Решение № 608 от 25.03.2021, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 608 гр. Варна , 24.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Даниела И. Писарова

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно гражданско дело № 20203100503618 по описа за 2020 година

Производството е по чл.258 ГПК.

Производството е образувано по ВЖ вх.№276578/28.10.2020г., подадена от К. В. К., ЕГН **********, чрез пълномощниците му адв.П.Т., преупълномощен и адв.В.В., срещу решение, постановено по ГД №18312/2018г. на 47 състав на ВРС, в частта, в която е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът К.К. дължи на ищеца Е.

М. ЕООД, ЕИК 131001375, сумата от 2 766.58 лева – главница по договор за потребителски кредит от 15.08.2006г., сключен между СИБАНК ЕАД и ответника, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 28.09.2012г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 23.08.2018г. до окончателното изплащане.

Твърди се, че постановеното решение е неправилно. На първо място се излага, че с договора за цесия са прехвърлени единствено акумулираните до този момент задължения на кредитополучателя, не и бъдещите такива. Освен това, цесионерът не разполага с правомощия по кредитиране и извършване на банкова дейност, съответно липсва и правна възможност за прехвърляне на бъдещи вземания, след датата на цесията. Твърди се, че давността тече от датата на цесията, а не от падежа. Твърди се, че липсват част от посочените в решението материални предпоставки за уважаване на иска. Твърди се освен това, че решението е недопустимо в частта, в която са уважени претенциите за суми по погасителен план след датата на цесията поради липса на активна легитимация на ищеца. Прави се довод, че последният е придобил единствено съществуващите към датата на цесията вземания от ответника. Според въззивника, въз основа на цесията, не е ясно на какво основание цесионерът претендира цялата сума по кредита, каквато не му е прехвърлена и 1 представлява бъдещо вземане. Излагат се съображения относно субектите, в чийто предмет на дейност по занятие попада кредитирането на физически лица. Твърди се, че прехвърлените с договора за цесия вземания не са ясни по основание и по размер /поради възможността да се цедират само изискуемите към цесията, вземания/. Банката не е прехвърляла бъдещи свои вземания, каквито са тези по погасителен план – предмет на иска. Поради това се твърди, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Поддържа се и възражение, че вземанията по цесията са погасени по давност.

В жалбата се прави оплакване, че съдът не е отчел липсата на редовно водено счетоводство съгласно чл.55, ал.2 ТЗ. Както предишният, така и настоящият кредитор, не са водили редовно счетоводството си относно процесните вземания.

Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на иска в обжалваната част ведно с присъждане на разноските за производството на въззивника /за две инстанции/.

В съдебно заседание пред въззивния съд страната не се явява лично, не се представлява. В заседанието е докладвана молба на пълномощника адв.Т. за поддържане на жалбата му ведно с искане за присъждане на разноските.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на жалбата от страна на Е. М. ЕООД, съгласно който същата е неоснователна. Излага се, че въззивникът за първи път в жалбата си прави възражения срещу действителността на цесията. Твърди се, че тези възражения са преклудирани, тъй като такива не се съдържат в отговора на исковата молба, освен за изтекла погасителна давност. Поддържат, че изложеното в жалбата не отговаря на фактическата обстановка, тъй като на цесионера е прехвърлено цялото изискуемо вземане ведно с всички привилегии и обезпечения. По отношение възраженията за счетоводно оформяне на операциите, страната излага, че счетоводните документи се пазят обичайно пет години както че това възражение е неотносимо, тъй като съдът е отхвърлил претенциите за периода преди 2013г. като погасени по давност. Не са наведени твърдения за извършени след този момент плащания от ответника, а останалите суми са ясно определени в погасителния план и изслушаната експертиза. Страната излага, че няма да сочи нови доказателства. Моли за отхвърляне на жалбата като се прави бланково искане за съобразяване на евентуално претендирания размер разноски от въззивника.

В съдебно заседание пред въззивния съд не се явява проц.представител на страната, но е депозирана молба, с която се поддържа отговора по жалбата и нейната неоснователност.

За да се произнесе по жалбата съдът съобрази, че производството е образувано пред ВРС по искова молба на „Е. М.“ ЕООД срещу К. В.

К., за приемане за установено, че последният дължи на ищеца в качеството му на цесионер на СИБАНК ЕАД, вземане, основано на договор за кредит от 15.08.2006г., в размер на 4 000 лева, представляващи частична претенция от общо 12 107.52 лева, главница по договора, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на дълга.

В исковата си молба ищецът Е. М. излага, че на 15.08.2006г. е сключен Договор за потребителски кредит между „Сибанк“ЕАД и ответника К. В. К., със срок на действие 96 месеца, по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 15 000 лева. Посочва, че кредитополучателят не е извършвал редовни плащания на дължимите месечни вноски като непогасеното задължение по кредита е в общ размер на 2

19 656.61 лева, от които 12 107.52 лева – главница и 7 549.09 лева – възнаградителна лихва. Поддържа, че на 28.09.2012г. „Сибанк“ ЕАД и „Е.

М.“ ЕООД са сключили Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), с който задължението, произтичащо от процесния договор за потребителски кредит, е изкупено от ищцовото дружество. Твърди, че длъжникът е уведомен за извършената цесия в писмено уведомление, връчено му на 09.07.2018г. Излага, че длъжникът е извършил доброволни плащания към новия кредитор, с които е погасена част от дължимата договорна лихва.

