Определение № 2665 от 10.07.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2665 гр. Варна, 08.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шаки.ва

Членове:

Н. Св. Стоянов мл.с. Виляна Н. Михалева като разгледа докладваното от Н. Св. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20233100501212 по описа за 2023 година за да се п.изнесе, взе предвид следното:

П.изводството е по реда на чл.274 от ГПК.

Образувано е по жалба на Я. Ж. М., ЕГН**********, чрез адв. Н. К. от ВтАК, срещу Определение №4643/18.04.2023г. по гр.д. №2425/2023г. на ВРС , 17-ти състав, в частите с които е прието възражението по реда на чл.414а от ГПК, депозирано от длъжника по заповедното дело „Е. – п. п..“ АД, срещу Заповед №1187/01.03.2023г. по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2425/2023 г. на ВРС, в частта за разноските от 25.00лв. за държавна такса, и срещу Разпореждане №8076/01.03.2023г. по същото дело, в частта за разноските от 400.00лв., като адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв на адвоката на заявителя по делото, както и в частите на това определение на ВРС, с които, като последица, е обезсилена Заповед №1187 от 01.03.2023г. по същото дело, относно държавната такса от 25.00лв.

В останалите части актът на ВРС не е обжалван от страните.

В жалбата се излагат доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на акта на ВРС, в обжалваната му част, по следните причини:

ВРС е разгледал възражение по ал.2, но е записал да е разгледал такова по ал.1, от чл.414а от ГПК, което водело до недопустимост на акта в спорната част. По същество не били правилни изводите на ВРС, че длъжникът не е станал повод за делото, тк недоб.съвестното събиране от дружеството на таксата за възстановяване на ел. енергията е причината за делото, а клиентът защитава правата си чрез съд, последица от което са и съдебните разноски.

Моли за обезсилване, евентуално за отмяна на акта на ВРС в обжалваната част и за отхвърляне на възражението по реда на чл.414а от ГПК относно разноските.

1

В с.ка по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, с който оспорва изцяло подадената жалба, излага съображения за нейна неправилност и моли за потвърждаване на акта на ВРС в обжалваната му част. Поддържа, че длъжникът не е станал повод за заповедното дело, защото след като е получил без основание главниците за такси спиране на ел. енергията на заявителя-потребител, последният не е отправил извънсъдебно искане за връщане на недължимо платените такси. В този случай кредиторът е следвало да обяви на своя длъжник, че иска да получи изпълнение – връщане на сумите, едва след което и след с.ка за изпълнение на което, длъжникът би бил причина за делото. Освен това заявителят е злоупотребил с права с подаване заявлението по чл.410 ГПК, защото целял само да бъде присъден хонорар на адвоката му.

При извършената служебна п.верка съдът намира жалбата за редовна и допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона с.к, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа изискуемите за нейната редовност реквизити, като отделно е надлежно администрирана, поради което следва да бъде разгледана.

По съществото на жалбата, като взе предвид изложените в нея доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна за случая регламентация, настоящият съдебен състав намира следното:

П.изводството пред ВРС е образувано по заявление на Я. Ж. М. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника „Е. – п. п..“ АД, за сумата от 95 лв., представляваща сбор от пет недължимо платени без основание такси за възстановяване на прекъснато ел. захранване, както и за разноските по делото в размер на 25 лв. държавна такса и 400лв. адв. хонорар на пълномощника на заявителя.

С разпореждане №8076/01.03.2023г. по делото съдът е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение срещу длъжника за главница, законна лихва от заявлението и държавна такса, както и е осъдил същия да заплати на адв. Н.

И. К. от ВтАК сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение на заявителя, на осн. чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв.

Заповедта, ведно с разпореждането, са връчени редовно на длъжника и в едномесечния с.к по чл.412, т.8 от ГПК същият е подал възражение по реда на чл.414а ГПК, че е заплатил в с.ка за изпълнение главницата и законната лихва по заповедта, за което е представил писмени доказателства, както и че не е дал причина за образуване на делото.

С разпореждане по делото съдът е връчил препис от възражението и доказателството на заявителя, съобразно п.цедурата по чл.414а, ал.3 ГПК.

