Определение № 3869 от 08.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3869 гр. София, 09.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена БонЕ.

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002103684 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 и чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. С. и Е. М. С., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. А. Ж. срещу решение № 259/06.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2215/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260263/29.07.2021 г., допълнено в частта за разноските с определение № 260583/17.11.2021 г., постановени по гр. дело № 111/2019 г. на Софийския окръжен съд (СОС), е постановено следното: I) отхвърлени са предявените от двамата жалбоподатели срещу М. Б. Б. кумулативно съединени искове, както следва: 1) иск с правно основание чл. 496, ал. 3 от ГПК за обявяване за недействителна публичната продан на недвижими имоти, находящи се в [населено място], в сградата на ЖСК „Б.” с идентификатор № ...., а именно: апартамент № .. с идентификатор № ...., мазе № ... с идентификатор № ...., таван № ... с идентификатор № ... и гараж № .... с идентификатор № ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, съставляващо имот с идентификатор № ...., извършена по изп. дело 20137930400073 по описа на ЧСИ с рег. № ..., с постановления за възлагане от 20.04.2017 г. и от 19.06.2018 г., с които имотите са възложени на ответницата Б.; 2) иск по чл.

124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответницата Б. не е собственик на същите недвижими имоти; 3) иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че касаторите-ищци са собственици, на основание придобивна давност, на същите недвижими имоти, и за осъждане на ответницата Б. да им предаде владението върху тези имоти; II) отхвърлен е и предявеният от М. Б. срещу касаторите М. и Е. С. насрещен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от извършено от касаторите на 20.12.2018 г. разрушаване и повреждане 1 на недвижимия имот, съставляващ апартамент № .. с идентификатор № ....; III) прекратено е производството по делото в частта по предявените от жалбоподателите М. и Е. С. срещу М.

Б. искове, както следва: 1) иск за прогласяване нищожност на решение от 20.12.1993 г. на Общото събрание (ОС) на ЖСК ”Б.” за разпределение на жилищата, въз основа на което е издаден констативен нотариален акт № ..., т. .., дело № ... г. на Самоковския районен съд; 2) иск за обявяване нищожност на договор за учредяване на ипотека, сключен с нотариален акт № .., т. ..., рег. № ...., дело № ... г. на нотариус с рег. № .... Въззивното решение се обжалва изцяло, което е изрично посочено в касационната жалба.

Насрещните страни – ответницата М. Б. (чрез процесуалния си пълномощник адв. В. М.) и третото лице –помагач на ответницата – „О. българска банка“ („О.“) АД (чрез процесуалния си пълномощник адв. К. И.), в отговорите си на касационната жалба излагат подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на М. и Е. С. е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. срещу двамата касатори насрещен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 лв. Цената на този иск, определена съгласно чл.

