Решение № 21020 от 18.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21020 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря Б Р като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110128171 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът В. П. Д. е предявил срещу ответника „С..” АД кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, с които се иска да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ... от 10.10.2023 г., както и за осъждането на ответника да заплати сумата в размер на 840 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.

Ищецът е предявил и евентуални искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД, с които иска прогласяването на недействителността на клаузите на чл. 9 от раздел III „Лихви и такси“, на чл. 10 от раздел III „Лихви и такси“ и на чл. 17, раздел VIII „Неустойки“ от договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 656540/14.11.2020г. и за осъждането на ответника да заплати сума в общ размер на 50лв., изплатени неустойки и такси по договора, ведно със законната лихва за забава, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.

Ищецът твърди, че на 10.10.2023 г. е сключил по реда на ЗПФУР с ответника „С..“ АД договор за потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г., по силата на който е усвоил главница в размер на 950 лв. Договорено е било че кредитът ще бъде погасен за срок от 10 месеца при лихвен процент в размер на 36 %, ГПР - 42,58 %, като при тази хипотеза общо дължимата сума ще бъде в размер на 1143,98 лв. Съгласно чл. 7 от раздел III „Лихви и такси“ от договора лихвата по кредита се начислявала ежедневно, като при изчисляване на лихвата месецът се броял за 30 дни, а годината - за 360 дни. Сочи, че съгласно чл. 1, ал.9 и чл. 7 от процесния договор се е задължил да осигури в тридневен срок, считано от сключването на сделката, обезпечения в условията на алтернативност - поръчител, отговарящ на условията, посочени в общите условия към договора, или банкова гаранция. Съгласно чл. 17, раздел VIII „Неустойки“ от договора, при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечения дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Съгласно приложение № 2, съставляващо погасителния план по кредита, при неосигуряване на 1 обезпечение общата сума дължима сума е била в размер на 969,90 лв., а общият размер на задълженията за главница, лихви и неустойка е в размер на 2011,39 лв. Посочва, че в чл. 9 от раздел III „Лихви и такси“ от процесния договор е било уговорено, че в случай на продължаване на срока на кредита е длъжен да заплати такса за продължаването му, а в чл.

10 от същия раздел страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението за заплащане на погасителните вноски дължал на кредитора разноски за събиране на просрочени вземания в максимален размер от 120 лв. Твърди, че е заплатил общо сума в размер на 825 лв., след което е преустановил плащанията. Счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, тъй като създава нееквивалентност на престациите, а освен това са същата противоречала на чл. 143 ЗЗП. Посочва, че записаната в договора лихва е подвеждаща. Счита, че клаузата за ГПР също е нищожна, доколкото към в посочения ГПР е следвало да бъде включена уговорената неустойка, а това не било сторено. Посочва, че договора не бил посочен лихвения процент на ден. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, доколкото не изпълнява типичните за неустойка функции. Счита, че недействителни са и клаузите на чл. 9 и на чл. 10 от процесния договор, регламентиращи правото на кредитора да събира такса за продължаване на срока на кредита и разходи за събиране на просрочени вземания, като протичоречащи на нормите на чл. 10 а, ал. 2 и на чл. 33 от ЗПК, съгласно които на кредитодателите е забранено да събират вземания, свързани с управлението на кредита с изключение на законната лихва за забава. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявените искове. Счита, че е налице злоупотреба с право от ищеца, доколкото с две напълно идентични искови молби оспорвал една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях общо три договора. Моли за съединяването на делата. Твърди, че страните са сключили три договора с клауза като процесната, което говори за наличие на трайни отношения, създадени на база идентични условия, с които потребителят се е задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите последици от тях. Моли в случай на уважаване на иска да не бъдат присъждани разноски на ищеца. Посочва, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че клаузата за неустойка не е от съществените клаузи на договора и не би могла да доведе до нищожност на същия. Твърди, че договорът е действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че същият е сключен по подадено писмено искане от ищеца, като същият е разполагал с информация за параметрите на договора.

Твърди, че Кредитополучателят е имал възможност на всеки етап от преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от сключването на договора.

Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно е посочен неговия размер и начин на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото същата възникнала след сключването на договора. Оспорва възнаградителната лихва да противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя. Сочи, че кредитополучателят разполагал с 14 дни да се откаже от сключения договор. В допълнение на това в договора било уговорено, че в момента в който потребителят осигури обезпечение, неустойката преставала да се начислява. Сочи, че неустойката е компенсаторна, а освен това имала предварително определен начален и краен момент, а начинът на изчисляването и е бил ясно посочен в договора. Счита, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да представляват трудност за кредитополучателя. Сочи, че с оглед обстоятелството, че между страните са били сключени три договора ищецът е бил напълно наясно с условията по тях, доколкото били идентични и дължимите суми. Не оспорва да е получил процесната сума от ищеца, но счита, че тя е получена на годно право основание. Моли за отхвърлянето на предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено 2 от фактическа и правна страна следното:

В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на договор за потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г. със соченото в исковата молба съдържание, както и че договорът противоречи на императивни материалноправни разпоредби, в частност, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже даването на процесната сума (840 лв.), а в тежест на ответника – наличието на основание за получаването/задържането й.

По предявените евентуални искове в тежест на ищеца да докаже, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, както и че клаузите за неустойка и такси по договора противоречат на императивни разпоредби на закона.

Съдът е обявил на страните с доклада по делото, че служебно следи за недействителност на договори и отделни клаузи, от значение за решаване на правния спор и че може да не зачете правните последици на нищожна сделка, поради което с оглед принципа на състезателното начало им е дал възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните по делото с доклада по делото са отделени следните факти: между страните е сключен договор за потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г. с твърдяното в исковата молба съдържание.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № .../10.10.2023 г., съгласно който ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 950 лв. В договора е посочен лихвен процент по кредита в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %, както и обща сума, дължима от потребителя в размер на 1143, 98 лв. Като обезпечение на договора са посочени поръчител или банкова гаранция. С чл. 17 от договора ищецът се е задължил в тридневен срок от сключване на договора да осигури поръчител – физическо лице или да предостави банкова гаранция, а съгласно чл. 27 при неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Предвидено е тази неустойка да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Приет е и погасителен план, в който са посочени следните вземания: 950 лв. главница, общо дължима сума главница плюс лихва в размер на 1143, 98 лв. и общо дължима сума главница плюс лихва плюс неустойка в размер на 2113, 89 лв.

От приложените на л. 20 – л. 25 по делото разписки за плащания се установява, че ищецът е платил по кредита сума в общ размер от 1790 лв.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно изготвено. Вещото лице е установило, че посоченият в процесния договор размер на годишния процент на разходите от 42, 58 % включва дължимите вноски за главница и за възнаградителна лихва, а при включване и на уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение размерът на годишния процент на разходите се равнява на 622, 95 %, съобразно уточнението, направено в откритото съдебно заседание при изслушване на заключението.

Съгласно заключението по кредита са били извършени плащания в общ размер от 1790 лв.

От правна страна:

Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е 3 неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.

Между страните не се спори, че уговорената сума е била предадена на ищеца, поради което договорът се счита за сключен.

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница, лихви, неустойки и всички други обезщетения и такси) и тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение №../2009 г. на ВКС по тълк.дело №../2009 г., ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.