Решение № 2971 от 16.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2971 гр. София, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100512068 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 12753/19.07.2023 г., постановено по гр.д. № 67561/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 43 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД срещу А. А. А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 240 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми, а именно: сумата от 1 000 лева - главница по договор за паричен заем № 904994/16.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2022 г. до изплащане на вземането; сумата от 229,42 лева - договорна лихва за периода от 16.10.2020 г. до 16.09.2021 г.; както и сумата от 44,16 лева, - лихва за забава за периода от 17.09.2021 г. до 22.02.2022 г. С решението съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 87,21 лева. С оглед изхода на спора е разпределена и отговорността за сторените от страните разноски в заповедното и исковото производство.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 227659/11.08.2023г., подадена от ответника в първоинстанционното производство А. А. А., чрез адв. К. М., с която се обжалва решението на първоинстанционния съд, в частта му, с която са уважени предявените искове.

Въззивникът излага доводи за недопустимост на първоинстанционното 1 решение поради местна неподсъдност на спора. В тази връзка се посочва, че неправилно първоинстанционният съд е разгледал и уважил подаденото от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и е провел производство по реда на чл. 422 ГПК, макар, че ответникът е потребител и има регистриран постоянен и настоящ адрес в гр. Стара Загора. Поради изложеното счита, че компетентен да разгледа и да се произнесе както по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, така и по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е Районен съд – Стара Загора. Намира, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, връчвайки книжата по делото на ответника чрез неговия работодател в гр.

Стара Загора, необсъждайки направените в писменото възражение на ответника, депозирано след срока по чл. 131 ГПК, оплаквания, отнасящи се до наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за паричен заем, както и неуважавайки направеното от процесуалния представител на ответника искане за отлагане на делото поради служебната му ангажираност.

Въззивникът излага подробно становище и за неправилност на решението в обжалваната му част, като счита, че ищецът не е легитимиран да претендира процесните вземания, тъй като договорът за цесия не е породил действие спрямо него, поради липсата на надлежно уведомление за прехвърлянето на вземането по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В допълнение на това се сочи, че договорът за паричен заем е недействителен, тъй като: същият не е изготвен по ясен и разбираем начин, като всичките му елементи не са представени в еднакъв по вид, размер и формат шрифт (нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК); че не е ясно по какъв начин е формиран посоченият в договора за кредит ГПР, в това число включените в него компоненти (нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК). Поддържа твърдения и за противоречие на уговорената възнаградителна лихва с добрите нрави. Намира, че неправилно първоинстанционният съд не е разгледал предвидената в договора за паричен заем клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение, като се сочи, че същата не е включена в размера на посочения по кредита ГПР, като се твърди, че при включването й същият надвишавал максимално предвидения в ЗПК размер. С оглед на изложеното се отправя искане обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 294663/20.10.2023 г. от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, чрез юрк. Е.И., в който се излагат подробни доводи за нейната неоснователност. Поддържа се, че решението е допустимо и не са налице основания за обезсилването му. Сочи се, че не е допуснато нарушение на правилата за местна подсъдност на спора. Във връзка с това се отбелязва, че длъжникът А. А. е променил настоящия си адрес след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, респективно след датата на подаване на исковата молба, поради което не са налице основания за препращане на делото по компетентност на Районен 2 съд – Стара Загора. Намира, че първоинстанционният съд правилно не се е произнесъл по направените в писмено становище на ответника възражения, тъй като същото е депозирано след изтичането на предвидения в чл. 131 ГПК преклузивен срок. Счита, че от събраните пред съда доказателства се установява както наличието на валидна облигационна връзка между страните по договора за паричен заем, така и липсата на изпълнение на поетите задължения от страна на заемателя. Излага се подробно становище за надлежното уведомяване на длъжника – ответник в производството за извършената цесия на процесните вземания, а оттам и за надлежната процесуална легитимация на ищеца. Намира, че процесният договор за паричен заем е действителен – същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Посочва се, че не са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, като се сочи, че ГЛП по кредита е уговорен като фиксиран, а посочения размер на ГПР е в допустимите от закона граници, като поддържа, че в него не следва да се включва неустойката за непредоставяне на обезпечение по кредита, тъй като нейната дължимост не може да бъде предвидена изначално. Оспорва се уговорената в договора възнаградителна лихва да е нищожна като противоречаща на добрите нрави, като се поддържа, че същата представлява не само възнаграждение за ползването на главницата по заема до нейното връщане, а също така е цена за услугата по предоставяне на заема. Поради това счита, че е допустимо страните да постигнат съгласие за размера на възнаградителната лихва по пътя на договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, в отклонение от размера на законната лихва. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решение № 12753/19.07.2023 г., постановено по гр.д. № 67561/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 43 състав, в частта му, с която съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за разликата от уважения до пълния претендиран размер от 87,21 лева, като необжалвано е влязло в законна сила, поради което не подлежи на проверка.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с 3 изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, като по направените във въззивната жалба оплаквания в тази насока, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, вр.чл.99, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на предявените искове е обусловена от установяване от страна на ищцовото дружество наличието на следните предпоставки: сключен договор за паричен заем между ответника и „Креди Йес“ ООД, по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума; настъпил падеж и конкретния размер на дълга, който се претендира; че е уведомил ответника за извършената цесия по реда и условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