69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по него, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, като насрещният иск не попада в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Освен това касаторите нямат и правен интерес от обжалването на тази част от въззивното решение, тъй като отхвърлянето на предявения срещу тях насрещен иск ги удовлетворява като краен резултат по спора по този иск. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване от тях част на въззивното решение. В частта `и срещу имащата характер на определение част на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение – в частта му също с характер на определение, с което производството по делото е прекратено по два от исковете на касаторите, жалбата има характера на частна касационна такава. Касаторите поддържат, че въззивното решение било нищожно, недопустимо и неправилно, но излагат неконкретизирани бланкетни оплаквания само за недопустимост, поради нарушение на правилата за родовата и местната (респ. – и функционалната) подсъдност на спора, разглеждане на исковете при нередовна искова молба и при нередовно конституирани страни (единствено в тази връзка се сочи, че третото лице-помагач „О.“ АД не е конституирано като ответник по отделните искове), разгледани били и непредявени искове; както и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост; т.е. навеждат се касационни основания по 2 чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, също чрез адв. Ж., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) дали съд при отрицателен установителен иск в процеса и отричане на правото на собственост по констативен нотариален акт е длъжен да се произнесе по въпроса: осъществен ли е фактът на волеизявление на кооператорите, обективирано в решение на общото събрание, въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, т. 5 от ЗЖСК, да е приета окончателната цена на имотите и да са определени припадащите се идеални части от общите части в сградата и от мястото, съответно от правото на строеж; 2) следва ли да разпредели доказателствена тежест съобразно предмета на делото – отрицателен установителен иск, за установяването на факта дали има решението по чл. 35, ал. 1 от ЗЖСК за приемане на окончателната цена на имотите въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, т. 5 от ЗЖСК и определяне припадащите се идеални части от общите части в сградата и дали допустимо с всички доказателствени средства, включително косвени доказателства, и на коя страна следва да разпредели доказателствената тежест в процеса; 3) по въпроса за наличието на предпоставките на чл. 35, ал. 2 от ЗЖСК за издаване на нотариален акт, в исковото производство по отрицателния иск преценката следва ли да се извърши независимо дали към искането за издаване на нотариалния акт са били приложени всички необходими документи за издаването му; 4) носи ли ответникът по отрицателния установителен иск в процеса доказателствена тежест да проведе пълно обратно доказване срещу титуляря на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 537, ал. 2, пр. 3 от ГПК, че нотариалният акт вярно удостоверява правото на собственост, когато с отрицателния установителен иск от ищеца се отрича придобиване на право на собственост по нотариалния акт, издаден по реда на чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК; 5) за разпределение на доказателствената тежест в процеса от съда по чл. 154, ал. 1 ГПК, за разпределяне на доказателствената тежест в процеса отделно по всеки един иск и по всяко едно възражение на страните; 6) за правната квалификация на исковете – следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и задължен ли е съдът да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба; 7) следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; 8) в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение; 9) задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи, възражения и доказателства, както и да изложи мотиви по тях; и 10) дали може в рамките на спор за собственост съдът да се произнася по действителността на постановление за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан, или това се извършва единствено чрез обжалване постановлението за възлагане или 3 атакуването му по исков ред. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с определение № 101/19.02.2015 г. по гр. д. № 6845/2014 г. на I-во гр. отд., решение № 685/03.11.2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. на III-то гр. отд. и тълкувателно решение (ТР) № 11/2012 от 21.03.2013 г. на ОСГК; четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 117/15.10.2018 г. по гр. д. № 4431/2014 г. на I-во гр. отд. и ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. на ОСГК; шестия въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и ППВС № 1/13.07.1953 г.; седмия въпрос – в противоречие с решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. и посочената в него практика на ВКС; осмия въпрос – в противоречие с решение № 60089/02.08.2021 г. по търг. д. № 934/2020 г. на I-во търг. отд. и посочената в него практика на ВКС; деветия въпрос – в противоречие с решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд.; и десетия въпрос – в противоречие с определение № 683/22.10.2015 г. по ч. гр. д. № 4764/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 365/22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2012 г. на I-во гр. отд. и решение № 153/12.07.2013 г. по гр. дело № 1317/2013 г. на II-ро гр. отд. По отношение на седмия въпрос се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие и с решение № 7/30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на Конституционния съд (КС).

Предвид касационните си оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК, позовавайки се и на т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателите навеждат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.

За да постанови решението си въззивният САС е приел, че първоинстанционното решение на СОС е валидно и допустимо, както и че съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе само по оплакванията във въззивната жалба. Съдът е изтъкнал, че в случая оплакванията във въззивната жалба на ищците (сега касатори) се изразяват в това, че: „не са били разгледани и администрирани всички предявени искове“, „не са били конституирани всички активно и пасивно легитимирани страни в процеса“, „били нарушени принципите на подведомственост и подсъдност на предявените искове“, „изготвен бил непълен и неточен доклад по делото“, „не се указала правилно доказателствената тежест на страните“ и т.н. В обобщение въззивният съд е посочил, че в рамките на въззивната жалба от две страници, изложените такива оплаквания са крайно неконкретизирани и общи, на практика са бланкетни – те биха могли да бъдат написани така общо по отношение на всяко едно първоинстанционно съдебно решение. Апелативният съд е намерил, че не се установява нито един от тези пороци, като е приел, че са разгледани предявените от ищците искове, при надлежна активна и пасивна процесуалноправна и материалноправна легитимация, при спазване правилата за подведомственост и подсъдност по ГПК. САС е намерил и че правилно СОС е отхвърлил всички предявени искове, тъй като не са били установени и доказани предпоставките и юридическите факти за уважаването им. Въззивният съд е изтъкнал и че мотивите на първоинстанционния съд са точни и убедителни, и на основание 4

Разпечатката съдържа 19 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/95747f6f-303e-4040-ad4c-322b0feb475e