Решение № 161 от 25.02.2026, Софийски градски съд

МОТИВИ към решение по н.ч.д. 8645/2025г. по описа на СГС, НО, 10 състав Производството е по чл.32, ал.1 вр. с чл.16, ал.1 –ал. 8 от по Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е във връзка с постъпило уведомление от Кралство Нидерландия, както и с удостоверение по член 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, (Рамковото решение), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, респективно по чл. 4, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС, издадено въз основа на решение на съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam, влязло в сила на 03.04.2024г. по дело за налагане на финансови санкции срещу българския гражданин М.Н.Г., с което на лишаване от свобода за срок от 12 дни, от които е изтърпял наказание за срок от два дни, а оставащото задържане за срок от 10 дни е с алтернативно изпълнение на глоба за размер на 500 (петстотин) евро.

С разпореждане рег. № 80/07.01.2026г. съдът е приел за установено, че делото е подсъдно на Софийски градски съд.

В производството пред съда прокурорът изразява становище, че съдът следва да се произнесе с решение, с което да се признае удостоверението, издадено от страна на Кралство Нидерландия за налагане на финансова санкция и да изпрати съобщение до НАП във връзка с нейното изпълнение.

Засегнатото с финансова санкция лице е редовно призовано в съдебно заседание, проведено на 25.02.2026г., не се явява. В предходни съдебни заседания засегнатото лице е призовавано нередовно, поради което производството срещу него на основание чл.16, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС по искане на съда в производството е бил определен служебен защитник.

Защитникът на засегнатото лице изразява становище, че съдът следва да се произнесе с отказ да признае издадения от съдебен орган на Кралство Нидерландия акт за налагане на финансова санкция. В съдебно заседание са наведени доводи за прекъсната връзка между санкционираното лице и територията на Република България, като се изтъква, че не е установен адрес в страната, че засегнатото лице не притежава имущество на територията на РБ, че няма разкрити банкови сметки и няма сключени трудови договори. Като аргумент за постановяване отказ от признаване и изпълнение на решението на издаващата държава се посочва, че засегнатото с финансова санкция лице не е било уведомено за правото си да обжалва постановеното решение.

Съдът, след като съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на чл.10, ал. 2 от ЗПИИАКОРНФС (относно приложимия закон), по чл.30 от с.з. (относно условията за признаване и изпълнение), чл.31 от с.з. (относно подсъдността), чл.35 от с.з. ( основанията 1 за отказ на признаване и изпълнение) и разпоредбата на чл.22 от с.з.

(процедурата по изпълнение на решението в случай на признаването му в производство по реда на чл.32, ал.1 вр. с чл.16, ал.1 -8 от ЗПИИАКОРНФС), намира за установено следното.

Срещу българския гражданин М.Н.Г. - неосъждан, с регистриран постоянен и настоящ адрес: гр. София, ж.к. «Люлин», ул. «****» чл.806, вх.

**** по дело за налагане на финансови санкции решение № 13/047038-24, издадено на 19.03.2024г. от съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam, влязло в сила на 03.04.2024г . , е била наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 дни, от които засегнатото лице е изтърпяло наказание лишаване от свобода за срок от два дни, а оставащото задържане за срок от 10 дни според съдържанието на съдебния акт е с алтернативно изпълнение на глоба за размер на 500 (петстотин) евро.

С посоченото решение М.Г. е признат за виновен по обвинението за извършено престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия – за това, че на 10.02.2024г. между 01:02 часа и 01:58 часа в населено място в Кралство Нидерландия, Амстердам, ул. «****“ ***, *** многократно упражнил насилие срещу длъжностно лице по време на изпълнение на задълженията му, изразяващо се в силно захапване на левия показалец, поради което и на основание член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия е осъден за малтретиране на държавен служител по време на или във връзка със законното изпълнение на служебните му задължения. Съгласно издаденото удостоверение по член 4 от Рамковото решение засегнатото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, но е било призовано лично на 11 февруари 2024г. и по този начин е било уведомено както за датата и мястото на съдебния процес, така и за възможността за постановяване на решение в негово отсъствие, ако не се яви на съдебния процес.

