Определение № 227 от 09.04.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 227 гр. Перник, 09.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20251700500144 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК.

Образувано е по частна жалба от Ц. М. С. против Определение Рег.№ 4/20.01.2025 г. по гр.дело № 287/2024г. на РС – Трън, с което се прекратява производството по гр.д № 287/2024г. по описа на ТРС като недопустимо и връща исковата молба на Ц. М. С..

В частната жалба са изложени съображения, че тъй като заповед № 113 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 15.08.2024г. на Районен съд-град Трън по ЧГД№200/2024г. ищецът не е възразил против същата в съда,поради негови лични причини, бил възпрепятстван, то същата е влязла в сила и за това завежда Установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК за да докаже,пред Районен съд-град Трън, че ищецът не дължи сумата по същата заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на монополиста „Водоснабдяване и канализация"ООД- град Перник. Моли съдът да отмени обжалваното определение като незаконосъобразно,неясно,противоречиво и несправедливо.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК ответникът по частната жалба „Водоснабдяване и канализация“ ООД-гр. Перник е подал отговор, с който е изложил доводи за оставянето на частната жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното определение. Претендира ю.к. възнаграждение.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:

Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК против подлежащ на обжалване акт, е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Гр.дело № 287/2024г. на РС – Трън е образувано по искова молба с вх.№ 1702/27.11.2024 г., подадена от Ц. М. С. против „Водоснабдяване и канализация“ ООД-гр.

Перник, с искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено,че ищецът Ц. М. С. не дължи сумата от 4559,24лева по отношение на монополиста "Водоснобдяване и 1 канализация"ООД-гр.Перник,тъй като същата сума е нереална, непосилна и надписана за периода 10.01.2022г.до 15.05.2024г. за доставената в имота му вода. И в исковата молба, и в уточнителната молба са изложени твърдения, че нямал възможност да обжалва и да възрази,пред съда против заповед № 113 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 15.08.2024г. на Районен съд-град Трън по ЧГД№20082024г. и за това завежда иск по общия ред - Установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК за да докаже,пред Районен съд-град Трън, че ищецът не дължи сумата по Заповед № 113 за Изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на монополиста „Водоснабдяване и канализация"ООД- град Перник.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ООДгр. Перник е депозирал писмен отговор, с който счита иска за недопустим, тъй като от длъжника не е подадено възражение в законоустановения срок. След изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. В случай, че се допусне разглеждане на делото, моли да се отхвърли иска като неоснователен.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 200/2024г. на ТРС, съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 113/15.08.2024г. с която е разпоредил длъжникът Ц.

М. С. с ЕГН **********, да заплати на „Водоснабдяване и канализация” ООД гр. Перник, ЕИК 823073638, сумите в размер както следва: 4559.24 лева представляваща главница по задължение за доставена, консумирана и незаплатена питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води по партида с абонатен номер *** и адрес: ***, за периода от 10.01.2022 г. до 15.05.2024 г., сумата в размер на 723.41 лева - лихва за периода от 19.03.2022 г. до 30.07.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 14.08.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски - 105.65 лева държавна такса и 50.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Видно от приложено по делото съобщение и разписка Ц. М. С. е получил лично горепосочената Заповед №113/15.08.2024г. на 23.08.2024г. С разпореждане от 01.10.2024г. по ч.гр.д. № 200/2024г. на ТРС е разпоредено издаването на изпълнителен лист, тъй като длъжникът не е възразил в едномесечния срок срещу Заповедта и същата е влязла в сила на 24.09.2024г. Издаден е и изпълнителен лист № 107/01.10.2024г. С обжалваното определение РС е приел, че искането, формулирано в петитума на исковата молба по съществото си е обжалване на Заповедта, което е недопустимо, тъй като не е в посочения от закона срок при наличие на завършило с влязъл в сила акт по заповедно производство и така предявеният иск е недопустим.

