Решение № 5540 от 25.07.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 25.07.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ

МАРКОВА

ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 1600 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № I-118-141 на СРС, I ГО, 118 състав по гр.д.№ 10475 по описа за 2013 г. на СРС са отхвърлени предявените от Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А., Е.Д.Г.и „Г.и с.“ ООД срещу „Р.Б.“ ЕАД искове с правно основание по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване на нищожността на клаузите т.3.1. и т.3.3 от договор за банков кредит от 29.08.2008 г. като неравноправни; както и на искове с правно основание по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 5000.00 евро, предявена частично от 90 000.00 евро като платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008 г. до 11.03.2013 г., поради нищожност на клаузите на т.3.1. и т.3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи.

С решението Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А.,

Е.Д.Г.и „Г.и с.“ ООД са осъдени да заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на „Р.Б.“ ЕАД сторените в производството разноски за сумата от 2360.00 лева.

В законоустановеният срок за въззивно обжалване е постъпила на въззивна жалба от Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А., Е.Д.Г.и „Г.и с.“ ООД. Във въззивната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Счита се същото за постановено в нарушение на съдопроизводствените правила на ГПК. Предявява се искане за отмяна на решението на СРС и за постановяване на ново решение, с което исковите претенции на ищците да бъдат уважени в цялост. Инвокират се доводи, според които страните считат за неправилен извода на СРС, че не следвало да се разглеждат възраженията на ищците за неравноправност на конкретни клаузи от договора за кредит по чл.143 и чл.146 от ЗЗП на основание това, че кредитополучател на кредита е търговското дружество. Излагат се съображения от страните, с които същите поддържат на доводите си от ИМ, че клаузите на т.3.1. и т.3.3 от въпросния договор за кредит са неравноправни. Обстоятелството, че кредитополучател по кредита е ЮЛ, то негови страни по кредита като съдлъжници са ФЛ. Тези ФЛ по смисъла на ЗЗП имат качеството на потребители. Същите в това си качество може да се позовават на неравноправност на договорни клаузи в договор за кредит. В този смисъл са били духът и целта на Директива на Съвета 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, станала част от българското законодателство, инкорпорирано в ЗЗП. Това съображение е логическо и житейско изводимо, независимо от това, че кредитополучателят е ЮЛ, то негови съдлъжници са ФЛ.

Сочи се, че банката третирала на въпросния договор за кредит като бизнес правоотношения. От тук нямало причина банката да изисква включването на ФЛ като съдлъжници по кредита. ФЛ като страни по договора за банков кредит могат да се позовават на ЗЗП в тяхна защита, в противен случай, ако се приеме друго, това би означавало, че потребителите следва да се отказват от правата си с полагането на подписа си в договори с участието на фирми. В тази насока в жалбата се цитират на конкретни решения на СЕС относно това, че съдът следвало да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор за банков кредит. В тази насока европейското законодателство поддържало на основния принцип, че потребителят е винаги по слабата страна в правоотношението „потребител-търговец“. Инвокира се довод, че след като страни по конкретния договор за кредит са ФЛ съдлъжници, то следвало да се приеме, че за тях действат в тяхна защита на разпоредбите на ЗЗП. Страните считат, че в първа инстанция се доказвала на неравноправността на клауза/клаузите в процесния договор за кредит. В тази насока се извършва тълкуване на разпоредбите на ЗЗП и в кои случаи се приема, че е налице на неравноправна клауза. Сочи се, обаче, че съдът не е съобразил неравноправостта на клаузата по чл.143, т.3 и чл.143, т.10 от ЗЗП. Излага се, че договорът посочвал, че лихвата се определяла въз основата на стойността на банковия ресурс. В договора нямало клауза, която да дава на легална дефиниция или такава, която да препраща към общите условия, в които да са посочени на компонентите, имащи значение за определяне на стойността на банковия ресурс, приети от банката, преди сключване на процесния договор. Сочи се, че начините на формиране на стойността на банковия ресурс, самата лихва и погасителната вноска оставали неясни според договора за кредит, тъй като това се обстоятелства, определящи се изцяло от волята на кредитора. Твърди се, че всички критерии следвало да бъдат съобразени с разпоредбата на чл.58 ал.1, т.2 от ЗКИ.

Неравноправността на клаузата се извеждала от начина на формиране на лихвата, а банката в своя полза имала възможност по такъв начин да я тълкува и прилага с благоприятна за себе си насоченост с цел печалба. Извършва се позоваване на разпоредбата на чл.143, т.12 от ЗЗП. Сочи се, че съдът не бил съобразил, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени. Банката не била извършила на пълно и главно доказване по чл.146, ал.4 от ЗЗП. На следващо място, се инвокират доводи за неправилност на изводите на СРС относно наличието на противоречие с чл.58 от ЗКИ. Твърди се, че с оглед на ССчЕ можело да се изведе извод, за това, че определянето и увеличението на лихвения процент по кредита се е основавало единствено на субективното решение на банката, а не на ясна и конкретна формула или изчисление. В самия договор липсвала на такава ясна формула. Сочи се, че субективизмът в определянето на лихвата водело до липса на двустранно и договорно съглаС. между страните за размера на лихвата по договора за кредит. Това създавало на противоречие с разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ. Целта на посочената норма е да се посочи в договора какво следва да съдържа стойността на банковия ресурс, както и условията, при които той може да бъде променян.

