Определение № 1037 от 10.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1037 гр. София, 10.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20228002104918 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5921/22.06.2022 г., поправена с касационна жалба вх. № 7271/02.08.2022 г. на М. Г. К.-П., чрез адв. Снежинка С., срещу въззивно решение № 34 от 15.03.2022 г. по в. гр. д. № 479/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е: 1/ потвърдено решение № 121 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от М. Г. К.-П. искове против Върховен административен съд за осъждането му да ѝ заплати сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди поради нарушение на правото ѝ на справедлив процес при разглеждане и решаване от състав на ВАС на нейна жалба от 11.01.2017 г. срещу решение № 2117 от 15.12.2016 г. на Административен съд – Бургас, като е постановено решение № 8518 от 03.07.2017 г. по адм. д. № 2121/2017 г. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; 2/ оставена без уважение частна жалба от М. Г. К.-П. против определение № 260974/05.08.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Не следва ли да бъде допускано до касационно обжалване решение, в което въззивният съд се е произнесъл по неправилно променен от него предмет на иска?“; 2/ „Не следва ли да бъде допускано до касационно обжалване решение, в което въззивният съд се е 1 произнесъл частично по направеното от ищеца искане, като е ценил едни, но е елиминирал от разглеждане и произнасяне други, сочени от въззивника/касатор аргументи, факти, обстоятелства и доказателства по делото, доказващи нарушаване на негови права, гарантирани от КРБ, българското право и ПЕС, извън тези, признати от първоинстанционния съд?“; 3/ „Следва ли да се тълкува чл. 10 (4) от ЗОДОВ в смисъл, че „…в ползва на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисоконсулт“, дори когато те са държавен орган на издръжка от държавния бюджет и това би довело до незаконно обогатяване, а също и до двойно плащане за положен един и същи труд, вече заплатен от трудовото възнаграждение на юрисконсулта, от самия държавен бюджет?“ – въпросът се поставя във връзка с частта от въззивното решение, имаща характер на определение, с което частната жалба на настоящия касатор против определение № 260974/05.08.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение; 4/ „Нарушени ли са основните начала, заложени в ГПК – чл. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 7 – съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна; чл. 9 – съдът осигурява на страните равна възможност … прилага закона еднакво спрямо всички; чл. 10 – „съдът осигурява на страните възможност и им съдейства … за решаване на делото“; и чл. 13 – разглежда и решава делата в разумен срок във въззивно решение, което не отговаря на повдигнатите във въззивната жалба възражения на страната?“ – позовава се на ТР № 3/09.12.2013 г. и ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС; 5/ „Допуска ли българският закон апелативни съдии да говорят неистини и да изразяват необосновани и общо изразени изводи в решенията си и ако не, то не следва ли такова въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол?“; 6/ „Не противоречи ли на принципите на член 6, §1 КЗПЧОС въззивно решение, в което е прието, че „законовата презумпция за верността на фактическите констатации на ревизионния акт“, а не обективната истина, съдържаща се в установени от съда факти, е определяща за правилните му правни изводи по делото?“; 7/ „Когато Върховен административен съд постанови решение, по силата на което се осъжда, ревизирано и осъдено въз основа на нищожен РА, лице, то не следва ли съдът по ЗОДОВ да се произнесе относно тази нищожност, съответно наличието и размера на вредата, понесена от това лице – ищец по ЗОДОВ, в резултат на осъждането и задължаването му по нищожен административен акт?“; 8/ „Съществува ли в българското право, също и в правото на Европейския съюз „законовата презумпция за верността на фактическите констатации на ревизионния акт до доказване на противното“, в случай, когато нито РД, нито РА, нито доказателствата по тях, не са били връчвани на ревизираното лице – факт, който е доказан по делото?“ – т. 3; 9/ „Правната дефиниция на „независима икономическа дейност“, обхваща ли и следните, извършвани от физическо лице дейности: 1. строителство на еднофамилна къща за собствени нужди; 2. продажба на части от тази еднофамилна къща, ползвана над 5 г., с цел погасяване на кредит на член от семейството; 3. придобиването и продажбата, при цена на придобиването, на недвижим имот в рамките на месец; 4. продажбата на земеделски имот – гора, с период на придобиване също над 5 г., изсечена от бракониери, действащи с фалшиво пълномощно от собствениците; 5. разрешаване безвъзмездното ползване на част от 2 еднофамилна къща за упражняване туристическа дейност от търговско дружество, собственост на семейството, регистрирано за ежемесечно отчитане по ЗДДС, определена като „независима икономическа дейност“ на собствениците на имота?“; 10/ „Дължи ли се от ревизираното лице задължение за плащане към НАП съгласно ДОПК по проведена към него ревизия по чл. 122 ДОПК когато не са връчени по съответния законов ред РД, РА и доказателствата към тях?“; 11/ „Следва ли да се считат или обявяват по съдебен ред за нищожни отменените със съдебно решение връчвания по чл. 32 ДОПК на РД, РА и доказателствата към тях на основание изтекли преклузивните им срокове за ново тяхно връчване или не?“; 12/ „Когато апелативни съдии, по въззивно дело, твърдят неистини в решението си, подлежи ли то на инстанционен контрол от ВКС или не? Също и когато решението им не потвърждава или не отрича направените от въззивника във въззивната му жалба възражения?“; 13/ „Категорична ли е нормата на чл. 9, ал. 1, т. 2 от ДОПК относно това, че субект на проверката може да бъде само едно лице? По смисъла на този норма законосъобразен ли е ревизионен акт, установяващ задължения по ДОПК на две лица – физическо лице и едноличен търговец, чийто собственик той се явява? По смисъла на тази норма на колко лица по ДОПК едновременно може да се прави една и съща данъчна ревизия?“; 14/ „Не следва ли да бъде допуснато до касационно обжалване въззивно решение тогава, когато в него има разминаване между представената от въззивния съд фактическа страна по делото и обективната реалност, съгласно доказателствата по делото?“.

