Решение № 482 от 12.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 482 гр. Варна, 12.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря СИЯНА ИВ. ТЕНЕВА като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20243110103619 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по предявен от М. Д. Д., ЕГН **********, действащ чрез адв. А. Д., срещу „Н.“ ООД, ЕИК ***, действащ чрез юрк. Д.Д., осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30.70 лева, представляваща платена без основание недължима неустойка по чл. 6, уговорена в Договор за потребителски креди № ***/*** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Твърди се в сезиралата съда искова молба, че на *** г. между страните е сключен Рамков договор за потребителски креди № ***. Страните по него са договорили кредитополучателят многократно да усвоява суми по кредитната линия /траншове/ до максимално разрешение лимит от 500.00 лева и дължимата неустойка се начислява при неизпълнение на задължението за обезпечаване на всеки отделен транш, на основание чл. 6 вр. чл. 4, ал. 3 от рамковия паричен кредит № *** Предмет на настоящото производство е неустойката, дължима на основание чл. 6 от договора, заплатена на 25.10.2023 г. и начислена във връзка със заетата сума от 200.00 лева, усвоена на 18.10.2023 г.

Ищецът сочи, че съгласно чл. 6 от Договора заемателят дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема в размер на 30.70 лева. Ищецът твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на ЗЗП, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради противоречие със закона. Излага се, че договаряването, че кредитополучател ще заплати горепосочената неустойка противоречи на закона, внасяйки неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Посочва, че в случая неустойката представлява разход, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не било сторено. В този смисъл сочи наличието на нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката по договора е уговорена извън присъщата й обезщетителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от сигурни неблагоприятни последици за кредитора, което е в разрез и с добрите нрави. Посочва се, че неустойката е предвидена да се кумулира с погасителната вноска по кредита, което води до скрито оскъпяване на заема, а от там и до неоснователно обогатяване за сметка на потребителя. С твърденията за на нищожност на неустойката, ищецът обосновава основанието за връщане на недължимо заплатената сума за неустойка, като получена от ответника без правно основание.

По същество се моли съдът да уважи предявения осъдителен иск.

1

Претендира се присъждането на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск.

Не се оспорва твърдението, че между страните на *** г. е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ответното дружество предоставя в заем сума в размер на 200.00 лв. на ищеца при договорено ГПР 49.09% и ГЛП в размер на 40.60%.

По отношение на твърденията за противоречие на неустойката със закона излага, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК неустойката като санкция, която потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора е изрично изключена от формулата за изчисляване на ГПР. Оспорва твърдението неустойката да противоречи на добрите нрави.

Излага, че без договарянето на неустойка кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредита. По този начин обезпечителната функция на неустойката произтичала от стимулиращия ефект за длъжника, който за да не заплати уговорената неустойка, ще положи необходимите усилия да изпълни точно задължението си. Оспорва да е налице хипотезата на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като на потребителя е представена преди сключването на договора за кредит информацията по чл. 5, ал. 2 от ЗПК по ясен, разбираем и недвусмислен начин. Отделно от изложеното посочва, че общите условия на дружеството са били обект на проверка от КЗП, която със свое решение е обявила, че общите условия за потребителски кредити на ответника не съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП. По същество моли за отхвърляне на исковите претенции.

По същество се моли съдът да отхвърли иска изцяло като неоснователен и недоказан .

Претендира се присъждането на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

В хода на откритото съдебно заседание страните не се представляват. С молба от 07.10.2024 г. ответникът признава исковата претенция и представя платежен документ, удостоверяващ стореното в полза на ищеца плащане в размер на 33.00 лева. Ищецът с молба от 10.01.2025 г. поддържа исковата молба и с оглед признанието, моли съдът да постанови решение при признание на иска по реда на чл. 237 от ГПК.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

За успешното провеждане на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че е престирал процесната сума в полза на ответника в претендирания размер.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже, че е получил търсената сума на валидно и годно правно основание, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е върнал на ищеца претендираната сума.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че между страните на *** г. е сключен договор за потребителски креди № ***.

Не се спори, че по силата на процесния договор ищецът е престирал в полза на ответника сумата в размер на 30.70 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема, който факт се констатира и от ангажираното платежно нареждане на л. 17 от делото.

На съда служебно му е известно, че с влязло в законна сила решение № 2014 от 03.06.2024 г., постановено по гр. д. № 15250 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 39-ти съдебен състав, е прието за установено в отношенията между страните, на основание чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, че клаузата на чл. 6 от Договор за паричен кредит № ***/*** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на гаранция, е нищожна поради накърняване на добрите нрави.

Т.е. от горното следва, че искът е доказан както по основание, така и по размер, доколкото ответникът е получил търсената сума без основание – въз основа на нищожна договорна клауза.