Разходите по кредита е следвало да се посочват изрично и изчерпателно с договора. В настоящия случай такова изчерпателно изброяване липсвало в договора за кредит. В този смисъл е повелителната норма на чл.58, ал.2 от ЗКИ, която посочва, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно в договора за кредит. Това не се отчитало, обаче, да е съобразено и спазено в настоящия случай. В жалбата се цитира в съответствие с изложените съображения на незадължителна съдебна практика на окръжен съд. Излага се, че е неправилен извода на СРС, че са били регламентирани на всички съществени условия по кредита, в това число и методът за изчисляване на лихвата и лихвения процент. В тази насока се излагат конкретни доводи по съществото на спора. Извършва се анализ на клаузата на т.3.1. от договора за кредит. Сочи се, че банката чрез тази клауза имала възможност да попълва на понятието стойност на банковия ресурс. Това позволявало за банката да преценява прилагането на индекса „Юрибор“ в срочност, каквато намери с опредЕ.продължителност за добре. В тази насока в договора нямало данни за срочността, която ще се ползва при формирането на лихвата. Банката, обаче е вземала предвид на по-висока срочност, което осигурявали на по-висока лихва и по-висока печалба. Твърди се, че банката умишлено е прилагала на приложението на CDS за България при изчисляването на лихвата, с оглед да се компенсира на драстично спадащите стойности на всички външни и български индекси. В този смисъл, според жалбата се извършва позоваване на заключението на ВЛ, според което използването на 2-годишен CDS за България, а не 5-годишен например води до начисляване на по-висока лихва. Това попълване на метода на начисляване на лихвата, според жалбоподателите противоречи на чл.58 от ЗКИ. Извършва се анализ на съдебната експертиза и какви изводи могат да се изведат от нея и от кого. ВЛ недопустимо попълвали компонентите при изчисляване на лихвата по кредита. Дали е правилно или не изчисляването на лихвата и какви компоненти влизат в нея се явява въпрос от прерогативите на съда, а не на ВЛ. Сочи се в т.3.1. от договора за кредит не били посочени изчерпателно кои установени разходи на банката се включвали в Стойността на банковия ресурс. Това обстоятелство позволявало на банката да влага на различни по съдържание и стойност компоненти за разходи при изчисляване на лихвата, което от своя страна се явява изключително увреждащо и недобросъвестно поведение. В тази насока са неправилни изводите на съда, че анексите № 1 и № 7 към договора за кредит определяли на ясно начина на определяне на лихвата. Излагат се конкретни съображения в жалбата. Сочи се, че след като се оспорват клаузите на т.3.1 и т.3.3. от договора за кредит, то релевантния момент на преценката и анализа, който следва да направи съдебния състав е към датата на сключване на договора за кредит. Въз основа на тези клаузи, според жалбата е опредЕ.и увеличена едностранно от банката на лихвата по кредита. Това се установява от заключението на ВЛ, според което стойността на банковия ресурс е нараствала едностранно от 5,4 % на 6,2 %. Т.е. нищожността на оспорените клаузи е следвало да се преценява към датата на сключване на договора за кредит. На следващо място се сочи, че съдът е трябвало да уважи на евентуалната претенция по чл.55, ал.1 от ЗЗД за наплатените лихви, поради неправилното им изчисление. Не отговаряло на истината, че следвало да се прилага CDS на България, според ВЛ. В тази насока се извършва на конкретен анализ на съдебната експертиза и изведените чрез нея изводи за компонентите на лихвата. В договора за кредит не се сочело на срочността на Юрибора и че кредитният риск е щял да бъде понесен от кредитополучателите. Липсвали данни, от които да може да се изведе извод, че банката е закупила ресурс от друга държава, за да отпусне кредита. Според банковото законодателство, банките предоставят кредити въз основа на ресурса си, които е образуван от привлечените средства. В този смисъл CDS не се прилагал спрямо процесният кредит, защото не е посочен в самия договор за кредит. Според жалбата съдът неправилно е приел, че банката е изчислявала правилно на лихвата, съобразно прилаганите компоненти на СБР. Инвокират се доводи, че съдът е следвало да се произнесе с изричен диспозитив относно евентуалната претенция по иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД. В тази насока за приетата неоснователност на евентуалния иск е следвало да се изложат и на конкретни мотиви. Такива липсвали в решението според жалбата. Сочи се, че е налице неяснота относно метода на формиране на лихвата и какви компоненти включа тя. Недопустимо банката си е позволявала да включва на непредвидени компоненти при изчисляване на лихвата по кредита. В тази насока страните се позовават на съдебна практика по чл.290 от ГПК. В заключение се претендират разноски.

По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в производството – „Р.Б.“ ЕАД. В отговора се инвокират доводи за правилност и законосъобразност на постановеното от СРС решение, поради което се предявява искане за неговото потвърждаване. Излагат се изчерпателни доводи по съществото на спора, които са с обратно съдържание и насоченост на доводите и съображенията, наведени във въззивната жалба. С цел процесуална икономия тези доводи и съображения с обратно съдържание не следва да се приповтарят. Претендират се разноски.

В съдебно заседание, процесуалните представители на страните, а за въззивниците и чрез писмена защита, се поддържат изцяло изложените във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба съображения и доводи.

Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата срещу постановеното от СРС, ГО,