Решение № 7681 от 16.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7681 гр. София, 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Г.а като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско дело № 20251100505092 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на С. И. Б. срещу Решение № 21392/25.11.2024 г., поправено с Решение № 10820/09.06.2025 г., постановени по гр. дело № 7252/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 181 състав, с които е издадена заповед, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДН, срещу С. И. Б. – Г.а, като е задължена, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на И. И. Г., предупредена е, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, че при неизпълнение на заповедта полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата, наложена й е, на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН, глоба в размер на 200,00 лв., платима в полза на държавния бюджет, осъдена е, на основание чл.

11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса за производството в размер на 25,00 лв.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, като се излагат съображения.

Моли се да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което да се отхвърли молбата като неоснователна.

Въззиваемата страна И. И. Г. оспорва жалбата и моли за оставянето й без уважение.

1

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответницата в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.

258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на И. И. Г. за защита от домашно насилие, извършено на 29.12.2023 г., подробно описано в молбата от 09.02.2024 г.

Ответницата е оспорила твърденията в подадената молба.

С

Решение

№ 21392/25.11.2024 г., поправено с Решение №

10820/09.06.2025 г., постановени по гр. дело № 7252/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 181 състав, е издадена заповед, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДН, срещу С. И. Б. – Г.а, като е задължена, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на И.

И. Г., предупредена е, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, че при неизпълнение на заповедта полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата, наложена й е, на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН, глоба в размер на 200,00 лв., платима в полза на държавния бюджет, осъдена е, на основание чл. 11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса за производството в размер на 25,00 лв.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че постановеното първоинстанционно решение е неправилно, тъй като не почива на съвкупна и пълна преценка на всички събрани по делото доказателства, не дава отговор на конкретните доводи и защитни възражения на ответницата, а направените фактически изводи противоречат на обективната истина, като според изложеното от доказателствата по делото молбата за защита по ЗЗДН представлява израз на очевидна недобросъвестност от страна на молителя и злоупотреба с процесуални права, поради което е неоснователна. Твърди се, че по делото безспорно се установява, че ответницата е била поставена в ситуация, в която се е защитавала от упражнено спрямо нея физическо насилие от страна на молителя, който е мъж, физически по-силен от нея и към момента на инцидента е бил афектиран от обстоятелството, че телефонът му се е намирал в нейни ръце, като от изслушването на страните пред съда се установявало, че спорът е възникнал именно по повод телефона на молителя и в стремежа си да си го върне той е нападнал съпругата си, притискайки я в областта на гърдите и крайниците, поради което ответницата е действала в състояние на неизбежна отбрана, опитвайки се да запази живота и здравето си. Сочи се, че при правилно обсъждане на представеното по делото съдебномедицинско удостоверение първоинстанционният съд е следвало да достигне до извод, че именно ответницата е жертва на домашно насилие, тъй като нанесените на молителя увреждания са резултат от защитни действия, извършени без умисъл, в състояние на страх и при опит да се предотврати потежък вредоносен резултат, като се твърди, че описаното кръвонасядане на лявата предмишница на молителя е на място, което е било най-близо до 2 ответницата и е получено при захват от негова страна. Поддържа се, че при правилна оценка на всички доказателства първоинстанционният съд е следвало да приеме, че молителят е проявил агресия във връзка с желанието си да получи телефона си обратно, като такова агресивно поведение е проявявал и преди инцидента, което е формирало у ответницата реални опасения за нейното здраве и живот и обяснява поведението й като защитна реакция, а не като насилствено поведение, насочено към ограничаване правата на молителя, като се сочи още, че съдът не е обърнал внимание на обстоятелството, че ответницата се е опитвала да се спаси от нападението, без да вика и крещи, за да не травмира децата в съседната стая, както и че веднага след като молителят е напуснал жилището тя се е обадила на телефон 112 и на семеен приятел, свидетеля Й., когото е помолила да дойде, тъй като се е намирала в състояние на страх, безпомощност и невъзможност да се справи със ситуацията. Поддържа се също, че обстоятелството, че ответницата е била жертва, а не извършител на насилие, се потвърждава от всички писмени и гласни доказателства по делото, включително съдебномедицинското удостоверение, обаждането й на спешния телефон 112, както и показанията на свидетелите Й. и Д., последната от които е възприела нараняванията на ответницата и я е придружила на медицински преглед, като се твърди още, че молбата за защита по ЗЗДН е подадена през февруари 2024 г след като ответницата е подала искова молба за развод на 24.01.2024 г. и представлява средство за изнудване и заплаха с цел тя да оттегли иска за развод, като подобно предложение е било отправяно лично от молителя и многократно пред свидетели, включително пред свидетеля Й., който не си е спомнил за това обстоятелство. Сочи се, че твърденията в молбата за защита относно поведение на ответницата, пораждащо страх и физически и емоционален дискомфорт у молителя, са абсолютно голословни, тъй като ако действително се е страхувал от нея, той е могъл да напусне семейното жилище и да изпълни доброволно определението за привременни мерки, с което ползването на жилището е предоставено на ответницата и детето, като се отбелязва, че към момента страните продължават да живеят заедно, което според въззивницата допълнително доказва злоупотребата с права, както и че молителят многократно е предлагал да оттегли молбата си по ЗЗДН, ако ответницата оттегли иска за развод, за което тя е дала обяснения в съдебно заседание.

