Решение № 396 от 31.08.2026, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 396 гр. София, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20261800500329 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 391 от 04.12.2025 г., постановено по гр. д. № 100/2025 г. по описа на Районен съд – Костинброд, са уважени предявените от „КОГИС“ ЕООД, ЕИК 203755892 срещу ЧСИ В. Н., вписан в регистъра на КЧСИ под рег. № ........., с район на действие – Окръжен съд – София, осъдителни искове с правно основание чл. 441 ГПК, вр. чл. 74 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, за осъждане на съдебния изпълнител за заплати на ищеца сумата в размер на 23 001,00 лева, представляващи заплатена от „КОГИС“ ЕООД цена за придобиване по реда на публична продан на недвижим имот – несобствен на длъжника по изп. дело № 2017864040056 на ЧСИ В. Н., рег.

№ ........., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.10.2024 г., до окончателното й плащане, сумата в размер на 16 174,10 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на плащането й – 30.04.2018 г., до датата на предявяване исковата молба – 30.09.2024 г., сумата в размер на 737,12 лева, представляваща разноските по изп. дело №2017864040056 на ЧСИ В. Н., с рег. № ......... и сумата в размер на 610,00 лева, представляваща съдебни разноски по гр.д. № 413/2020 г. по описа на РС – Сливница. С решението си съдът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил ответника да заплати на ищеца и сторените от него разноски в производството, а именно сумата в размер на 1620,89 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски за ДТ, както и сумата от 2500,00 лева за адв. възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД.

1

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – ЧСИ В. Н., чрез адв. А. Д., като във въззивната жалба по същество са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговото противоречие с материалния закон и необоснованост.

В жалбата се поддържа неправилност на извода на съда, че ЧСИ В. Н. е извършил процесуално незаконосъобразно действие, тъй като „не е положил необходимото старание да провери в детайли собствеността на имота“, продаден на публична продан по изп. дело № 2017864040056 и поради това следва да бъде ангажирана деликтната му отговорност за вреди. Твърди се, че този извод е в противоречие с материалния закон, тъй като извършването на публична продан на имот, който не е собственост на длъжника, само по себе си не води до ангажиране па гражданската отговорност на ЧСИ, тъй като за уважаването на иска по чл. 74 ЗЧСИ следва да е налице извършено от ЧСИ процесуално незаконосъобразно действие или бездействие, а насочването на изпълнението към имот, който не е собственост на длъжника, представлява материална незаконосъобразност на изпълнението. Сочи се, че при проверка на собствеността на процесния имот ЧСИ В. Н. е бил обвързан от правните последици на влязло в сила решение за делба и съответно, като е изнесъл имота на публична продан, ЧСИ не е извършил процесуално незаконосъобразно изпълнително действие и липсва негово виновно поведение. Поддържа се, че в конкретния случай, за да се приеме, че е налице противоправност в поведението на ответника, в качеството му на частен съдебен изпълнител, следва да се установи, че той е имал задължение да провери собствеността на недвижимия имот, срещу който е насочено изпълнението и че той не е изпълнил това свое задължение. Твърди се, че в съответствие с чл. 483 ГПК ЧСИ е извършил проверка относно собствеността на имота към момента на описа, доколкото му е било представено влязло в сила решение за делба от 03.06.2008 г. по гр.д. № 72/2003 г. на Районен съд – Сливница, съгласно което процесният имот в с.

Пролеша е бил възложен в дял на длъжника по изпълнителното дело – Й. Г., като ЧСИ е съобразил разпоредбата на чл. 297 ГПК и е зачел влязлото в сила решение.

Оспорват се изводите на съда, че ЧСИ В. Н. е следвало да извърши проверка на собствеността и за неопределен период назад преди влизане в сила на съдебното решение за делба, доколкото това би означавало ЧСИ да „пререши“ правен спор относно собствеността, завършил с решение за делба, с което би нарушил чл. 297 ГПК. В тази връзка процесуалният представител счита, че обстоятелството, че по изпълнителното дело са приложени справки и удостоверения за тежести установява, че ЧСИ е положил съответна професионална грижа с оглед разпоредбата на чл. 483 ГПК да провери дали към далата на описа длъжникът вее още е бил собственик на процесния имот, т.е. дали след влизане в сила на съдебното решение за делба длъжникът не се е разпоредил с поставения му в дял имот или напр. дали няма вписани след тази дата искови молби относно собствеността на този имот, възбрани, ипотеки и пр. Счита, че ЧСИ би извършил процесуално незаконосъобразно действие, ако в удостоверението за тежести е било отбелязано че след вписването на решението за делба длъжникът се е разпоредил с имота и вече към настоящия момент не е собственик.

Счита, че позоваването от страна на съда на разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ 2

ЗЗД относно възражението на ищеца, че искът е погасен по давност е в противоречие с материалния закон доколкото в случая тази разпоредбата не е приложима, защото на въпроса за началото на давността при деликтния иск по чл.

74 ЗЗД следва да бъде отговорено при съобразяване на разпоредбата на чл. 114. ал.

1 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Изтъква, че разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД може да бъде относима, само ако по въпроса за деликтната претенция има или е имало висящ процес, който следва да се вземе предвид, а в случая такъв не е имало. Сочи, че доколкото в случая се твърди, че незаконосъобразното действие на ответника е продажбата на несобствен на длъжника по изпълнителното дело недвижим имот, извършена с постановление за възлагане, влязло в сила на 15.06.2028 г., то и исковете са погасени по давност.

По отношение на мораторната лихва в жалбата се сочи, че решението е необосновано, доколкото не съдържа каквито и да било мотиви защо съдът е приел, че този иск следва да бъде уважен в този размер и за този период. С оглед на горното счита, че решението в тази си част подлежи на отмяна, като се позовава и на съдебна практика. В същия смисъл са и доводите на страната, касаещи изводите на съда относно дължимостта на разноските в производството пред РС – Сливница.