Посочва, че срокът на договора е изтекъл, поради което е настъпила изискуемостта на вземанията по него изцяло. Ищецът обосновава правния си интерес от предявения иск с твърдения, че за претендираното вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ЧГД №12739/2018г. на ВРС, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника. Отправеното искане до съда е за приемане за установено, че К. В.

К. дължи на „Е. М.“ ЕООД сумата от 4000 лева, частичен иск от общо 12 107.52 лева, представляващи главница по Договор за потребителски кредит от 15.08.2006г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението на 23.08.2018г. до окончателно изплащане на задължението.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявения иск, като навежда възражение, че вземането е погасено по давност. Производството по предявения с отговора насрещен иск по чл.124 ГПК е прекратено с определение от 28.03.2018г., влязло в законна сила. В отговора на страната са налице изложени възражения и доводи единствено във връзка с погасяване по давност на претенцията. Еднопосочни са изявленията на страната и в съдебно заседание.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните доказателства и в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

При преценка редовността на жалбата съдът констатира, че същата е подадена от надлежно легитимирана страна, чрез редовно упълномощен проц. представител /приложено пълномощно за адв.П.Т./, в преклузивния срок, при спазване на чл.260 и сл. ГПК. На тези изисквания отговаря и постъпилият отговор по жалбата. Страните не твърдят процесуални нарушения, допуснати при разглеждане на спора от ВРС. Страните не правят доказателствени искания.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, допустимо е като постановено при наличие на положителни и липса на отрицателни процесуални предпоставки.

По отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с материалния закон.

Предмет на производството е единствено уважената част на иска по чл.422 ГПК, за непогасената по давност главница по договор за потребителски кредит от 15.08.2006г., сключен между ответника и СИБАНК ЕАД, цедиран на 28.09.2012г. на ищеца Е. М. ЕООД, до размера от 2 766.58 лева ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане. В останалата част искът е отхвърлен и не е 3 предмет на обжалване.

Искът е допустим спрямо специалните процесуални изисквания на чл.415 вр.чл.422 ГПК, тъй като видно от приложеното заповедно досие, по ЧГД №12739/2018г. на ВРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в полза на заявителя Е. М. ЕООД срещу К. В. К., за главница по идентичен договор за кредит, за сумата от 4 000 лева, представляващи част от дължимата главница. Срещу заповедта е подадено в срок възражение по чл.414 ГПК от длъжника и са дадени указания на заявителя, който е предявил иска в преклузивния срок по чл.415 ГПК, на 30.11.2018г. /доказателства на л.20 и 21 по делото/

Въз основа на събраните доказателства се формират следните фактически констатации:

Въз основа на договор за потребителски кредит, обезпечен със залог на вземания, сключен на 15.08.2006г. между СИБАНК ЕАД и К. В. К., с.Любен Каравелово, обл.Варна, страните са постигнали съгласие за отпускане на сумата от 15 000 лева на ответника срещу задължението му да върне същата ведно с останалите предвидени по договора плащания, в срок 96 месеца от сключването на договора, т.е. до август 2014г. Предвидено е съответно олихвяване на главницата по договора с годишна лихва, равна на сбора на БЛП на банката за потребителски кредити плюс фиксирана надбавка от 3.45% за първите три месеца, а за следващите надбавка от 6.45% до издължаване на кредита. Към датата на сключване на договора, БЛП на банката е в размер на 4.5% годишно. При забава в превода на трудовите възнаграждения на ответника се предвижда добавяне към надбавката на още 1.5%. Съгласно чл.8, крайният срок за издължаване на договора е 8 години от усвояването, което съгласно договора следва да се извърши до 31.08.2006г. Вещото лице не е установило движение по сметката за периода от 2006г. до 31.12.2007г., а едва от 01.01.2008г. нататък.

Съгласно договора, кредитът се погасява на анюитетни вноски съгласно погасителен план към договора. В клаузите са предвидени неустойки при забава на плащане както и наказателни лихви, свързани с обявяване на предсрочна изискуемост. Съдът не ги коментира отделно доколкото същите не са относими към предмета на въззивното производство, което е лимитирано от жалбата на въззивника единствено до размера от 2 766.58 лева непогасена главница.

Съгласно чл.8 от договора, за обезпечаването му длъжникът учредява в полза на банката залог върху всички свои бъдещи вземания от трудови правоотношения с работодател „Корабно машиностроене“АД-Варна по договор №112/27.12.2005г. В обезпечение на задълженията длъжникът издава и запис на заповед, платим на предявяване, за сумата от 22 476.08 лева, със срок на предявяване шест месеца от срока за издължаване на кредита. В чл.9 са посочени основанията за обявяване на предсрочна изискуемост, каквато не е релевирана в процеса.

По делото е представен отделно договор за учредяване залог на вземания от 15.08.2006г. като неразделна част от кредитния договор.

Съгласно приложения погасителен план, дължимата първа вноска е на 15.09.2006г., а последна – на 15.08.2014г. На същата дата 15.08.2006г. е издаден от потребителя и запис на заповед на предявяване, за сумата от 22 476.08 лева.