Неоснователен е доводът на защитата, че е налице самостоятелно основание за отказ, тъй като в удостоверението не е посочено, че лицето М.Г. се отказало от устно изслушване, както и че изрично е заявило, че няма да оспорва решението. Засегнатото лице е било уведомено съгласно законодателството на издаващата държава лично за датата и мястото на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. В този смисъл в б. „з“, т.3.1 “а“ от удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение е налице изрично отбелязване с оглед изискванията за предоставяне на допълнителна информация в случаите на б. „з“, т.3.2., при които засегнатото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. Съдът приема за установено, че след като издаващата държава е предоставила информация за една от възможните алтернативи, при които факултативното основание за отказ от признаване по чл. 35, т.10 от ЗПИИАКОРНФС не се прилага, а именно информация за изключението по чл.35, т.10, б. „а“ от същия закон, са неоснователни доводите на защитата за наличието на основание за отказ, свързано с факта, че засегнатото с финансова санкция лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. Вярно е, че издаващата държава не е отразила в 2 удостоверението засегнатото лице изрично да се е отказало от правото си на устно изслушване и изрично да е заявило, че няма да оспорва решението, след като е било надлежно уведомено относно производството и възможността да се яви лично на процеса. В случая обаче се касае за факултативно основание за отказ. Настоящият съдебен състав преценява, че не следва да отказва признаване и изпълнение на това основание (чл. 35, т.11 от ЗПИИАКОРНФС), тъй като следва да се отдаде приоритет на обществения интерес, свързан с изпълнението на решение за престъпление, което засяга дейността и сигурността на правоохранителните органи на издаващата държава. Отделно от това, от фактите, описани в удостоверението, е видно, че те осъществяват и състав на престъпление по чл.270, ал.1 НК на РБ, наказуемо с лишаване от свобода до три години или глоба от петстотин до хиляда лева, като формата на изпълнително деяние се състои в противозаконно създаване на пречки пред орган на властта да изпълнява задълженията си. Употребата на насилие спрямо длъжностно лице, което изпълнява задълженията си по опазване на обществения ред, за което българският гражданин е бил санкциониран от орган на издаващата държава, е частен случай на престъпление по чл.270, ал.1 НК. Престъплението по чл.131, ал.2 НК е против личността, а престъплението по чл.270, ал.1 НК – против реда на управлението. Следователно с деянието, описано в актовете на издаващата държава, се засягат различни сфери на обществените отношения. Ето защо, съдът приема за установено, че обществената опасност на престъплението, описано в актовете на издаващата държава, е по-висока по степен, отколкото в обикновените случаи на употреба на насилие по смисъла на чл.30, ал.2, т.4 от ЗПИИАКОРНФС и поради това не следва да се прилага факултативното основание за отказ по чл.35, т.11 от ЗПИИАКОРНФС.

Съдът намира, че са налице основанията за признаване и привеждане в изпълнение на посоченото по-горе решение, издадено от съдебен орган на страна членка на ЕС - Кралство Нидерландия за извършено престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия. На засегнатото лице е наложена финансова санкция от акт, който представлява решение по смисъла на чл.3, ал.1, т.1 от ЗПИИАКОРНФС. По изложените съображения съдът намира, че липсват основанията на чл.3, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС за отказ от признаване и изпълнение на решение, с което се налага финансова санкция. Актът на административно-наказващият орган по чл.31, ал.1 от ЗПИИАКОРНФС (в превод на български език) е придружен с удостоверението, което се изисква по чл.4, ал.1 от същия закон, както и по силата на член 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР относно прилагането на принципа за взаимно признаване на решенията за финансова санкция и конфискация. Удостоверението съдържа необходимата идентификация за издаващия орган, като не се оспорва, че този орган е бил компетентният орган на издаващата държава (чл. 4, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС). Изпълнено е изискването съдържанието на удостоверението по чл.4 от Рамковото решение да бъде преведено на български език (чл.5, ал.2 от от ЗПИИАКОРНФС).

От приложените доказателства относно предмета на делото, за което българският гражданин е санкциониран с глоба в размер на 500 евро, което се 3 прилага алтернативно вместо наказанието лишаване от свобода за срок от 10 дни, е видно, че се касае за наказателно производство, проведено срещу него от компетентен орган на издаващата държава с оглед осъществен от него състав на престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия. В настоящия случай в удостоверение по чл. 4 от Рамковото решение, както и в акта, постановен от съдебен орган на издаващата държава, се твърди, че е извършено престъпление, при което е засегнатото лице е упражнило насилие спрямо представител на орган на властта по време на изпълнение на задълженията му. Издаващата държава при издаването на удостоверението е упражнила правомощията си да посочи, че се касае за случай, при който двойна наказуемост не се изследва, а именно за насилие срещу лица (б. “д“, т. 3 от удостоверението). Съгласно чл.30, ал.2, т.4 от ЗПИИАКОРНФС тази хипотеза от Рамковото решение е възпроизведена и в специалния закон, като съдът не е оправомощен да ревизира преценката за правната квалификация на деянието, направена от издаващата държава. Но дори и да се приеме противното становище, а именно, че съдът на изпълняващата държава дължи собствена правна оценка на фактите, описани в удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение, то и в този случай не са налице основания за отказ, тъй като фактите, на базата на които е наложена финансова санкция за престъпление по чл. 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия, изпълват съставомерните признаци на престъпление по чл.131 ал. 2, т.4 НК, наказуемо с лишаване от свобода до три години. Това е така, доколкото при описанието на насилие, изразяващо се в силно захапване на левия показалец на служител по време на изпълнение на задълженията му, не се конкретизира тежестта на причинената при това насилие телесна повреда.

На следващо място, въз основа на описанието на фактите в удостоверението и съдебния акт, въз основа на който е издадено, е видно, че деянието е извършено на територията на издаващата държава. Тази информация може да се извлече от пълния текст на удостоверението и е достатъчна, за да се приеме, че то не съдържа пороците, предвидени в чл.35, т.1 ЗПИИАКОРНФС. Отделно от това, съдът на изпълняващата държава не е оправомощен да проверява правилността на решението, респективно и правилната правна квалификация на описаното в него престъпление.

Удостоверението е пълно и в тази част, в която засяга въпроса за мястото на извършване на процесното нарушение. Достатъчно е да се установи, че според актовете на издаващата държава престъплението е извършено именно на нейната територия (по арг. от предвиденото в