Определение № 524 от 01.09.2026, Окръжен съд - Силистра

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 524 гр. Силистра, 01.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Ясен Д. Кръстев като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно частно гражданско дело № 20263400500345 по описа за 2026 година

Производството e по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба подадена от "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ №16, чрез процесуален представител против Разпореждане № 2025/24.07.2026г„ постановено по ч. гр. д. № 591/2026г. по описа на РС - Тутракан, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението с вх.№ 3439/06.07.2026 на „Юробанк България“ АД, с ЕИК 000694749 за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против И. Н. Д. с ЕГН ********** за: главница 145,85 евро, явяваща се разликата над уважените 35581,36 евро до заявените 35727,21 евро; договорна лихва 2783,60 евро за посочения в заявлението период; мораторна лихва 444,81 евро за посочения в заявлението период; такса 151,04 евро; законна лихва върху цялата заявена главница от 30.06.2026 до изплащане на задължението, претендирани като дължими по Договор за потребителски кредит № FL1603067 от 18.06.2026г.

В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Навежда, че в законът не се съдържа изискване за посочване на размер на лихвения процент на ден, като математическа стойност. Излага, че в чл. 16 от процесният договор е уговорена възможността за правното на отказ в 14 дневен срок, както и свързаните с това условия включително и размерът на дължимия лихвен процент на ден.

Извежда, че с изискването за предоставяне по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, на информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден е спазено.

По повод неприсъдената законна лихва върху признатата част от главницата жалбоподателят излага, че разпореждането на РС - Тутракан е неправилно Моли за отмяна на разпореждането и издаване на заповед за изпълнение.

1

Съгласно чл. 413, ал. 2 от ГПК, настоящото производство е едностранно, поради което и препис от жалбата не се връчва на насрещната страна за отговор.

Съдът констатира, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване акта на РС - Тутракан.

Силистренският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по ч.гр.д. № 591/2026г. по описа на РС - Тутракан е образувано по подадено заявление от "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК 000694749 срещу И. Н. Д. с ЕГН **********, с настоящ адрес: с. Скравена, ул. „ГЕРГОЦЕНОВ“, № 3, вх. 1, общ. Ботевград, обл. София, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, за сумите, както следва: сумата от 35 727.21€ главница за периода от 18.07.2025г. до 30.06.2026г., по договор за потребителски кредит № FL1603067 от 18.06.2026г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 2 783.60€ за периода от 18.08.2025г. до 16.12.2025г.; мораторна лихва от 444.81€ за периода от 18.08.2025г. до 30.06.2026г. и такса от 151.04€. за периода от 18.08.2025г. до 30.06.2026г.

Първоинстанционният съд е дал указания за представяне на допълнителна информация, което видно от молба вх. № 3789/20.07.2026г. е изпълнено. Съдът е приел, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. На основание чл. 23 от ЗПК, съдът е присъдил остатъка от чистата стойност на кредита. Като се позовал на практиката на СЕС в решението по дело С-520/21 и на ВКС в Решение № 129 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК, отказал издаването на заповед за изпълнение за законната лихва върху уважената част от главницата от подаване на заявлението.

Предмет на обжалване в настоящия случай са сумите, за които е постановен отказ да бъде издадена заповед за изпълнение и е подадена частна жалба.

При така установените факти, настоящият състав намира следното:

Годишният процент на разходите е критерий, който служи като ориентир за кредитополучателя при вземане на решение за теглене на кредит. Размерът на ГПР изразява стойността на всички разходи по кредита, които водят до неговото оскъпяване, поради което и доколкото кредитополучателят е потребител и като по - слаба страна в правоотношението, следва да му бъде разяснено и посочено в самия договор как се формира ГПР, включително и всички негови компоненти.

Договорът на който заявителят се позовава, изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.

Законодателят обаче е въвел определени изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, е предвидено, че в договорът за потребителски кредит следва да се съдържа информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на 2 потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден.

Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита /годишния лихвен процент - пар. 1 т. 4 от ДР на ЗПК/, което е изискване по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, не съставлява изпълнение на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, за посочване на лихвен процент на ден.