В тридневния с.к заявителят подал становище, че приема плащането на главницата и законната лихва по заповедта, но че са останали непогасени претендираните разноски.

С обжалвания съдебен акт ВРС е приел възражението по чл.414а от 2

ГПК, в частта относно главницата и законната лихва по заявлението, а също относно разноските по мотиви, че длъжникът не е станал повод за заповедното дело, и като резултат е обезсилил изцяло издадената заповед за изпълнение.

При тези данни и предвид възведените пред ВОС оплаквания, решаващи за предмета на обжалване са следните въп.си, по които настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Доводите, че ВРС е разгледал възражение по ал.2, но е обективирал да е разгледал такова по ал.1, от чл.414а от ГПК, което водело до недопустимост на акта в спорната част, са базирани на неоправдан и буквалистичен п.чит.

Ясни и относими към данните по делото са мотивите на ВРС, а крайното п.изнасяне съответства на тях, поради което да се твърди недопустимост на акта само на това основание, е необосновано за въззивния съд.

За обезсилването на заповедта при възражение по чл.414а от ГПК: Като правило в българския граждански п.цес е въведена забраната за съда, който е разгледал едно п.изводство, да обезсилва сам постановения именно от него краен съдебен акт. Изключенията от това правило са силно лимитирани и са предвидени в изрични законови разпоредби. С оглед императивния характер на обсъжданата п.цесуална регламентация, тя не може да бъде тълкувана разширително. Ето защо при липсата на изрична правна норма, в хипотезата на която да е предвидено правомощие съдът да обезсили постановен от него краен акт, подобна възможност е недопустима. Предвидените в ГПК случаи на обезсилване на заповед за изпълнение са изрично предвидени – при липса на подадено становище от заявителя по възражението по чл.414а от ГПК (ал.4, изр.1 от чл.414а ГПК) и при липса на предявен положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК след дадени указания от съда (чл.415, ал.5 от ГПК). С тези норми обезсилването на заповедта за изпълнение е въведено като санкция за пасивното поведение на заявителя, във връзка с изпълнение на указания на съда при извършено плащане, подадено възражение от длъжника или дадени указания за предпоставките на чл.415, ал.1 и ал.2 от ГПК, и то след като страната е известена за последиците при бездействие. Когато е подадено становище по чл.414а, ал.3 от ГПК, законодателят не е предвидил, а с това и за съда не е налице, правомощие, още по-малко задължение, за обезсилване на заповедта (така и Решение №119/11.02.2020г., по търг. дело №2108/2018г. ВКС, 1-во ТО) . С оглед на това п.изнасянето на съда по чл.414а, ал.4, изр. вто. от ГПК, се свежда до преценката и п.изнасянето по основателността на самото възражение. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че самото доб.волно плащане е във връзка с издадената заповед по чл.410 от ГПК, при което с обезсилването й би отпадало п.цесуалното основание за плащането. А отпадането му е необосновано, с оглед правоустановителното му действие в отношенията между кредитор и длъжник, доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение, в това число необезсилената такава, са пречка за повторното сезиране на съда, чрез заявление или иск, за същото вземане между същите страни. По тези съображения настоящият съдебен състав на ВОС приема, че при депозирано 3 становище по чл.414а, ал.3 от ГПК, заповедният съд не е задължен да обезсили заповедта, а следва да се п.изнесе по реда на чл.414а, ал.4, изр. вто. от ГПК относно основателността или не на самото възражение, изцяло или отчасти, след което (след стабилизиране на което) да извърши съответните на п.изнасянето действия в п.изводството.

За това дали длъжникът е станал повод за п.изводството: Нормата на чл.414а, ал.2 от ГПК е аналогична с тази на чл.78, ал.2 от ГПК поради което и в двата случая следва да се съобрази извънп.цесуалното поведение на двете страни по материалното правоотношение, последица от което е образуваното съдебно п.изводство. Принципът е, че когато към момента на подаване на исковата молба или заявлението, ответникът (длъжникът) е имал към ищеца (заявителя) изискуемо свое парично задължение, за което е знаел или е бил длъжен да знае и което е можел да погаси чрез някои от предвидените в закона способи, но въпреки това го е платил едва след образуване на делото, именно той е станал повод за делото и поради това остава задължен за разноските на ищеца. Положението може да бъде различно ако длъжникът е бил в обективна невъзможност да узнае за дълга, да плати въпреки усилията си и в случаите на кредито.ва забава, защото паричното задължение е носимо (чл.68, б. „а“ ЗЗД). Релевантни са и обстоятелствата при и след възникване на задължението.

