Решение № 62 от 14.03.2022, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. гр. Добрич, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова

Членове:

Десислава Б. Н.а

Галина Д. Жечева при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело № 20213200500634 по описа за 2021 година за да се произнесе,съобрази следното:

Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е въззивна жалба от „Изи Финанс“ ЕООД-гр.София срещу решение №260075/05.08.2021 г. по гр.д.№448/2020 г. на Каварненския районен съд,с което въззивникът е осъден да заплати на С. М. К. от с.Б.,общ.К.,*** на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД сумата от 460 лв,представляваща сбор от платени без основание недължими вноски за неустойка за непредставяне на обезпечение,ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба-09.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането,както и сторени съдебно-деловодни разноски.Според въззивника първоинстанционното решение е недопустимо,тъй като районният съд не дал правилна правна квалификация на иска и уважил осъдителния иск по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД при липса на диспозитив за прогласяване недействителност на процесния договор за кредит.Съдът приложил последиците на недействителността,без такава да е била поискана и прогласена.Решението било и неправилно поради допуснати множество съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон1 неприлагане на разпоредбата на чл.213 от ГПК и несъединяване на настоящото дело с друго дело между същите страни за идентично искане;приемане наличието на сключен договор за кредит между страните при липса на доказателства в тази насока,доколкото договорът бил сключен в електронна форма и оригинален договор на хартиен носител с положени от страните подписи не съществувал;неприлагане на разпоредбата на чл.76 ал.1 от ЗЗД при преценката какви плащания са извършени от ищеца по договора.Настоява се за обезсилване на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд или за отмяната му и отхвърляне на иска.Претендират се от въззивника сторените от него разноски в първата и въззивната инстанция.

В писмен отговор въззиваемият С. М. К. изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на обжалваното решение,както и за присъждане на сторените от него разноски в настоящата инстанция.Изложени са доводи,че съдът прилага разпоредбата на чл.213 от ГПК по свое усмотрение,а не задължително.Сочи се,че неправилна правна квалификация и липсата на диспозитив за прогласяване нищожност на договора за кредит не обуславят недопустимост на първоинстанционното решение.Оборват се и доводите на въззивника за неправилно приложение на материалния закон.

Като постави на разглеждане въззивната жалба,Добричкият окръжен съд установи следното:

Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на 17.08.2021 г.,а жалбата е подадена чрез куриерска служба на 23.08.2021 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 31.08.2021 г./.Жалбата е процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано лице-страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по същество,същата е неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по предявения допустим осъдителен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от 2

ЗЗД.По същество е правилно и следва да бъде потвърдено при следните съображения:

Гр.д.№448/2020 г. на КРС е образувано по повод искова молба вх.

№260820/09.11.2020 г.,с която е предявен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД от С. М. К. от с.Б.,общ.К.,обл.Добрич срещу „Изи Финанс“ ЕООДгр.София за осъждане на ответника да заплати /върне/ на ищеца сума в размер на 460 лв,представляваща недължимо /без основание/ платена от ищеца на ответника неустойка за непредставяне на обезпечение по сключен между страните договор за предоставяне на кредит №292277/02.04.2020 г. поради нищожност на клаузата на чл.3 ал.2 от цитирания договор,ведно със законната лихва върху горната сума,считано от датата на предявяване на иска,до окончателното й изплащане.

Изложено е в исковата молба,че между ищеца К. в качеството на кредитополучател и ответното дружество в качеството на кредитор бил сключен на 02.04.2020 г. цитираният по-горе договор за предоставяне на кредит,по силата на който ищецът получил от дружеството сума в размер на 3 000 лв срещу задължението да я върне на кредитора при определените между страните условия.Общата сума,която ищецът следвало да върне на ответника съобразно погасителен план,била в размер на 4 237,56 лв при условие,че ищецът представи обезпечение по чл.3 ал.1 от договора в петдневен срок от сключването му,а в случай на непредставяне на горното обезпечение следвало да върне сума в размер на 5 617,56 лв също по уговорен погасителен план.Дългът се уголемявал при непредставяне на обезпечение поради уговорената в чл.3 ал.2 от договора дължимост в тази хипотеза на неустойка,възлизаща на общ размер от 1 380 лв,платима на вноски от по 230 лв с първите шест погасителни вноски по кредита.Ищецът към датата на подаване на исковата молба вече бил заплатил на ответника първите две вноски по кредита с падеж 02.05.2020 г. и 01.06.2020 г.,включващи и две вноски от по 230 лв /общо 460 лв/ от горната неустойка.Сумата от 460 лв се явявала недължимо платена при първоначална липса на основание поради нищожността на клаузата на чл.3 ал.2 от процесния договор.Клаузата противоречала на добрите нрави,тъй като нарушавала принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски правоотношения,целящи да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.Горната клауза 3 създавала несъответствие в правата и задълженията на страните по процесния договор и водела до неравноправно третиране на икономически по-слабата страна.В случая кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от кредитополучателя,без обаче да престира от негова страна,респ. без да е извършил допълнителни разходи по заема.Клаузата на чл.3 ал.2 от договора прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция по чл.16 ал.1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника на самия длъжник и водела до увеличаване размера на дълга.Чрез нея се вменявало на длъжника задължение да осигури обезпечение след отпускане на кредита вместо кредиторът предварително преди сключване на договора да изпълни задължението си по закон да проучи кредитоспособността му.Така за длъжника,ако не осигури обезпечение,възниквала опасност от свръхзадлъжнялост.Задължението за неустойка възниквало въз основа на задължение,което не било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди,т.е. целта на неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции.На следващо място с нея се постигало заобикаляне на закона,доколкото с разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК се предвиждало,че длъжникът при забава дължал само обезщетение в размер на законната лихва,а с процесната клауза се добавяло още едно нерегламентирано обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение /даване на обезпечение/,от което пряко не произтичали вреди.Косвената вреда от неизпълнението на това задължение било несъбирането на вземанията.Така се стигало до кумулиране на неустойка за забава,компенсаторна неустойка и претенция за реално изпълнение,което било недопустимо.Освен това процесната неустойка следвало да бъде включена в процента на разходите на годишна база по кредита,но това не било сторено от кредитора,за да се заобиколи разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,според която максимално допустимият процент на разходите следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения,а според чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените по ал.4 разходи,се считали за нищожни.Ако процесната неустойка се добавела в размера на разходите,то същият щял да надвиши размера по чл.19 ал.4 от ЗПК.Именно поради това клаузата на чл.3 ал.2 от договора била нищожна като противоречаща на закона и заобикаляща го.

