Решение № 104 от 15.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№................ гр. София, 15.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, ТО, VІ-2 с-в, в открито съдебно заседание състояло се на първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:­ СЪДИЯ:

АТАНАС МАДЖЕВ при секретаря Г. Владова, като разгледа докладваното от съдия А. Маджев т.д. № 1017 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК:

Образувано е по искова молба с вх. № 72902/04.06.2019 г., подадена от Б.Б.Ч., ЕГН **********, в качеството му на ЕТ „Б.Ч.“, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Ф.И.А.“ ЕООД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***.

Предявени за разглеждане в условията на обективно кумулативно съединяване са искове с правно основание по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество следните парични суми : сумата в размер от 28 262,60 евро – главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от 01.03.2010 г. до окончателното й изплащане, което главно вземане произтича от неизпълнение за заплащане на парични задължения поети по сключен договор за финансов лизинг от 18.11.2008 г.; сумата в размер от 3 970,62 лв. – договорна лихва начислена за периода от 01.12.2008 г. до 31.10.2009 г.; сумата в размер от 883,12 евро – лихва за забава начислена за периода от 01.02.2009 г. до 30.09.2009 г.; както и за сумата от 1 885,79 евро – съставляваща разноски по договора за финансов лизинг от 18.11.2008 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г. по описа на Районен съд – Мадан.

В исковата молба се твърди, че на 12.11.2008г. между ищеца, в качеството му на едноличен търговец с фирма „Б.-Б.Ч.“ и като физическо лице Б.Б.Ч. – поръчител от една страна, и „П.Л.Б.“ ЕАД, от друга страна е сключен договор за финансов лизинг № 04790-001 имащ за предмет, предоставяне ползването на верижен багер. От позицията на линзингополучател, ищецът поддържа да е заплатил за последен път лизингова вноска по договора на датата -

24.03.2009г., като след тази дата е преустановил плащането на лизингови вноски, съгласно погасителния план, поради изпадането му затруднено финансово състояние. Вследствие на това му поведение, дружеството-лизингодател било подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1 от ГПК въз основа на нотариално заверения договор за финансов лизинг. Сочи, че по повод на това се образувало ч. гр. дело, по което Районен съд- М.е издал, заповед за незабавно изпълнение, съгласно която ЕТ „Б.Ч.“ следва да заплати на „П.Л.Б.“ ЕАД сумата от общо 35 002,13 евро, от които главница в размер на 28 262,60 евро и лихва за периода 01.12.2008г. до 30.10.2009г. в размер на 3 970,62 евро, лихва за забава за периода 01.02.2009г. до 30.09.2009г. в размер на 883,12 евро законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -01.03.2010г. до окончателно изплащане на вземането, разноски по договора за финансов лизинг в размер на 1 885,79 евро за периода 01.12.2008г. до 30.09.2009г., както и разноски по ч. гр. д. в размер на 1 369,16 лв. Пояснява, че въз основа на заповедта за незабавно изпълнение срещу него бил издаден и изпълнителен лист. Поддържа, че е оспорил своевременно издадената против него заповед за незабавно изпълнение, като дружеството кредитор по нея е инициирало исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията си по заповедта. Посочва, че Решението е потвърдено и от АС-Пловдив с Решение №69/01.03.2012г., а с Определение №302/29.03.2013г. на ВКС, Първо ТО, постановено по т.д. №658/2012г. не е било допуснато касационно обжалване по въззивното решение и същото е влязло в сила. Фактическите твърдения на ищеца се обогатяват с това, че въз основа на издадения полза на кредитора по заповедта ИЛ, дружеството пристъпило към привеждането му в изпълнение образувайки изпълнително дело, считано от 07.07.2010 г. пред ЧСИ Р. М., като в хода на това изпълнително производство „П.Л.Б.“ ЕАД се преименувал на „Л.Ф.“ ЕАД. Прави се позоваване на обстоятелството, че с постановление от 30.05.2017 г., обсъжданото изпълнително дело е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК.