В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба, подадена против въззивното решение в частта,имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на М. Г. К. – П. против определение № 260974/05.08.2021 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставено без уважение искането ѝ за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските по отношение осъждането ѝ да заплати на Върховен административен съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Ответната страна Върховен административен съд, чрез юрк. П. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е установил, че с обжалваното решение окръжният съд е отхвърлил изцяло предявения от ищцата иск против Върховния административен съд за заплащане на обезщетение за понесени от нея неимуществени вреди вследствие на нарушения на правото й на справедлив съдебен процес.

Намерил е за установено от фактическа страна по делото, че на ищцата е съставен ревизионен акт (РА) от дата 28.01.2015 г., с който са ѝ определени задължения по ЗДФЛ, ЗДДС, за ДОО и ЗОВ в различни размери за всяка година за период от 2010 г. до 2012 г.

Ревизията е проведена при констатация за фактическо извършване на търговски сделки от 3 ищцата, без наличие на съответна регистрация по ТЗ. Като основание за това е приета документираната дейност на ищцата – придобиване на недвижими имоти и последващата им продажба, построяване на сграда в [населено място] по стопански начин, части от която също са продадени, получаване на туристическа категоризация и отдаване под наем на останалата непродадена част непосредствено или чрез посредничеството на туристически дружества. За реализираните от тази дейност доходи не са били съставени фактури или фискални бонове, респ. не са декларирани и не са платени данъци. Ищцата е обжалвала така съставения ревизионен акт пред Административен съд – Бургас, който с решение е отхвърлил жалбата като неоснователна. Против решението на АС – Бургас ищцата е подала касационна жалба, по която е образувано дело № 2121/17 г. на ВАС. С решението си съдът оставил в сила решението на АС – Бургас.

По отношение на оплакванията на ищцата, че ВАС е разгледал делото в срок, който не позволява задълбочено запознаване със спора е доказателствата, въззивният състав е отбелязал, че производството е образувано с постъпване на подадената от страната жалба на 20.02.2017 г., по данни от официалната страница на съда. Проведено е едно съдебно заседание на 07.06.2017 г., в което делото е обявено за решаване и на 03.07.2017 г. е постановено съдебното решение по делото (отново по данни от официалната страница на съда). Общата продължителност на процеса пред ВАС е малко повече от 4 месеца.

Съдът е посочил , че правото на обезщетение по чл. 2б, ал. 1, ЗОДОВ във връзка с чл. 13 КЗПЧОС, възниква за лицата, ако бъдат установени нарушения на основополагащите принципи на справедлив съдебен процес, очертани в чл. 6 § 1 от КЗПЧОС, допуснати от съда, който разглежда делото. Констатирал е, че разглеждане на делото в разумен срок е принцип, посочен изрично в националната правна норма, но това не бива да подвежда относно допустимостта да бъдат релевирани всички признати от конвенционната разпоредба гаранции, нарушенията на които следва да могат да бъдат предявявани пред съд по този ред. Отчел е, че за да е налице нарушение, следва съвкупната преценка да сочи на надхвърляне на оптималната продължителност на процеса (тази, която обезпечава извършването на необходимите процесуални действия на съда и страните, насочени към разрешаване на спора). Признато за нарушение е онова надхвърляне на оптималната продължителност на процеса, което прекомерно отдалечава във времето разрешаването на спора с окончателен съдебен акт и поставя гражданина в несигурно положение. В тази връзка въззивната инстанция е посочила, че не е увреждащо по смисъла на цитираната разпоредба експедитивното разглеждане на делото, в обичайните за конкретната инстанция срокове, както е в настоящия случай. Поради горното за необосновано е прието оплакването, че времето, за което е разгледано делото на ищцата във ВАС, не е било достатъчно за запознаване с материалите и възраженията. Изтъкнато е, че по съдържанието си то не може да бъде отнесено към релевираното нарушение за надхвърлен разумен срок.