По доводите за недопустимост на съдебното решение като постановено от некомпетентен по правилата за местна подсъдност съд:

Във въззивната жалба, са изложени подробни съображения за недопустимост на обжалваното решение, които настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователни поради следните съображения:

В чл. 113 ГПК е уредена специална местна подсъдност, касаеща потребителските спорове, където е посочено, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2, чл.

113 и чл. 115, ал. 2 може да се прави от ответника най-късно в срока за отговор на исковата молба и да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото заседание.

В случая съгласно предвидената в чл. 46, ал. 2 ГПК възможност исковата молба, ведно с приложенията към нея, е връчена на ответника, чрез неговия работодател, на 20.03.2023 г. Предвиденият 1-месечен преклузивен срок за подаване на отговор на искова молба и за упражняване от страна на ответника на правата по чл. 211, ал. 1 и чл. 219, ал. 1 ГПК, в това число и за релевиране на възражение за местна неподсъдност на спора по чл. 119, ал. 3 ГПК е изтекъл на 22.04.2023 г. С молба вх. № 180333/23.06.2023 г. ответникът е направил възражение за местна неподсъдност на спора. Доколкото обаче същото е направено след изтичане на предвидения в чл. 131 ГПК преклузивен срок, правилно първоинстанционният съд не го е разгледал в решението си.

В допълнение на горното следва да бъде посочено, че дори и да бъде прието за допустимо, възражението за неподсъдност се явява неоснователно.

4

Съгласно чл. 411, ал. 1 ГПК (в приложимата към датата на подаване на заявлението редакция) заявлението се подава срещу потребител до районния съд, в чийто район се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. При това положение, съобразявайки правилото на чл.

411, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 120 ГПК, и по аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК настъпилите след подаване на заявлението промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, не са основание за препращане на делото. В настоящия случай заявлението е подадено на 02.03.2022 г. пред Районен съд – Стара Загора. От направените служебни адресни справки от РС-Стара Загора, а и от СРС, към който делото е препратено по компетентност, се установява, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение длъжникът е имал регистриран настоящ адрес на територията на гр. София. От приетите като доказателства пред въззивния съд адресни справки се установява, че длжъникът е променил настоящия си адрес на 12.09.2023 г. – след депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, което обаче не води до извод за промяна в местната подсъдност по делото.

Поради изложеното направените от въззивника оплаквания за недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение се явяват неоснователни, като настоящият въззивен съдебен състав намира, че същото се явява валидно и допустимо в обжалваната му част.