Поддържа се, че от всички събрани доказателства се установява, че именно молителят е инициатор на конфликта между страните и че ответницата не е извършвала действия, накърняващи физическото или психическото самочувствие на молителя, като поведението й представлява реакция на неговите действия, поради което следва да се приеме, че между страните е налице личен конфликт, свързан с прекратяване на брака и ползването на семейното жилище, но не и актове на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, извършени от ответницата по време, място, начин и форма, като се сочи, че данните по декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН са успешно опровергани от останалите доказателства по делото, поради което се иска отмяна на 3 обжалваното решение, отхвърляне на молбата за защита като неоснователна и недопускане на държавна принуда спрямо ответницата под формата на мерки по ЗЗДН.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи на страните, прие за установено следното:

Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни.

Настоящият съд напълно споделя подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея изводи, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря.

Районният съд е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, относно релевантните за спора факти, констатирал е съществуващите между тях противоречия и е изложил мотиви относно това кои доказателства е счел за достоверни и кои не, като е обяснил защо дава вяра на едните, а на другите не вярва. Въззивният съд изцяло споделя мотивите на първостепенния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Следва да се отбележи, че както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, въззивницата е признала, че е ухапала въззиваемия.

По делото е безспорно, че на 29.12.2023г. между страните е възникнал конфликт в семейното жилище, който е прераснал във физическо съприкосновение. Събраните доказателства налагат извод, че в рамките на този конфликт ответницата е осъществила физическо въздействие спрямо молителя, което съставлява акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН.

От представените медицински документи -амбулаторен лист от 29.12.2023 г. и съдебномедицинско удостоверение от 04.01.2024 г.,се установяват наранявания по лицето и по вътрешната страна на лявата предмишница на молителя. Тези увреждания са в пълно съответствие с неговите твърдения за ухапване и одраскване в хода на конфликта.

Документите са съставени непосредствено след инцидента и притежават висока доказателствена стойност, като по делото липсват данни, които да разколебават тяхната достоверност.

Ответницата признава, че е ухапала молителя, както и че след инцидента е видяла кръв по лицето му. Тези признания са релевантни и кореспондират с медицинските констатации. Обясненията й, че не знае дали го е одраскала или дали той сам се е одраскал, не се основават на конкретен спомен и не могат да бъдат възприети като убедителни, доколкото звучат като защитна теза, а не като ясно възпроизвеждане на фактическата обстановка.

От значение е и поведението на ответницата непосредствено преди възникването на физическия сблъсък. Установява се от нейните собствени обяснения, че именно тя първа е взела мобилния телефон на молителя, оттеглила се е с него в спалнята и е отказала да го върне, като е започнала да 4 преглежда съдържанието му. Когато молителят е поискал да си вземе телефона обратно, тя е затиснала устройството под тялото си, за да възпрепятства достъпа му. Подобно поведение е трудно съвместимо с поддържаните твърдения за страх и възприета заплаха. Лице, което се намира в реална опасност за своята физическа неприкосновеност, предприема действия по дистанциране и прекратяване на конфликта, а не действия, които обективно го ескалират. Ответницата е имала във всеки момент възможност да прекрати разрастването на спора чрез връщане на телефона, но не го е направила, което накърнява достоверността на тезата й, че е действала единствено защитно.

Показанията на свидетелката Д. за наличие на синини по тялото на ответницата на следващия ден не противоречат на горните изводи.

Свидетелката не е очевидец на инцидента,а по делото липсват медицински документи, удостоверяващи твърдените от ответницата увреждания или механизма на възникването им. Дори да се приеме, че по нея е имало следи от физическо съприкосновение, това не отменя установеното и признато от самата нея поведение спрямо молителя.

Свидетелят Й., извикан първоначално от ответницата, установява, че непосредствено след инцидента молителят е бил в спешното отделение с превръзка на лицето, което съответства на медицинската документация и подкрепя неговата версия.

По делото е направено възражение за недобросъвестност и злоупотреба с права от страна на молителя, като е представено определение за привременни мерки по бракоразводно дело между страните. Самото наличие на паралелни производства обаче не е достатъчно да обоснове извод за злоупотреба с права, доколкото липсват доказателства, установяващи пряка връзка между подаването на молбата за защита и процесуално поведение, целящо извличане на предимство в друг спор, поради което възражението остава недоказано.