Определение № 1332 от 19.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1332 гр. София, 19.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002102692 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Л. К. и В. И. К., против решение № 121 от 06.03.2024 г. по гр. дело № 1177/2023 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение на Петрички районен съд по предявен от тях против А. Л. С. иск по чл. 109 ЗС за премахване на едноетажна тухлена постройка, разположена по южна улична граница на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания с неправилно възприета от въззивния съд фактическа обстановка, а въз основа на нея и на погрешно направени правни изводи за липса на неоснователно поведение на ответника, създаващо пречки за упражняване правото им на собственост, каквито са установени поради попадане на постройката в частта от поземления имот, разпределена им за ползване, и неправилното отводняване от същата, засягащо собствената им в имота жилищна сграда. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски.

По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидна неправилност на решението съгласно чл.

280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изведена от вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд за недоказаност на попадането на процесната постройка в частта им от имота, разпределена за ползване, и при оценката на свидетелските показания. Посочват и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК 1 излагат, че:

- „искът по чл. 109 ЗС представлява форма на защита срещу конкретно действие на ответника, което да е от такъв порядък, че без основание да създава пречки за ползване на вещта, притежавана от ищеца“, а въззивният съд в противоречие с ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. дело № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и решение № 92 от 01.12.2017 г. по гр. дело № 4715/2016 г. на ВКС, II г.о., e направил извод, че липсва такова действие;

- твърдят, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие и с решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр. дело № 2844/2016 г. на ВКС, I г.о., по въпроса дали съществуването на процесната постройка създава пречки на ищците съгласно твърдяното в исковата молба, както и

- с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. дело № 896/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. дeло № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г . на ОСГК на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се позовават на решение на ЕСПЧ от 25.11.2010 г. по делото „М. и др. срещу България“, в противоречие с което въззивният съд не е изследвал интензивността, продължителността на неудобството, психическото и физическото въздействие на неправомерното поведение.

В контекста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулират следните въпроси:

- следва ли при наличие на подписан от страните по делото договор за разпределение право на ползване на недвижимия имот, в който страните са определили своите площи за ползване, на базата на приложена към него скица, съдът да изследва наличието и на останалите предпоставки по чл. 109 ЗС или следва при установяване на сграда, собственост на едната страна, която навлиза в имота, разпределен за ползване на другата, да констатира само тази предпоставка и да уважи иска по чл. 109, и

- незаконността на строежа, респективно дали същият представлява търпим строеж или не, има ли съществено значение по отношение на страната по делото, в чийто имот същата тази сграда съществува.

Ответникът по касационната жалба – А. Г. С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала писмен отговор, в който е изложила съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

2

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от касаторите против А. С. иск по чл. 109 ЗС за премахване на собствената й едноетажна тухлена постройка, неотразена по КККР на [населено място], разположена по южната улична граница на поземлен имот (ПИ) с идентификатор ***, от собствеността на който имот страните притежават идеални части. Искането им е обосновано с твърдения, че процесната постройка представлява незаконен строеж, който попада в отредената им, съгласно договор за разпределение на ползването от 07.08.2012 г., част от поземления имот и поради липсата на правилно отводняване уврежда мазилката и основите на собствената им двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, като това им пречи да упражняват собственически си правомощия върху ПИ и сградата тяхна собственост.

Ответникът А. С. е оспорила иска.

За да приеме за неоснователен иска по чл. 109 ЗС и да потвърди първоинстанционното решение, Благоевградски ОС, след преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателствени средства за установяването им, е приел от фактическа страна, че страните са съсобственици на ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], по отношение на който на 07.08.2012 г. е сключен договор за разпределение на ползването му по чл. 32 ЗС с нотариална заверка на подписите на съсобствениците, измежду които и страните по производството. По същия С. К. и М. В. са получили за общо ползване част от имота с площ 389 кв.м, обозначена като дял „А“ по скицата към договора, а ответницата А. С. и останалите страни по договора са получили за общо ползване част с площ от 391 кв.м - дял „Б“ по скицата.