При така установеното по делото, настоящият въззивен състав съобразява следното:

Предвидените в действащия ГПК правни способи за защита на длъжника срещу последиците на издадена по реда на чл. чл. 410 от ГПК или чл. 417 от ГПК заповед за изпълнение, са предмет на ясна и детайлна регламентация, по приложението на която е създадена трайна, непротиворечива и задължителна практика на ВКС- Определение № 578 от 25.02.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 242/2025 г., Определение № 202 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4165/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК, определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/19 г, ВКС, IV ГО и цитираните в последното актове на ВКС и множество други, която настоящият въззивен състав възприема. В същата по категоричен начин е възприето становището, че в закона е предвиден специален ред за защита на длъжника в самото заповедно производство – длъжникът може да оспори вземането: 1) с възражението, подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; 2) с отговора на исковата молба по чл. 422 ГПК – когато възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; 3) с отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че вземането не съществува, който може да бъде предявен до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК и 4) с възражение пред въззивния съд, на основанията и в срока, визирани в разпоредбата на чл. 423 от ГПК, когато 2 длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането.

При липса на възражение или отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, заповедта влиза в сила, с което се преклудират фактите и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към действителността на породилото го основание. С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, поради което, след влизането в сила на заповедта за изпълнение, на разположение на длъжника са само исковете по реда на чл. 424 и чл. 439 от ГПК, като искът по чл. 424 ГПК на длъжника може (процесуално допустимо е) да се основава само на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането, съответно искът по чл. 439 ГПК на длъжника може (процесуално допустимо е) да се основава само на факти, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, но не и на такива, които той е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК. В обобщение - извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита след влизането в сила на заповедта за изпълнение и изключват правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на вземането – предмет на заявлението и издадената заповед.

С оглед посоченото по-горе настоящият състав на ПОС намира, че така предявеният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на вземането – предмет на заявлението и издадената влязла в сила заповед за изпълнение, е недопустим. В исковата молба не се твърдят и не се сочат новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок, каквито са предпоставките за иск по чл. 424 от ГПК, нито се твърдят новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 439 от ГПК).

Отричане съществуването на вземането, което е било предмет на заповедното производство, не съставлява новонастъпил факт, за който ищецът е узнал след изтичане на срока по чл. 414 от ГПК. Това обстоятелство е било известно на ищеца и той е можел да се позовава на него до изтичане на срока за възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува, е недопустим. В случая с оглед на установеното влизане в сила на заповедта на 24.09.2024г. и при предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането н а 27.11.2024 г. следва, че е налице опит за пререшаване на въпроса за съществуване на притезанието на кредитора извън хипотезите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, който е недопустим.

В случай, че е пропуснат срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, доколкото в исковата молба и частната жалба се твърди, че не е възразил против заповедта,поради негови лични причини,бил възпрепятстван, то за ищеца-длъжник е съществувала възможността, в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение да подаде възражение по чл.

423 от ГПК, за което няма твърдения и данни той да е сторил.

Касае се до издадена заповед за изпълнение в заповедно производство по чл. 410 ГПК, за което законодателят е предвидил специален ред и срокове за оспорване на вземането. Пропускането на преклузивните срокове за защита, която законодателят е предвидил за заповедното производство, лишават страната от правото на по-късен етап да оспори вземането по заповедта за изпълнение. С пропускането на срока възможността за оспорване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение се преклудира. Това е правната последица от неупражненото в срок процесуално право, като целта на преклузията 3 е стимулиране на страната-длъжник в заповедното производство, да прояви процесуална активност и дисциплина. Приемането на противно становище води до обезсмисляне на създадената от законодателя специална облекчена процедура за защита на длъжника – чрез възражения по чл. 414 или чл. 423 ГПК, респ. чрез иск по чл. 424 ГПК и в определените за това срокове. Ако се приеме тезата на жалбоподателя за допустимост на иска по чл. 124, ал.

1 ГПК сроковете по чл. 414, ал. 2; чл. 423, ал. 1 и чл. 424 ГПК биха били инструктивни, а не преклузивни. Това би създало възможност за всяка страна, която ги е пропуснала, чрез предявяване на установителен иск да ги заобиколи, което е недопустимо и в разрез с волята на законодателя.

Всичко изложено по-горе сочи недопустимост на предявения от ищеца отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че вземането не съществува. Ето защо поради съвпадане на крайните изводи на въззивната с тези на първата инстанция, определението на РС следва да се потвърди, включително и в частта за разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК. Частната жалба е неоснователна.

С оглед изхода на процеса по въззивното производство, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да понесе претендираните о т въззиваемия разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Съдът определя възнаграждение за юрисконсулт, когато страната е представлявана от такъв, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и на осн. чл.