В настоящия случай се касае за начислени на потребителя, фактурирани от енегийното дружество, такси за възстановяване снабдяването с ел.енергия, въз основа на ОУ. Същевременно съдебната практика на ВКС, още с Решение №125/07.08.2015г. по търг. дело №990/2015г. на 1-во ТО на ВКС, приема за неравноправна клаузата за събиране на такса възстановяване на подаването на ел. енергия, като това разбиране е възприето и в последващата казуална практика на съдилищата. Въпреки това дружеството в случая е фактурирало и събирало такива такси от потребителя дори през 2021г. и през 2022г., при това не изолирано, а в поредица от случаи (п.цесните са няколко такси за през няколко месеца). Следователно единствената причина изобщо да се стигне до незаконосъобразното разместване на имуществени блага, е регулярното начисляване на таксите, без плащане на които потребителят не би възстановил и ползването на електричество в обекта си. На вто. място, след като все пак е събрало без основание поредица от такси, дружеството е било във възможност да ги възстанови, или чрез плащане по сметка на клиента (при данни за такава), или чрез пощенски запис в полза на потребителя до адреса му на потребление, или чрез трайно практикуваното прихващане с вземания от абонатите за последващи суми за потребена ел. енергия. След като първо е събирало п.дължително във времето такси без основане, а след това изобщо не е предприело никакви действия за връщането им, то дружеството само се е поставило в ситуация на потенциална ответна страна по спо.ве за сумите, или е изчаквало липсата на спо.ве за да ги задържи.

Същевременно по арг. от т.7 ППВС №1/1979г. задължението за връщане на дадено без основание възниква със самото даване, а поканата за връщането му има значение за поставяне на длъжника в забава, но не и за изпъляемостта на задължението. В този смисъл да се твърди, че потребителят следвало да обяви 4 на длъжника (лицензионното дружество на територията на севе.източна България), че иска да си получи обратно неоснователно събраните му суми, едва след което за дружеството би възникнало задължение за плащане, е необосновано. При коректно поведение на дружеството, то нито би събрало недлъжимите суми, нито би бездействало за връщането им и тогава не би било повод за дело в защита на потребителя.

За злоупотребата с права на заявителя: Въведеният с чл.3 ГПК принцип изисква от страните и техните представители да упражняват п.цесуалните им права доб.съвестно и според добрите нрави. Принципът е с цел гарантиране на справедлив п.цес, а доб.съвестността на участниците в п.изводствата се предполага. Доб.съвестността е налице, когато едно п.цесуално право се упражнява с убеждението,че то, респ. защитимото чрез него материално право, съществуват и се притежават от страната. Злоупотреба с п.цесуални права се наблюдава когато страната знае, че правото не съществува и не й принадлежи, но въпреки това предприема действия по осъществяването му, или в случаите, при които съдебният п.цес е организиран единствено за да прикрие различна и неприсъща на него цел. И тъй като недоб.съвестността не се предполага, страната която я твърди трябва да я докаже. В случая по делото не са налице доказателства в този смисъл. Заявителят очевидно притежава непогасено по доб.волен начин вземане от длъжника, което последният е признал, а дългът за разноски е законова последица от основателността на възведената пред съд претенция. Въззивният състав е напълно наясно, че пред ВРС и ВОС има други п.изводства с подобен характер, с участието на един длъжник и защитавани от един представител заявители, както вп.чем години наред имаше искови спо.ве за суми по корекции и скрити регистри от ищци, защитавани от сходни адвокатски дружества, но от последното не може да се обоснове пряк извод за злоупотреба с права по делото. Показателно е, че отделните вземания за такси спиране не са предявени в отделни п.изводства, за всяко от които да се претендира отделен адвокатски хнорар, а нап.тив – интересът на страната е защитен в едно п.изводство. Ето защо и съобразно приетото по предходния решаващ за случая въп.с, възражението не може да се зачете за доказано по делото и да бъде споделено, по правни съображения.