Въззивният съд е установил въз основа на приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническа експертиза, че процесната постройка представлява масивна стопанска сграда на един етаж от допълващото застрояване, с площ 17.41 кв.м, тухлени стени, неизмазана, без покрив, но с изградена стоманобетонова покривна плоча, разположена на равнището на тротоара на [улица], и без строителни книжа, но определена при данните за техническите й особености и построяване през 1984 г. като „търпим строеж“.

Посочено е за установено въз основа на фактическите констатации от експерта, включително и извършения от него оглед, че постройката се е ползвала към този момент за склад и имала вътрешна тоалетна, отводняването от която се насочвало към градската канализационна мрежа. Постройката нямала улуци, но върху покривната й плоча имало изпълнена циментова замазка с лек наклон, осигуряващ оттичане на водата към улицата, за което свидетелствали и М. О. и Т. С.. Въззивният съд е обсъдил и дадените показания на св. В. Н. и Й. К., като е възприел същите за достоверни относно наличие на влага и мухъл в къщата на ищците и за астматично заболяване на В. К., но е приел за недоказана причината за тях да са непоставените улуци и липсата на отводняване от постройката, предвид установения от експертното заключение и свидетелски показания достатъчен наклон на покривната плоча, осигуряващ оттичане на водата към улицата.

Въз основа на преценката на експертното заключение и в съвкупност с другите доказателствени средства е прието от въззивният съд, че поземленият имот със застроени от страните жилищни сгради и други на допълващо застрояване е фактически разделен със 3 съществуваща и материализирана на място в него между сградите на страните вътрешна ограда, част от която минава по (представлява) стената на процесната постройка, построена през 1984 г. Посочено е, че последната отстоява на 2.80 м от жилищната сграда, ползвана от ищците (сега касатори), и че според скицата към договора от 07.08.2012 г., в който същата не е отразена като сграда на допълващо застрояване в имота, но и не е предвидено премахването й, попада частично в площта (дял А), разпределена по скицата за ползване от ищеца С. К. и М. В., последната трето на производството лице и праводател на ищците, на 13.83 кв.м, а останалите 3.58 кв.м попадат в площта на ответника и другите съсобственици (дял Б), поради което ползваната от ищците част от имота е с 13.83 кв.м по-малко от площта по скицата към договора. При изложеното и предвид извършеното отпреди разпределение на ползването на поземления имот и фактическо съществуващото такова по вътрешната ограда в имота между сградите в индивидуална собственост на съсобствениците, въззивният съд е приел за установено, че поземленият имот е разпределен за ползване между съсобствениците по съществуващата отпреди въз основа на друго осъществено разпределение вътрешна ограда, т.е. по граница между частите от имота, която минава по стената на процесната постройка, попадаща по тази граница в частта от имота, разпределена за ползване от ответника А. С..

При така приетото за установено въззивният съд е посочил, че не е налице поведение на ответника А. С., което да е противоправно и като такова да създава пречки за ищците С. К. и В. К. да ползват собствените им имоти – разпределената им за ползване част от имота и намиращата се в нея двуетажна жилищна сграда, пълноценно, респективно те да търпят ограничение при упражняване на правото им да ги ползват. Изложил е съображения за изведена воля на съсобствениците на имота границата между разпределените за ползване части на поземления имот да минава по стената на процесната постройка и по която тази постройка попада в частта, разпределена за ползване от ответника А. С., а не в тази на ищците, и за несъответствието на които части с дяловете в съсобствеността, законът предвижда възможност за парично обезщетение. Затова при липсата на пречене за ищците да упражняват пълноценното правото си на собственост, е посочено, че характерът на постройката – дали тя е законна или не, е без значение, а и тя не водила и до липсата на твърдяното отводняване и създаване на влага и мухъл в намиращата им се в поземления имот и разпределената им за ползване част от него жилищна сграда. Посочено е, че дори и да се приеме, че причината за последното е липсата на отводняване от процесната постройка, последното не предпоставя премахването й. Така при липсата на поведение на ответника А.

С., с което да се пречи на ищците С. К. и В. К. да упражняват правото си на собственост както върху разпределената им за ползване част от поземления имот, така и върху двуетажната жилищна сграда в нея, въззивният съд е приел иска по чл. 109 ЗС за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Касационното обжалване на въззивните решения при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се 4 осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.