Сочи се, че съдът не е обсъдил направените от страната възражения относно задължителната сила на влязлото в сила решение за делба, за погасяване на вземането за мораторна лихва с изтичане на кратката 3-годишна давност, както и това за правните последици на чл. 499 ГПК, съгласно които купувачът следва да иска връщане на платената от него цена от взискателя, ако тя му е била изплатена, и само ако не е – от ЧСИ, като не е съобразено, че в случая по делото е било направено разпределение и платената от купувача сума е била изплатена на взискателя. Счита, че ако бъде уважен настоящият иск по чл. 74 ЗЧСИ, взискателят ще се окаже неоснователно обогатен с изплатената му по изпълнителното дело сума от продажбата на имота, като и длъжникът също ще бъде неоснователно обогатен, защото ще е погасен един негов дълг. В този смисъл счита, че ако бъдат игнорирани правните последици на чл. 499 ГПК, несправедливо ще бъде разместена логиката на закона да бъде възстановено първоначалното имуществено положение преди отстраняването на купувача.

Излагат се съображения за необоснованост на фактическите изводи на съда, че от представеното удостоверение за тежести било видно, че били извършвани редица прехвърлителни действия, което не се установявало.

С оглед на горното, жалбоподателят моли за цялостна отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове, като претендира и направените по делото разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 263 ГПК (препис от въззивната жалба е връчен на процесуалния представител на дружеството по реда на чл. 51, ал. 1, изр. второ ГПК на 25.02.2026 г.), ищецът – въззиваема страна, чрез процесуалния си представител – адв. Н. Х., е подал отговор на въззивната жалба вх. № 1179/25.02.2026 г. по описа на РС – Костинброд, изпратен по пощата на 20.02.2026 г., в който са изложени доводи за нейната неоснователност. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е установил, че ЧСИ В. Н. е допуснал процесуално незаконосъобразни действия, като е насочил принудителното изпълнение срещу имот, който не е 3 собственост на длъжника, с което не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 483 ГПК – да провери собствеността на имота преди насочване на принудително то изпълнение срещу него. При това положение въззиваемият счита, че ответникът е допуснал процесуално незаконосъобразно действие, като е издал постановление за възлагане на имот, който не е собственост па длъжника, въпреки че е имал възможност да установи този факт чрез удостоверението за тежести, което е приобщено по делото.

По отношение на възражението за обвързаност на ответника от влязлото в сила решение за делба се сочи, че в хода на производството по делба с Нотариален акт за покупко-продажба № 58, том 11, рег. № 2457, дело № 666/2023 г. длъжникът Й. Б. Г. е продала процесния поземлен имот на М. Б. Г., който от своя страна, с Нотариален акт № ....., том IV, peг. № 2568, дело № 758/2006 г., го е продал на „Гитиас“ ЕООД, който пък е защитил правата си по съдебен ред спрямо ищеца „Когис“ ЕООД. Поддържа се, че съдът по установителния иск е констатирал, че към датата па продажбата е било висящо делбено гр. д. № 72/2003 г. по описа на Районен съд – Сливница, по което делбено дело Й. Г. е конституирана като ответник в открито съдебно заседание на 09.02.2004 г. Доколкото никой от съделителите не е упражнил правото си по чл. 76 ЗН (нито чрез иск, нито чрез възражение), нито е поискал конституиране в делбата на другата страна по тази сделка, а имотът се е паднал в дял на длъжника, то и сделката е породила целения с нея вещно-прехвърлителен ефект, като такъв е породила и последващата сделка.

Именно тези факти съдебният изпълнител бил третирал превратно, като не е съобразил предходните прехвърлителни сделки от 2003 г. и 2006 г. Сочи се, че ЧСИ е бил длъжен да провери дали длъжникът е все още собственик на имота към датата на описа (14.06.2017 г.), като за целта, той е имал възможност да проучи удостоверението за тежести, което ясно показва прехвърлителни действия през 2003 г., да провери имотния регистър за всички вписания след датата на решението за делба и да установи, че имотът е преминал в собственост на трето лице. Като не е сторил това, ответникът е допуснал грубо неглижиране при проверка на собствеността, което е довело до издаване на постановление за възлагане на имот, който не е собственост на длъжника, като изводите на съда, че това е довело до причинени вреди на ищеца, въззиваемият счита за правилни.

По отношение на възражението за изтекла давност се излагат доводи за правилност на изводите на съда относно приложимостта на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, в който смисъл въззиваемата страна счита, че давността не е изтекла предвид прекъсването й в периода от 02.09.2020 г. до 31.05.2024 г.

Оспорено е и възражението на ответника, че мораторната лихва не следва да се дължи от датата па плащане – 30.04.2018 г., а от датата на настъпване на вредата, която е 31.05.2024 г., доколкото фактът, че вредата е установена окончателно чак на 31.05.2024 г. (датата на влизане в сила на решението по гр. д. № 413/2020 г.), не променял периода на дължимост на мораторната лихва. В тази връзка въззиваемият се позовава на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, IV г.о., съгласно която при деликтни исковете мораторната лихва се дължи от датата на причиняване на вредата, но при исковете по чл. 499 ГПК, лихвата се дължи от датата на плащане на продажната цена, в който смисъл правилно първоинстанционният съд е присъдил мораторна 4 лихва за периода от 30.04.2018 г. до 30.09.2024 г. в размер на 16 174,10 лева.

Разпечатката съдържа 31 от 192 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/959e924f-b430-4d72-a6b9-99b72dc16d6e