Същевременно вземането на първоначалния кредитор - „Л.Ф.“ ЕАД било прехвърлено от носителя му посредством договор за цесия в полза на ответника - „Ф.И.А.“ ЕООД. Това прехвърляне обаче не обвързвало ищецът, тъй като същия не бил уведомен за сключения договор за цесия, като е узнал за съществуването му едва при запознаване с материалите по образуваното повторно изпълнително дело, по инициатива на ответника, чрез издадения изпълнителен лист от 02.03.2010 г. на РС- Мадан. Това изпълнително дело било поверено на ЧСИ-Ст. П., като на 28.01.2018 г. бил наложен запор върху получаваното от ищеца трудово възнаграждение. Настоява се, че вземанията упоменати в изпълнителния лист не могат да се събират по принудителен ред, защото са били погасени с изтичането на специалната погасителна давност уредена в чл. 111, буква „в“ ЗЗД. Това се аргументира с факта, че от датата на последното изпълнително действие предприето от ЧСИ М. по прекратеното изпълнително дело, което датира от 15.10.2014г. и първото изпълнително действие по повторно образуваното изпълнително дело при ЧСИ-П.са изминали повече от три години. Допълва аргументите в защита на своето твърдение с тълкувателната практика на ВКС, инкорпорирана в решение по чл.290 от ГПК, където е разгледан въпроса по отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски, както и имат ли те характер на периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Изяснява същността на договора за лизинг и подчертава, че същия съчетава в себе си елементи от договора за поръчка и договора за наем, като по своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността. Сочи, че и за двата договора е налице изключение от правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице. Сочи също така, че финансовият лизинг може да се разглежда и като форма на целево инвестиционно кредитиране. Твърди, че основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг е за повтарящо се трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен. Изтъква, че чл.111, б. „в“ от ЗЗД предвижда, че вземанията по периодични плащания се подчиняват на специалния тригодишен срок на погасителната давност, а именно от тази категория са вземанията за възнаграждения по договора за финансов лизинг, като характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл.111, б. „в“ от ЗЗД, извършено с ТР №3/18.05.2012г. Претендира погасяване по давност на лихвите. Претендира разноски по делото.

В срока по чл. 367 от ГПК ответното дружество – „Ф.И.А.“ ЕООД е депозирало писмен отговор по ИМ, в който оспорва предявените против него искове, определяйки ги за неоснователни и необосновани, като желае тяхното цялостно отхвърляне. Потвърждава това, че спрямо ищеца е била издадена заповед за незабавно изпълнение и Изпълнителния лист № 115/02.03.2010г., като това е станало по специалния ред, предвиден в чл.417, ал. 1 от ГПК въз основа на документ, а именно Договор за финансов лизинг №04790-001 от 18.11.2008г. с нотариална заверка на подписите. Твърди, че по своята същност този режим на издаване на изпълнителен лист, наподобява стария режим по реда на чл. 237 от ГПК /отм./ и би могло да се приеме тезата, че от датата на издаване на изпълнителния лист до датата на приключване на производството по чл. 254 от ГПК, ако такова се е развило е приложима специалната тригодишна давност. В конкретния случай обаче ищецът е възразил оспорвайки вземанията на лизингодателя посочени в заповедта за изпълнение, поради което кредитора е предявил искове за установяване съществуването на вземанията си по чл.422, ал.

1 от ГПК. Именно в резултат на успешно проведено исково производство е постановено Решение №70 от 19.07.2011г. по гр. д. 145/2010г., с което са признати за установени вземанията на „П.Л.Б.“

ЕАД в общ размер на 35 002,13 евро, като това решение е придобило стабилитет.

Ответникът се позовава на това, че считано от 29.03.2013г. е налице влязъл в законна сила съдебен акт, ползващ се със силата на присъдено нещо, в т.ч. и спрямо ищеца, като от момента на приключване на развитието на производството по чл. 422 ГПК по отношение на съдебно признатите вземания е започнала да тече петгодишна погасителна давност, съобразно разпоредбата на чл.117, ал. 2 от ЗЗД.

