Решение № 1248 от 17.11.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1248 гр. Кюстендил, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Ив. Атанасова при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. А.А като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело № 20251520101087 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба, депозирана от И. К. М., ЕГН: **********, чрез пълномощника си адв. В. М., против „МВА ТРАНСПОРТ“ ЕООД, ЕИК: 204006796, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ж. к.

„Герена“, бл. 169, вх. А, ет.1, ап. 1.

В исковата молба се сочи, че страните били в трудовоправни отношения, възникнали на основание сключен трудов договор №2/08.11.2021г. като ищцата заемала длъжността „Управител транспортна дейност“ при ответното дружество.

Твърди се, че за последните 24 месеца същата не е получавала дължимото й се трудово възнаграждение, възлизащо на сума от 2808,00 лв. – по 117,00 лв. за всеки един от 24те месеца в периода 01.05.2023г. – 30.04.2025г.

Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, по силата на което да бъде осъдено „МВА ТРАНСПОРТ“ ЕООД, ЕИК: 204006796, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ж.к. „Герена“, бл. 169, вх. А, ет.1, ап. 1, да заплати на И.

К. М., ЕГН: **********, сумата от 2 808,00 (две хиляди осемстотин и осем) лева, представляваща дължимо и неизплатено брутно трудово възнаграждение за 24 месеца, считано от 01.05.2023г. до 30.04.2025г. включително (по 117,00 лв. за всеки от 24-те месеца), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.04.2025г. до окончателното й изплащане.

Претендират се и сторените деловодни разноски.

Препис от исковата молба и уточенията й, ведно с приложенията към тях, са връчени на ответното дружество при усл. на чл. 50, ал. 2 от ГПК на 13.05.2025г., като в срока по закон същото не е депозирало писмен отговор.

В хода на съдебното дирене исковата молба е поддържана от ищеца и 1 оспорвана от ответника.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представеното заверено копие на Трудов договор № 002/08.11.2021 г. е, че между страните е възникнало трудово правоотношение за неопределен срок, с работно време от 1 /един/ час и уговорено месечно възнаграждение от 117,00 лв., по силата на което ищцата заемала при ответника длъжността „управител, транспорт“ с код по НКПД: 13243004.

Сключването на процесния трудов договор е отразено и в информационната система на Националната агенция за приходите – спр. 5 от делото.

Видно от представеното заверено копие на удостоверение изх. № 04/04.11.2024г., издадено от ответното дружество е това, че в периода м. 11 2023г. – м. 10.2024г., който се включва в исковия такъв, в полза на ищеца е заплатена сума в общ брутен размер от 1308,00 лв.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза с вх. № 7689/03.07.2025г. се установява дължим размер на нетно възнаграждение в полза на ищеца за период 30.04.2023г. – 30.04.2025г., от 2071,87 лв. В устно изложената пред съда част, експертът уточнява, че е изготвил експертизата със съдействието на счетоводителя на фирмата – Р. К., който е предоставил нужната информация на момента чрез разпечатването й от справка в компютърната програма.

Видно от приобщената към доказателствения материал допълнителна съдебносчетоводна експертиза с вх. № 12759/23.10.2025г. е това, че липсват данни за заплатени в полза на ищцата суми за трудово възнаграждение. Този извод експертът е направил въз основа на приложените към прокурорска преписка № 1667/2025г. извлечения от банковата сметка на ответното дружество.

Посочената прокурорска преписка, образувана по жалба на управителя на ответното дружество е приложена към делото, като в заключение е изложено Постановление от 19.09.2025г., с което е отказано образуване на досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер от страна на Р. К. и Г. Д.. В посочената преписка са снети сведения, извършена е и експертна оценка на подписа, положен в процесния трудов договор, но данните от същите, касателно валидността на процесния трудов договор, с оглед принципа на непосредствеността, респ. настъпилите в процеса преклузии, не могат да бъдат използвани в настоящото производство.

Уважено е искането на ответника да се задължи ищцата да отговори по реда на чл. 176 от ГПК на въпроси, касаещи обстоятелствата относно полагания от нея при ответника труд, както следва: 1. В какво се състои полаганият от нея труд за търговско дружество „МВА Транспорт“ ЕООД?; 2. В кои дни и в кой часови диапазон същата се е явявала в дружеството, за да полага труд?; 3. На кой адрес се е явявала и е полагала труда си?, както и Как е получавала работната си заплата и кой я е изплащал?, като същата не се е явила да отговори на поставените й въпроси при отправено към нея предупреждение за последиците от процесуалното й бездействие.

При липса на проведена процедура по чл. 176 от ГПК ищцата е задължена да представи извлечение от банковите си сметки за периода 08.11.2021г. – 01.08.2025г. за установяване на обстоятелствата кой и на какво основание и е превеждал парични средства по сключения процесен трудов договор, за какъв период и в какъв размер, като същата не е представила посочените писмени доказателства в указания й от съда срок при отправено към същата предупреждение за последиците в случай на 2 процесуално бездействие от нейна страна.

