Определение № 3877 от 19.08.2024, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 587/2024
- Вид
- Определение № 3877
- Подписан
- 19.08.2024
- В сила
- 19.08.2024
- Състав
- Владимир Йорданов, Димитър Димитров, Хрипсиме Мъгърдичян
Други актове по делото
- Определение № 329 от 28.01.2025 · Владимир Йорданов, Димитър Димитров, Хрипсиме Мъгърдичян
Цитирани разпоредби
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, пр. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Закон за държавния служител
- чл. 78, ал. 3 · Закон за държавния служител
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 238 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 238, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 248 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 200, ал. 1 пр. 2 · Кодекс на труда
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3877 гр. София, 13.08.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове:
Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002100587 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8178/24.11.2023 година, подадена от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, срещу част от решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година.
С касационната жалба въззивното решение на състава на Апелативен съд Варна се оспорва в частта му, с която след частично е изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 105/13.04.2023 година на Окръжен съд Шумен, постановено по гр. д. № 370/2022 година, Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, на основание чл. 78, ал. 1 от ЗДСл, е осъдена да заплати на Ж. Д. А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 32 854.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2019 година. до окончателното й плащане и претърпени имуществени вреди в размер 1684.80лева, от които сумата 1384.80 лева, заедно със законната лихва, считано от 16.10.2019 година и сумата 300.00 лева, заедно със законната лихва, считано от 19.09.2019 година, до окончателното им плащане, дължащи се вследствие претърпяна на 14.09.2019 година трудова злополука, извън платеното по чл.
238 от ЗМВР обезщетение.
В подадената от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу 1
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен от Ж. Д. А. искове, с правно основание чл. 78, ал. 1 от ЗДСл и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба Ж. Д. А. е подал отговор с вх. № 519/24.01.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен е била уведомена за обжалваното решение на 26.10.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 8174/24.11.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл.
283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че от събраните по делото доказателства било установено, а и самите страни не спорели, че към 14.09.2019 година Ж. Д. А. бил в служебно правоотношение с Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, където заемал длъжност „командир на екип в група ПГ и СД на РСПБЗН“ Шумен към РДПБЗН Шумен, както и че към момента той бил „старши пожарникар“ в Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ Велики Преслав към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен. Също така било установено, че на 14.09.2019 година около 04.00 часа в боровата гора край [населено място], след приключване на пожарогасителни работи, прибирайки се към местостоянката, А. бил претърпял злополука-стъпил на камък, усуквайки коляното си бил паднал назад и бил ударил същия крак в друг камък. Злополуката била надлежно установена и приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО с разпореждане № 76/17.09.2019 година на НОИ, ТП Шумен предвид, че внезапното увреждане на здравето било станало през време на работа, извършвана в интерес на дирекцията. Във връзка с претърпените при злополуката от Ж. Д. А. неимуществени и имуществени вреди съставът на Апелативен съд Варна е посочил, че съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно понятие, а било свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението-ППВС №4/23.12.1968 година.
2
При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следвало да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, което се влияело от минималната работна заплата, инфлационните процеси, нарастването на цените и други. При определяне размера на обезщетението на Ж. Д. А. въззивният съд вземал предвид, че той бил мъж в активна възраст, работещ като пожарникар, бил на 52 години към датата на злополуката, както и че бил получил повече от едно увреждания: травма на лява коленна става и следните увреди: оток и хемартроза (наличие на кръв в ставата); увреда на следните мекотъканни структури: - разкъсване на ставна капсула; - скъсване на предна кръстна връзка; -скъсване на вътрешна колатерална връзка на коляното; - скъсване на вътрешен менискус на лява коленна става. Въззивният съд отчитал, че А. бил престоял е в болница от 10.10.2019 година до 16.10.2019 година и от 19.05.2023 година до 22.05.2023 година и са му били направени две операции, като първата през 2019 година, се изразявала в пластично възстановяване на връзковия апарат чрез използване на трансплантант от собствено сухожилие, прикрепено към костта с резорбируеми винтове и втората през 2023 година-оперативна интервенция за частично отстраняване на част от медиалния (вътрешен) менискус на лява коленна става и резекция на синовиална плика, като и че повече от четири месеца той бил в болнични.
Въззивният съд вземал предвид изпитаните от Ж. Д. А. болки в момента на злополуката, в периода на лечението и на двете операции и провежданата рехабилитация, както и неудобствата от невъзможността за самостоятелно обслужване и необходимостта от чужда помощ и зависимост от близките след злополуката и тези за около шест месеца при ползване на помощни средства за придвижване (за месец с две и около още пет месеца с една патерица). Съобразявал също, че лечението било продължително и А. не бил напълно възстановен, както и че към момента (около четири години след злополуката) имал остатъчна нестабилност на ставата, което водело до дискомфорт, болки и ограничена двигателна активност. Също така въззивният съд съобразявал и промяната в емоционалното състояние на Ж. Димитров А., изпитваните негативни чувства, неудобство от състоянието му, промяната в социалния му живот с ограничаване на контактите и изолация, невъзможността да спортува и да осъществява дейности с по-голямо натоварване на крака.