Не се отрича и обстоятелството във връзка с образуваното пред ЧСИ Р. М. изпълнително дело №943/2010г., както и това, че последното изпълнително действие предприето по него е извършено на 15.10.2014 г. Считано от тази дата е започнала да тече нова 5 годишна давност, която изтича на 15.10.2019г. и може да бъде прекъсната само при условията на чл.116, б. „а“ ЗЗД с признаване на вземането от страна на длъжника и при условията на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, с предприемане на действия за принудително изпълнение. Поддържа, че тази давност била прекъсната при условията на чл. 116, б. „в“ ЗЗД на 28.09.2017 г., когато от кредитора е било образувано ново изпълнително дело спрямо длъжника – ищец и е поискано налагането на възбрани върху три недвижими имота притежание на длъжника. Ако все пак се приемело от съда, че искането за налагане на възбрана е действие на кредитора, което не води до прекъсване на давността, то за такова действие несъмнено трябвало да се признае налагането на възбрана върху трудовото възнаграждение на Б.Ч., което се е случило на 28.01.2018 г. И към този момент приложимата по отношение на оспорените вземания давност не била изтекла, респективно била успешно прекъсната. Квалифицира, като невярно твърдението на ищеца, че за сключения договор за цесия между „Л.Ф.“ ЕАД и „Ф.И.А.“ ЕООД, длъжникът по прехвърляните вземания не е бил надлежно уведомен, респективно не следва да се смята за обвързан от подобно транслиране. Сочи се, че уведомлението предназначено за длъжника му е било изпратено на регистрирания в ТР адрес на управление ***, както и на адреса на Б.Ч. в гр. Рудозем, но и в двата случая пратките са върнати, като в единия случай е отразено, че не е потърсена, а в другия че лицето се намира извън страната.

Ответникът се позовава, че уведомяване за цесията е постигнато и в рамките на образуваното изпълнително дело пред ЧСИ-Ст. П., доколкото още с молбата за образуване на същото кредиторът е поискал да се извърши връчване на уведомление по чл. 99 ЗЗД на длъжника. Претендира за присъждане на разноски.

В срока по чл. 372 ГПК от ищеца е упражнено процесуалното му право по чл. 372 ГПК за подаване на допълнителна искова молба. С нея той прави някои допълнителни уточнения, касаещи реда по издаване на изпълнителния лист и начина на връчването му. Уточнява, че в процесния случай става въпрос за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК, въз основа на който е образувано изпълнително дело през 2010г. Твърди, че когато при наличието на висящо изпълнително производство бъде паралелно образуван съдебен процес въз основа на искова молба по чл. 422 ГПК е възможно принудителното изпълнение да бъде спряно по реда на чл.420 ГПК, когато длъжникът представи надлежно обезпечение на кредитора, когато длъжникът направи искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, когато е налице документ по чл. 417, .т 9, вземане по запис на заповед. Сочи, че в която и да е от хипотезите, съдебният изпълнител няма да може да действа при представено определение, като цитира Определение № 700 от 19.112009г. по ч.търг. д. №713/2009г. II т. о. на ВКС, Определение № 415 от 15.07.2009г. по ч. търг. д. № 375/2009г., I т. о. на ВКС и счита, че от този момент погасителната давност на вземането следва да се счита за спряна. Сочи като краен момент за спиране на погасителната давност, отпадане на правното основание, препятстващо принудителното изпълнение на вземането. Счита, че е необходимо да има кумулативно наличие на два елемента, отмяна на определението за евентуално спиране на изпълнителното производство и довеждане до знанието на това определение до кредитора. Претендира, че едва тогава е налична възможност за възобновяване на изпълнителното производство и продължение на изпълнителните действия. Оспорва докато е провеждано исковото производство, да е било спирано изпълнителното дело по описа на ЧСИ Р. М.. Счита че кредиторът е бездействал, и не е предприел мерки за събиране на вземането си и в този случай давността е продължавала да тече. Добавя и това, че в хипотеза на перимирано изпълнително производство, каквото има в процесния случай, всички предприети по него изпълнителни действия се смятат за обезсилени и те не биха могли да прекъснат давността. Подчертава, че правната последица при прекратяване на изпълнителното производство е заличаване с обратна сила на процесуалното отношение между взискателя и съдебния изпълнител, както и на всички правни последици породени въз основа на него. Неизменена остава и позицията му за липса на активна легитимация у ответника за вземанията, които са предмет на принудително изпълнение в рамките на образуваното през 2017 г. изпълнително дело пред ЧСИ-П., като това се дължало на ненадлежното съобщаване на цесията от стария кредитор „Л.Ф.“ ЕАД на длъжника. Оспорва представеното писмо с изх. № 001-325 от 21.06.2017г. и известието за доставяне от „М § ВМ Express”с клеймо 23.06.2017г. да удостоверяват връчване с оглед нормата на чл. 99, ал.