Решение № 11852 от 17.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11852 гр. С., 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20231110115148 по описа за 2023 година

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал.

1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав, а именно:

- сумата 495,10 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № ..... от 27.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2022 г. до изплащане на вземането;

- сумата 53,50 лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 27.04.2021 г. до 11.01.2022 г.;

- сумата 42,40 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 01.08.2021 г. до 01.09.2022 г.

Ищецът твърди, че между “ФИРМА” ООД и В. Й. С. е сключен договор за паричен заем № ..... от 27.04.2021 г., по силата на който на последната е предоставен кредит в размер 500 лева. Поддържа, че кредитополучателят е усвоил целия размер на кредита, а вследствие неизпълнение на задължението си да заплаща погасителните вноски в уговорените срокове, дружеството е депозирало заявление по чл. 410 ГПК срещу длъжника и е образувано ч.гр.д.

№ 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав, вследствие на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумите по заявлението.

Ответницата В. Й. С. е подала писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете. Моли исковата молба да бъде оставена без движение, 1 тъй като не са предоставени копия на посочените в нея доказателства за ответната страна, вследствие на което е в невъзможност да изрази становище по исковата претенция.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

По исковете с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните материални предпоставки (юридически факти) : наличието на посоченото облигационно правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит № ..... от 27.04.2021 г., кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по договора за кредит; уговорения начин за връщане на усвоените суми и падеж на уговорените дължими вноски за връщане на кредита; настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата /включително и предпоставките, уговорени в договора за настъпване на изискуемост и/или предсрочна изискуемост/; наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва) ; че в договора е уговорено възнаграждение за закупен пакет от услуги и предоставянето на тези услуги от кредитора на длъжника; вземанията да бъдат установени и по размер.

При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже, че е заплатила претендираните суми.

От договор за потребителски кредит № ..... към искане № .... от 27.04.2021 г. /л. 7 от заповедното производство/, се установява, че на ответницата е отпуснат кредит в размер на 500 лв., със следните параметри: размер на погасителна вноска – 3 х 3,89 лева и 34 х 16,80 лв., ден за плащане – вторник, вид вноска – седмична, годишен процент на разходите – 49,95%, брой вноски – 37, фиксиран годишен лихвен процент – 40,05%, дата на първо плащане – 04.05.2021 г., обезпечение - поръчител или банкова гаранция, дата на последно плащане – 11.01.2022 г. и обща сума за плащане – 582,87 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора с полагане на подписа си кредитополучателят удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер на 500 лв., като договорът служи като разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.

Настоящият договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в случая са разпоредбите на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не се доказва сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а процесният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това договорът се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закона за защита на 2 потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие за действителност на договора.

Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 147б от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя по арг. от чл. 6, параграф 1 от ..... Съдът е длъжен да преценява служебно неравноправния характер на клаузи в потребителския договор, който обосновава тяхната нищожност.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за да намери приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да е нищожна, същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена индивидуално между страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В настоящия случай ищцовото дружество не е ангажирало доказателства, от които да се направи извод, че клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е била индивидуално уговорена. С оглед на това, съдът намира, че тази клауза не е индивидуално уговорена – изготвена е предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание.

Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора 3 следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки – съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а също и на добрите нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при гражданските, така и при търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.

Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително определен от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Посочено е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6 от договора за кредит. Следва изводът, че задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение на изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на заемателя да върне на заемодателя предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение.

Така уговореното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.

4

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.