В насока на по-висок размер на обезщетението въззивният съд отчитал и вероятната прогноза на специалиста, че в дългосрочен план, ако нестабилността на коляното се увеличи било възможно да се наложи поредна оперативна интервенция, а при по ранното износване на ставата, което било очаквано при такива травми, в дългосрочен план (15-20 години) било възможно и извършването на алопластика (поставяне на изкуствена става) на коленна става.
Т. е. липсвали категорични данни за пълно възстановяване на пострадалия. Въззивният съд съобразявал, че понастоящем Ж. Д. А. бил в сравнително възстановено състояние и продължавал да работи като пожарникар, като нямало данни за отпадане на възложени му задачи в работата (макар и в момента да ги изпълнявал на работно място в по-малък град), 3 поради физически трудности, но от друга страна той бил преустановил обичайни физически активности, а в случая следвало да се отчитат и спецификите на дейността му като пожарникар, изискваща завишено ниво на физическа кондиция. Също така въззивният съд съобразявал социално-икономическите условия в страната към датата на деликта (2019 година), стандарта на живот, доходите на населението и обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи съобразно актуалната съдебна практика и намирал, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди в този случай било в размер на 40 000.00 лева. Възражението на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен за съпричиняване на увреждането от пострадалия било неоснователно. Злополуката била станала в тъмната част на денонощието, непосредствено след гасене на пожар, в гориста местност, при изпълнение на служебни задължения в пресечен горски терен, поради което изборът на път към стоянката не съставлявал рисково поведение на Ж. Д. А., обосноваващо допусната от него груба небрежност и съответно не водел до извод за намаляване на обезщетението. Освен това в протокола за разследване на трудовата злополука било отразено, че липсват допуснати нарушения на нормативни актове, нямало лица допуснали нарушение, нямало отклонения от нормалните действия и условия.
От размер на обезщетението от 40 000 лева, следвало да се приспадне изплатената на Ж. Д.
А. сума от 7146.00 лева по чл. 238 от ЗМВР и се дължал остатък от 32 854.00 лева.
Първоинстанционният съд бил присъдил 9854.00 лева, поради което решението му в отхвърлителната част, за горницата над 9854.00 лева до 32 854.00 лева, следвало да бъде отменено и Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен да бъде осъдена да заплати още 23 000.00 лева, заедно с лихвите от датата увреждането 14.09.2019 година до окончателното им изплащане. В останалата обжалвана осъдителна част за 9854 лева и отхвърлителна част за горницата над 32 854.00 лева до 60 000.00 лева относно обезщетението за неимуществените вреди, решението на първоинстанционния съд следвало да бъде потвърдено. Същевременно по въпроса има ли право Ж. Д. А. да получи по-висок размер обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената по време на служба телесна повреда, надхвърлящ размера на изплатеното му обезщетение по чл. 238, ал.
1 от ЗМВР и оплакването на ответника в тази връзка имало обилна и последователна съдебната практика, според която предпоставката за възникване на задължение на работодателя по трудово или служебно правоотношение, включително при условията на ЗМВР, да обезщети работника или служителя - в това число държавния служител и този по ЗМВР, била всъщност една и съща-увреждане на здравето или живота му при или по повод изпълнение на трудовата функция. Правото да се получи такова обезщетение имало икономическа стойност, съставлявало „актив“ и представлявало „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС. Поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл. 14 от ЕКЗПЧОС, била забранена. Разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР регламентирала изплащане при дадени предпоставки на служителите на МВР на еднократно определено по размер обезщетение за вреди, настъпили при или по повод изпълнение на служебните им задължения, но не лимитирало обема на отговорността на съответната администрация за вреди, причинени на тези държавни служители. Целта й била единствено 4 да обезпечи за тях по-бърз и лесен път, облекчена процедура за получаване на предварително фиксирано обезщетение в хипотеза на понесени по служба телесни увреждания (т. е. да даде привилегия)-с оглед спецификата, значението за националната сигурност и по-големите рискове на професията, която държавните служители по ЗМВР упражнявали-а не да ги лиши от възможност да получат пълна обезвреда за същите. Подобно тълкуване (че отговорността е лимитирана) щяло да доведе до неравно отнасяне към еднакви в релевантните си аспекти случаи и щяло да постави държавните служители по ЗМВР в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите държавни служители, чиито статут бил уреден в общия закон-ЗДСл, както и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение относно правото им на обезщетяване на вреди от трудова злополука-без за различното отношение да било налице обективно и разумно обосноваване, респективно пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Такова третиране било недопустимо с оглед изискванията на чл. 14 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 1 от Протокол 1-разпоредбата на чл. 14 от ЕКЗПЧОС не забранявала всяка разлика в отношението-обратно-задължението по тази разпоредба дори можело да изисква такава, но принципът на равенство и недискриминация бивал нарушен, ако имало различно отношение към еднакви („практически сходни“) случаи без обективно или разумно обосноваване или ако липсвала пропорционалност между преследваната цел и използваните средства.
Разпечатката съдържа 28 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/951c737f-9325-4446-bc3f-b5baf81248bf