4

В отговора на исковата молба ответникът „Изи Финанс“ ЕООД-гр.София изразява становище за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес от същия.Ищецът доброволно бил платил преди и след подаване на исковата молба вноски по кредита,без да се възползва от правото си по чл.76 от ЗЗД да посочи кои задължения погасява.С плащането и на процесната неустойка същият бил признал всички вземания на кредитора,поради което нямал правен интерес да води дело за доброволно внесени от него суми по неоспорени от същия вземания.Била налице предвид горното и злоупотреба с право.Искът бил неоснователен.Задължителна предпоставка за уважаване на иска било установяването и прогласяването на нищожността на клаузата за неустойка,а такова искане в петитума на исковата молба нямало.Съдът не можел служебно да се произнесе по нищожността.Подробно са изложени съображения,че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави.Разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК в случая според ответника не намирала приложение,защото процесната неустойка нямала характер на обезщетение за забава.Дължала се за договорно неизпълнение,а не за забавено такова.Неустойката не била елемент от формулата на годишния процент на разходите /ГПР/ и липсвало основание за включването й в него.

Следва да се подчертае,че наличието на правен интерес от предявяване на осъдителен иск не е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска от категорията на положителните.Наличието на правен интерес е предпоставка единствено за допустимост на установителните искове по чл.124 ал.1 от ГПК.При осъдителните искове правният интерес е въпрос по същество на спора и по основателността на иска,тъй като касае съществуването на материалното право,което се защитава.В този смисъл възражението на ответното дружество за липса на правен интерес не се отразява на допустимостта на предявения осъдителен иск за парично притезание.Въпреки това следва да се подчертае,че за ищеца е налице такъв правен интерес въпреки осъщественото от него доброволно плащане на сумата от 460 лв неустойка по процесния договор.Именно твърдяното недължимо плащане е основанието на иска,като недължимостта не е обвързана с факта на доброволност или не на осъщественото от ищеца плащане,а зависи от основателността на наведените от ищеца доводи за нищожност /изначална недействителност/ на клаузата за неустойка по 5 договора,респ. от установяване липсата на материални предпоставки за извършеното плащане.Доброволното плащане на недължимо парично задължение не преклудира правото на платилия длъжник във всеки момент да оспори съществуването на вземането на кредитора.Оспорването на вземането по съдебен ред не представлява злоупотреба с право,а защита на правата на длъжника чрез законоустановени способи.Длъжникът разполага с два способа за защита:ако не е платил оспореното вземане,може да предяви срещу кредитора отрицателен установителен иск за недължимост на вземането,а,ако е платил,може да се защити чрез осъдителен иск срещу кредитора за връщане на недължимо платеното.В случая е налице втората хипотеза.

Неправилно е становището на ответното дружество-въззивник,че уважаването на осъдителния иск на плоскостта на неоснователно обогатяване е обусловено от постановено решение на съда за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка или на целия договор за кредит.Достатъчно е позоваването на ищеца на такава нищожност в обстоятелствената част на исковата молба,респ. констатирането на такава нищожност от съда в мотивите на съдебния акт,за да се уважи осъдителният иск.Изричен диспозитив за прогласяване на нищожността не е необходим.Защитата на длъжника срещу нищожна клауза от процесния договор е допустима чрез два способа-чрез изричен самостоятелен отрицателен установителен иск за несъществуване на правоотношението,когато се цели формиране на сила на пресъдено нещо между страните по въпроса за действителността на конкретната клауза/договор,или чрез възражение,по което съдът се произнася само в мотивите на решението си.Според правната теория нищожната сделка/клауза от сделка е изначално недействителна,без да има нужда от изрично прогласяване на нейната недействителност от съда с решението му,като е достатъчно за спора само констатирането на тази недействителност в мотивите на решението по довод на някоя от страните или служебно по почин на съда.