Цели се да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна /спрямо търговеца/ от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност /лихвен процент на ден х главница х брой дни/, която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 от ЗПК, - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл. 29, ал. 1 от ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно от ЗПК се явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл.

22 от ЗПК - недействителност на договора, а оттам и това, че кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по кредита - чл. 23 от ЗПК /така, Решение №59/20.05.2024г. по дело №2695/2022г. на ВКС/.

В заключение, въззивният съд достига до извод за императивни правила, въведени в интерес на потребителите, за които се следи служебно при основаване на заявление на договаряне с потребител. Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона и съответно се санкционира на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК.

Отказът да се издаде заповед е основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред /чл.415, ал.1, т.3 ГПК/, за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите/договора, ползващи кредитора след провеждане на пълно съдебно дирене с участието на надлежно информиран потребител.

Мнозинството от въззивния състав намира, че първоинстанционният съд правилно е отказал издаването на заповед за изпълнение за законната лихва върху уважената част от главницата, считано от датата на подаване на заявлението. Настоящият състав съобразява, че по въпроса за дължимостта на законна лихва за забава върху чистата стойност на кредита при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен е налице висящо преюдициално запитване пред Съда на Европейския съюз по дело C-641/25. Поставените по делото въпроси се отнасят именно до това дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, както и принципите на ефективност, равностойност и пропорционалност, допускат национална правна уредба, съгласно която кредиторът може да претендира от потребителя законна лихва за забава в допълнение към връщането на чистата стойност на предоставения капитал, както и дали такава лихва може да бъде претендирана за период, предхождащ деня на влизане в сила на съдебното решение, с което договорът за кредит се обявява за недействителен. Поради липсата към настоящия момент на решение на Съда на Европейския съюз по дело C-641/25, разрешението на този въпрос следва да бъде изведено от действащата национална и европейска правна рамка, както и от формираната до момента практика, доколкото същата е относима към разглежданата хипотеза. В тази връзка на първо място, съществено значение има разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен потребителят връща само 3 чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.Посочената разпоредба има императивен характер и представлява специална последица от недействителността на договора за потребителски кредит. В рамките на последиците от недействителността на договора чл. 23 ЗПК определя изчерпателно престацията на потребителя – чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи по кредита. При това законът не прави разграничение между различните видове лихва. Ако след като договорът е приет за недействителен, върху чистата стойност на кредита бъде начислена законна лихва за забава, потребителят на практика би бил задължен да заплати сума над чистата стойност на полученото.

На следващо място, подобно разрешение съответства и на целта на специалната уредба на потребителския кредит. чл. 23 от ЗПК, представлява санкционна последица за кредитора при допуснато нарушение на императивните изисквания, установени от закона. Ако наред с връщането на чистата стойност на кредита на кредитора бъде присъдена и законна лихва за периода след подаване на заявлението, санкционният ефект на недействителността би бил съществено намален.Този извод е в съответствие и с логиката на Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, в което е прието, че при приложение на чл. 23 ЗПК следва да се съобрази специалният характер на санкцията и нейната цел, включително с оглед изискванията на правото на Европейския съюз в областта на потребителския кредит.

Същевременно макар цитираното от първата инстанция решение по дело C-520/21 да е постановено по различен фактически състав, то в него съдът поставя акцент върху необходимостта търговецът да не извлича икономическа полза от използването на неравноправни клаузи и върху възпиращия ефект на Директива 93/13. Именно от гледна точка на този възпиращ ефект следва да се преценява и възможността за начисляване на законна лихва върху чистата стойност на кредита. Ако кредиторът, след като договорът е обявен за недействителен поради нарушение на императивни изисквания за защита на потребителя, получи не само обратно предоставения капитал, но и законна лихва за периода на забавата, това би могло да доведе до частично неутрализиране на неблагоприятните за него последици от недействителността.Подобен резултат би бил трудно съвместим с превантивната функция на защитата срещу неравноправните договорни клаузи и с изискването санкциите за нарушения на правилата за защита на потребителите да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.На следващо място, самото наличие на висящото дело C-641/25 потвърждава, че въпросът не може да бъде решен чрез механично противопоставяне на общата норма на чл. 86 ЗЗД на специалната норма на чл. 23 ЗПК.