Решение № 371 от 15.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 15.01.2020г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 1839 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „М.В.“ АД срещу решение от 16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119 състав, с което са уважени предявените от „С.-Ф.“ ЕООД иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 1 538. 40 лв., ведно със законната лихва от 10.01.2017г. до окончателното плащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 61. 54 лв.- мораторна лихва за периода 18.08.2016г. – 09.01.2017г. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивникът – ответник обжалва решението изцяло, с доводи за необоснованост, поради неправилно приложение на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че ищецът, в съответствие с носената от него доказателствена тежест, не е доказал изпълнение на договора за доставка на месни продукти съгласно процесната по делото фактура. Твърди, че с определение от 20.05.2017г. СРС е задължил на основание чл. 193, ал. 2 ГПК ищеца да заяви дали ще се ползва от оспорените своевременно фактура и приемо-предавателен протокол, но ищецът не е изпълнил задължението си. Предвид изложеното, поддържа, че исковете са недоказани от ищеца, чиято е доказателствената тежест. Моли съда да отмени решението и да постанови ново за отхвърляне на исковете.

Въззиваемият – ищец не заявява становище по жалбата.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Решението е правилно като краен резултат.

Производството пред СРС е образувано по предявени от „С.Ф.“ ЕООД срещу „М.В.“ ЕООД обективно съединени искове с правна квалификация чл. 327, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът претендира заплащане на сумата 1538. 40 лв. с включен ДДС – незаплатена цена по фактура № **********/18.08.2016г. на доставени месни продукти, подписана за получателя „М.В.“ АД от Е.М./законен представител на дружеството, съгласно служебно извършена справка в ТР/. В първоинстанционното производство е представен и двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 18.08.2016г., удостоверявящ доставката на процесните месни продукти, подписан за ответното дружество от лице с имена Г. В..

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил фактурата и приемо-предавателния протокол с твърдения, че не са подписани от изпълнителния директор на дружеството.

С определението по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца да заяви дали ще се ползва от оспорените по реда на чл. 193 ГПК документи, като същевременно е допусната поисканата с исковата молба ССчЕ.

С молба от 26.09.2017г. ищецът е заявил, че ще се ползва от оспорените фактура и протокол, като е поискал в тази връзка ответникът да бъде задължен на основание чл. 190 ГПК да представи аналитични оборотни ведомости за синтетична сметка/подсметка 400 Доставчици и 410 Клиенти за периода м.08.2016г. – м.08.2017г. С молбата ищецът изрично е заявил, че ако не бъдат представени същите от „М.В.“ АД, следва съдът да приеме за доказани фактите, за които ответникът е създал пречки за събиране на доказателства на основание чл. 161 ГПК.

С протоколно определение от 27.09.2017г. СРС е задължил по реда на чл. 190 ГПК въззивното дружество – ответник да представи описаните в молбата от 26.09.2017г. счетоводни документи в 1- седмичен срок, като е предупредил ответника, че ще приложи последиците на чл. 161 ГПК при неизпълнение и на това основание е отложил изслушването на вещото лице по изготвената ССчЕ. Задължението по чл. 190 ГПК е надлежно съобщено на ответника на 03.10.2017г. и не е изпълнено в указания срок и до приключване на устните състезания.

Съгласно заключението на приетата ССчЕ, процесната фактура е редовно осчетоводена при ищцовото дружество и не е заплатена, но поради липса на достъп до счетоводството на ответното дружество, експертизата не може да отговори на поставения в исковата молба въпрос дали е налице осчетоводяване на фактурата при ответника. Вещото лице Бонев заявява, че е търсил контакти с представител на ответното дружество на посочения в ТР адрес на управление, както и на публично известните телефони на дружеството и на служебния телефон на процесуалния му представител, но никой не се е отзовал за контакт и не му е предоставен достъп до счетоводните книги на дружеството.

За да уважи исковете, СРС е приел, че изпълнението на договора за доставка се установява както от представените фактура и приемо-предавателен протокол, така и при приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК. По отношение на направеното оспорване по реда на чл. 193 ГПК е приел, че същото е недоказано, поради липса на ангажирани доказателства от ответника в тази връзка, в съответствие с разпределената му с определението по чл. 146 ГПК доказателствена тежест.

При наличие на оспорване на автентичността на подписа на изпълнителния директор М., положен за получил в процесната фактура, тежестта за доказване на автентичността на оспорения подпис принципно е върху оспорващата страна, т.е. върху ответника. По отношение на подписа за получил в приемо-предавателния протокол от лице, индивидуализирано като В., по делото не са въведени твърдения от ищеца, че това е лице с представителна власт по отношение на ответното дружество, поради което приемо-предавателният протокол няма самостоятелствена доказателствена стойност. Независимо от изложеното, по отношение на фактурата, която формално е подписана от законния представител на ответника, оспорването й като неавтентична е недоказано от последния, в качеството му на оспорваща страна. Поради това доводите в жалбата в тази връзка са неоснователни.

Отделно от изложеного, в случай, че процесната фактура е осчетоводена от ответното дружество, независимо дали е подписана от лице с представителна власт, при необорена презумпция по чл. 301 ТЗ, същата принципно установява сключването на неформален договор за продажба, тъй като с факта на осчетоводяване е налице признание на задължението, респ. на извършената доставка – в този смисъл е констатната съдебна практика /Р № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ІІ ТО; Р № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, ІІ ТО/. Осчетоводяването на фактури при ответника е достатъчно доказателство, че между страните е възникнало договорно правоотношение, включително и при приложение на чл. 301 ТЗ – потвърждаване представителната власт на лице, сключило търговска сделка без представителна власт, поради липса на противопоставяне от страна на ответника при узнаването. В случая следва да се приемат същите изводи, но при приложение на нормата на чл. 161 ГПК, с оглед процесуалното поведение на ответника при изготвяне на допуснатата ССчЕ. Налице е изрично съобщено задължение на ответника по чл. 190 ГПК за представяне на конкретно посочени счетоводни документи, както и изрично предупреждение за последиците при неизпълнението му, а именно приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че фактът на осчетоводяване на фактурата при ответното дружество следва да се приеме за доказан и само на това основание искът е доказан. Ето защо е възникнало задължението на ответника да заплати цената на продадените и доставени с процесната фактура стоки.

Предвид изложеното, искът за главницата е доказан по основание и размер и предвид липсата на други доводи в жалбата, същата е изцяло неоснователна.

По отношение на иска за лихва за забава не се релевират конкретни оплаквания и акцесорната претенция също е основателна. Съгласно чл. 327, ал.1 ТЗ, купувачът е длъжен да заплати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго, поради което искът за заплащане на обезщетение за забава е доказан за целия претендиран период.

Предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции, решението, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемият – ищец не претендира разноски за настоящата инстанция и такива не следва да му бъдат присъдени.

Така мотивиран, Съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение от

16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119 състав.