Решение № 3790 от 04.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3790 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100508192 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 5987 от 04.04.2025 г., постановено по гр.дeло № 45307/2023 г. на СРС, ІІ Г.К., 70 състав, е осъдено на основание чл.270, ал.2 вр. чл.128, т.2 от КТ „7 арт“ АД, с ЕИК 207646011, и седалище гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 34, да заплати на Н. О. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.****, сумата 2000,00 /две хиляди/ лева, представляващи нетно трудово възнаграждение за м.06.2023 г., ведно със законната лихва считано от 11.08.2023 г. до окончателното изплащане. С решението на съда е осъдено на основание чл.86 ЗЗД „7 арт“ АД с ЕИК 207646011, да заплати на Н.

О. П. с ЕГН ********** сумата 48,55 /четиридесет и осем лв. и 55 стотинки/ лева мораторна лихва за периода 01.07.2023 г. - 11.08.2023 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.224, ал.1 от КТ „7 арт“ АД с ЕИК 207646011 да заплати на Н. О. П. с ЕГН **********, сумата 1171,52 /хиляда сто седемдесет и един лв. и 52 стотинки/ лева, представляващи брутно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск : 8 дни за 2023 г., ведно със законната лихва считано от 11.08.2023 г. до окончателното изплащане. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.1 ГПК „7 арт“ АД с ЕИК 207646011 да заплати на Н. О. П. сумата 1000,00 /хиляда/ лева разноски за 1 адвокатско възнаграждение, както и е осъдено на основание чл.78, ал.6 ГПК „7 арт“ АД с ЕИК 207646011 да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата 128,75 /сто двадесет и осем лв. и 75 стотинки/ лева дължима държавна такса и 300,00 /триста/ лева дължими разноски.

Срещу решението на СРС, Г.О., 70 с-в е постъпила въззивна жалба от „ 7 АРТ“ АД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.К. Ч., с искане обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искови претенции. В жалбата се излагат кратки доводи, че решението е неправилно и необосновано. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Н. О. П., чрез пълномощника си адв.В. С. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при 2 постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищцата Н. О. П. срещу ответника „7 АРТ“ АД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.224, ал.1 от КТ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Въззивният съд не споделя изложените във въззивната жалба от ответника бланкетни доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.

Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано.

Същото е и правилно. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

3

На следващо място, всички останали бланкетни доводи изложени за първи път от ответника във въззивната жалба, не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не попадат в изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК.

Ето защо в съответствие именно с процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да разгледа в процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба по делото, като преклудирани. Настоящият съдебен състав счита, че наведеното за първи път във въззивната жалба материалноправно възражение, че работникът не е престирал нужната работа, за да има насрещна престация за заплащане на работна заплата и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е преклудирано на основание чл.133 ГПК. По силата на изричната разпоредба на чл.133 ГПК във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността на ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, като да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и установяване на релевантните за спора факти, така и т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по тълкувателно дело № 1 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В процесния случай ответникът, нито с отговора на исковата молба, нито в съдебно заседание по реда на чл.143, ал.2 от ГПК не е оспорил факта на реално полагане на труд от ищцата през процесния период, то и по аргумент от 153 ГПК за ищцата не е възникнало задължение за установяване на твърдените в исковата молба факти, касаещи установяване на факта на реално престиран труд през процесния период. Доколкото тези обстоятелства са били известни на ответника към момента на подаването на отговора на исковата молба, то по аргумент от разпоредбата на чл.133 от ГПК, вр. чл.266, ал.1 ГПК това възражение изложено за първи път от ответника във възивната жалба е преклудирано и не следва да бъде разгледано.

На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение. За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е 4 неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.

Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.

Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив.На тези правомощия на въззивния съд по действащия ГПК по отношение правилността на обжалваното решение кореспондира и уредбата в него относно съдържанието на жалбата. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено, тъй като по аргумент от чл.262 ал.1 от ГПК, във вр. с чл.260 ал.1 т.3 от ГПК непосочването в жалбата в какво се състои порочността на решението /т. 3/ не обуславя нейната нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл.262 от ГПК.