2

По делото е представен платежен документ /л. 70/, от който е видно, че процесната главница е заплатена в полза на ищеца по банков път по посочената от него в сезиралата съда искова молба банкова сметка, ведно с обезщетението за забава съизмеримо със законната лиха, считано от депозиране на исковата молба в съда – 25.03.2024 г. до погасяването на вземането – 07.10.2024 г. От платежния документ се констатира, че основанието на плащането е „възстановяване на сума по гр. д. № 3619/2024 г. на РСВарна“. Стореното в хода на производството плащане следва да бъде отчетено по арг. от чл.

235, ал. 3 от ГПК, т.е. към настоящия момент интересът на кредитора-ищец е напълно удовлетворен, доколкото гражданските му притезания са напълно погасени от ответника, което обуславя крайният извод за отхвърляне на предявения иск. Именно заради това и не следва да се постанови решение при признание на иска, тъй като това би довело до осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца на погасено в хода на процеса вземане, което е в разрез с принципа, чиято защита се търси в настоящото производство, а именно забраната за неоснователно обогатяване.

Относно съдебно-деловодните разноски:

Отговорността за разноските по делото по чл. 78 от ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков процес. Съгласно процесуалноправната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 81 от ГПК, разноските по делото се присъждат с окончателния акт, а окончателният акт е решението по същество или определението за прекратяване на делото поради недопустимост.

В настоящия случай искът на ищеца следва да бъде изцяло отхвърлен, но крайният извод на съда е обусловен от стореното в хода на производството от ответника плащане, което е отчетено по арг. от чл. 235, ал. 3 от ГПК. Т. е. отвхърлянето на исковете е свързано с действие на ответника и само по себе си не е достатъчно за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 3 от ГПК, а е необходимо да се изследва причината да се заведе делото. Да се приеме противното означава отговорността за разноските при един вероятно основателен или допустим но неоснователен иск, по отношение на който по-късно отпада интереса от воденето му, да се понесе от страната, в чиято полза би се разрешил спора. Това би противоречало на цялостната концепция на законодателя, заложена в разпоредбата на чл. 78 от ГПК, че отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. В този смисъл е каузалната практика на ВКС, обективирана в решение № 67/3.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. на IV ГО на ВКС и определение № 152 от 28.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2363/2015 г., I т. о., ТК.

Съдът, като взе предвид конкретиката на казуса и предвид въведеното от ответника възражение за злоупотреба с право от страна на ищеца, внимателно изследва отношенията между страните и представените доказателства. След служебна справка в ЕИСС се установи, че в рамките на последната година ищецът е образувал в РС-Варна 23 самостоятелни граждански производства във връзка със сключени от него договори за кредит с различни финансови институции, включително с ответника, като по всички дела се претендира заплащането на адвокатско възнаграждение за адв. А. Д. за осъщественото процесуално представителство. Всичко това води до извода, че ищецът целенасочено е теглил кредити от съответните финансови институции, които след това е погасявал доброволно, включително, заплащайки сумите във връзка с атакуваните от него клаузи, за да може след това да предявява искове за прогласяване нищожността на клаузите и връщане на даденото по договорите.

Същият най-вероятно не е имал нужда от кредитни средства, предвид това че заплатените от него адвокатски възнаграждение в полза на адв. Д. са в брой и в настоящия случай възнаграждението на последната дори надхвърля почти двойно цената на процесния кредит.

Настоящият съдебен състав счита, че се касае за умишлено предизвикване на правни спорове с цел генериране на съдебни разноски за адвокатски възнаграждения, което е в разрез с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 3 от ГПК. В случая не се касае за заблуден 3 потребител или за лице, което не е наясно с нелоялните търговски практики. Настоящият състав упражнява засилена потребителска закрила с всичките си актове по делата, които разглежда, като строго санкционира финансовите институции за това, че продължават да инкорпорират в договорите си нищожни и неравноправни клаузи. Следва съдът да действа строго и възпиращо, за да се стигне до окончателно преустановяване на порочните практики. В случай, че финансовите институции не желаят срещу тях да се образуват дела и да заплащат суми за разноски, то би следвало и те да престанат да предвиждат такива клаузи в договорите, като много добре са запознати със съдебната практика в Република България, включително тази на СЕС. Въпреки горното, те не правят това, поради което и следва да заплащат разноски за предизвиканите правни спорове. Наред с изложеното обаче, адвокатите на потребителите не следва да злоупотребяват и умишлено да създават такива спорове, за да се облагодетелстват финансово. И двете страни действат недобросъвестно, поради това и на двете страни не следва да се полагат разноски, независимо от изхода на спора. Настоящият състав не толерира такова поведение. В този смисъл и не следва да се присъждат разноски в полза на ищеца.