Решение № 3605 от 14.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3605 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20265330101362 по описа за 2026 година

С исковата молба ищцата М. Б. С., ЕГН ********** е предявила против „Сити Кеш“ OOД, ЕИК 202531869 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 376,32 евро – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по договор за потребителски кредит № **************** г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.02.2026 г., до окончателното изплащане. С протоколно определение от 15.06.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 5 евро на сумата в размер на 376,32 евро.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ************* г., по силата на който в полза на ищцата бил отпуснат кредит в размер на 1000 лв., който следвало да бъде върнат с договорна лихва от 168,86 лв. (40%), при ГПР – 47,80 %. Била начислена неустойка в размер на 567,14 лв., тъй като в тридневен срок ищцата не учредила обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и поръчителство на две физически лица. Задълженията следвало да бъдат погасени на 7 вноски за периода от ******** г. до *********** г., всяка от които в размер на 248 лв. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвало яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Неустойката представлявала скрито оскъпяване и при добавянето й към общата сума за плащане, ГПР надвишавал 50 %. Допускало се нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна, при което договорът бил недействителен на 1 основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излагат се съображения за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави и прекомерност.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. По отношение на ГПР били спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора, така и в СЕФ ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият. Неустойката не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Ответникът бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора.

Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Потребителят разполагал и с възможност да се откаже от договора на основание чл. 29 ЗПК, а също и да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че че между страните е сключен договор потребителски кредит № ************ г., по който в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на 1000 лв.; че в договора е установен годишният лихвен процент от 40 % и годишният процент на разходите – 47,80 %; че в договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 567,14 лв., ако в тридневен срок от подписването му потребителят не осигури обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция; че задължение за неустойка е начислено, както и, че така дължимата неустойка не е включена в размера на ГПР по договора между страните.

Неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С договора за кредит длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да 2 плати по договора и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, процентът на разходите по кредита на годишна база надхвърля посочените в текста на договора. При това положение годишния процент на разходите не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установи, че ищцата е заплатила общо за неустойка и възнаградителна лихва сумата от 376,32 евро. Следователно тази сума подлежи на връщане като недължимо платена и предявеният иск за тази сума следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса и съдебно-счетоводна експертиза в общ размер на 141,73 евро.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Б. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Б. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се 3 тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, и извършените действия по делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер от 204,52 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на М. Б. С., ЕГН **********, сумата в размер на 376,32 евро, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит № **************** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на М. Б. С., ЕГН **********, сумата в размер на 141,73 евро, представляваща направени по делото съдебни разноски.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на адв. Д. Г. Б. сумата в размер на 204,52 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________

4