Други допустими и относими доказателства не се сочат.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Изложените от ищеца фактически твърдения определят правната квалификация на заявеното спорно право като такава по чл. 128 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, заявени под формата на обективно кумулативно съединяване.

В тежест на ищеца по така предявените искове е било да установи, в условията на пълно и главно доказване, наличието на трудово правоотношение, по което точно и добросъвестно е престирал труд, съдържанието на трудовото правоотношение, включително договореното възнаграждение, а ответникът е бил длъжен да установи правопогасяващите си, правоизключващи и правопрекратяващи възражения.

В случая ищецът изрично основава претенциите си на възникнало между страните трудово правоотношение, по силата на сключен Трудов договор № 002/08.11.2021 г. Същият е бил оспорен в хода на производството от ответната страна, но в условията на настъпила процесуална преклузия, поради което и съдът в настоящото следва да зачете формалната доказателствена сила на документа, а именно, че същият изхожда от лицата, сочени в него като автори, в случая – ищцата и управителя на ответното дружество, респ., че между страните е възникнало трудово правоотношение.

В константната практика на ВКС, в т.ч. и Определение № 5066 от 6.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 696/2024 г., III г. о, се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила /решение № 171/10.07.2013 г., по гр. д. № 843/2012 г. на ВКС, IV г. о. /. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл. 124 и чл. 125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл. 128 от КТ/. По въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд е даден отговор в решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г., III г. о., в което е посочено, че наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция. Общо е правилото, че длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т. н. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя /в т. см. решение № 3

192/28.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 110/2019 г., III г. о. /.

При посочените правни разрешения и с оглед доказателствата по делото съдът намира, че ищецът не успя да докаже обстоятелството, че същият е бил изправна по възникналото трудово правоотношение страна, в т.ч., че е постъпил на работа, съотв., че реално е престирал труд в полза на работодателя. Липсват надлежни доказателства в тази насока. Съдът намира за нужно да отбележи, че поради липсата на представена по делото длъжностна характеристика, не може да се изведе категоричен извод относно съдържанието на задължението на служителя да престира труд в полза на работодателя, дали същото е за предоставяне на работна сила, или резултат. В действителност, представеното от М. копие на удостоверение изх. № 04/04.11.2024г., издадено от ответното дружество за това, че в периода м. 11.2023г. – м. 10.2024г., който се включва в исковия такъв, в полза на ищеца е заплатена сума в общ брутен размер от 1308,00 лв., е индиция за реално положен от същата труд. Само по себе си обаче това обстоятелство не може да способства и докаже дължимата според договора и длъжностната характеристика престация на работника/служителя /спр. Определение № 5066 от 6.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 696/2024 г., III г. о/. Отделно, посоченото писмено доказателство се опровергава от приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, допълнителната от които изобщо не установява да са постъпвали плащания в полза на работника, а така също и поради непредставяне в срок на изисканите извлечения от банковите сметки на М., които да потвърдят или отрекат сторени в нейна полза от дружеството-работодател плащания.

На следващо място, в условията на чл. 176, ал. 3 от ГПК съдът следва да цени процесуалното поведение на ищцата, доколкото същата не се яви в съдебно заседание да отговори на поставените й въпроси, касаещи именно обстоятелствата относно постъпването й на работа - положения от нея реален труд за ответното дружество, в какво се изразява, къде и кога е полаган, как и дали й е плащано. Поради това, и с оглед поддържаното от ответника възражение, че ищцата не е престирала труд в полза на работодателя и отказът на същата да се яви и отговори по реда на чл. 176 от ГПК на поставените й въпроси, респ. да ангажира други допустими доказателства, установяващи изправността й по трудовото правоотношение, води до единствено възможен извод досежно това, че същата не успя да докаже посоченото обстоятелство, съотв., че е престирала труд в полза на ответното дружество като работодател.

Горното обуславя неоснователност на заявената претенция, поради което и същата следва да се отхвърли.

Като последица от това, поради акцесорния си характер, без уважение следва да се остави и искането за заплащане на законна лихва с правно осн. чл. 86 от ЗЗД.

По следващите се държавни такси и разноски:

Според трайно установената съдебна практика с нормата на чл. 359 КТ законодателят е освободил работниците и служителите, ищци по дела за трудови спорове, само от заплащането на дължимите към съда по силата на чл. 75 и чл. 76 ГПК държавни такси и разноски за съдебното производство. Но по силата на чл. 78, ал. 3 ГПК работниците и служителите, ищци по дела за трудови спорове, са длъжни да заплатят направените от работодателя разноски в случаите, когато предявените от тях искове бъдат отхвърлени, както и когато са станали причина да се направят разноски от насрещната страна. В този смисъл Решение № 76 от 16.02.1995 г. по гр. д. № 1442/94 г., ВС, ІІІ гр. о., Определение № 60 от 9.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 161/2010 г., ІІІ гр. о. и др. Поради горното и с оглед изхода от делото, на осн. чл. 78, ал. 3 от 4

Разпечатката съдържа 36 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/953c5e97-1adb-403a-a756-d8cd9e0569b1