Решение № 180 от 14.08.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. Велико Търново, 14.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

АНЕТА ИЛИНСКА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500479 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК във връзка с чл. 247, ал. 4 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК 104054295, чрез постоянния синдик В. С., срещу Решение от 02.06.2024 г., постановено по гр. д. № 162/2020 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. по същото дело.

С Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. Окръжен съд – Велико Търново е приел за установено по отношение на „УНИЛИК“ ЕООД, ЕИК 202370776, че писмено документираният договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 28.04.2016 г., изменен съгласно допълнително споразумение, писмено документирано като Анекс № 1/09.05.2016 г., и допълнително споразумение, писмено документирано като Анекс № 2/09.05.2016 г., е нищожен като противоречащ на закона – чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, по предявения от „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност, чрез синдика, иск.

Решението е постановено при участието на привлеченото от ищеца по реда на чл.

219, ал. 1 ГПК трето лице – помагач Национална агенция за приходите – гр. София.

Със същото решение „УНИЛИК“ ЕООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност сумата 1 100 лв., представляваща 1 направени по делото разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по бюджетната сметка на Окръжен съд – Велико Търново сумата 40 000 лв., представляваща дължима държавна такса върху цената на уважения иск.

В хода на последвалото въззивно производство по в. гр. д. № 441/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново въззивният съд е констатирал несъответствие между мотивите и диспозитива на Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. по отношение на предявения главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД. Прието е, че от мотивите на първоинстанционното решение се установява формирана воля този иск да бъде отхвърлен като неоснователен, която не е намерила израз в диспозитива.

С Решение № 83 от 10.04.2024 г. по в. гр. д. № 441/2023 г. Апелативен съд – Велико Търново е дал указания на първоинстанционния съд за отстраняване на констатираното несъответствие. Решението не е допуснато до касационно обжалване с определение по т. д.

№ 1672/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., и е влязло в сила.

В изпълнение на дадените указания и след извършена служебна проверка Окръжен съд – Велико Търново е постановил обжалваното Решение от 02.06.2024 г. по гр. д. № 162/2020 г., с което на основание чл. 247 ГПК е приел, че в Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. е допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск в диспозитива да бъде отразено произнасянето по предявения главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД, по който съдът е формирал воля, обективирана в мотивите на решението.

Поради това съдът е допуснал поправка на очевидната фактическа грешка, като непосредствено след думата „РЕШИ“ в диспозитива на Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. и преди абзаца, започващ с „ПРИЕМА за установено...“, е добавил диспозитив, с който е отхвърлил като неоснователен предявения от „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност срещу „УНИЛИК“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД за установяване нищожността на договора за прехвърляне на вземане от 28.04.2016 г., изменен с Анекс № 1/09.05.2016 г. и Анекс № 2/09.05.2016 г., поради невъзможен предмет.

Срещу решението по чл. 247 ГПК е подадена въззивна жалба от „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност, чрез постоянния синдик В. С..

В жалбата се поддържа, на първо място, че не са били налице предпоставките на чл.

247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка. Според жалбоподателя очевидна фактическа грешка е налице единствено при несъответствие между действително формираната воля на съда и нейното външно изразяване в текста на съдебния акт, докато пропускът съдът да се произнесе в диспозитива по част от иска или по отделен иск представлява непълно решение. В подкрепа на становището се сочи Решение № 321 от 26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г. на ВКС, I г. о. Поддържа се, че в конкретния случай липсва несъответствие между формирана воля и нейното писмено изразяване, а е налице непълно решение поради липса на диспозитивно произнасяне по главния иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД, поради което пропускът не е могъл да бъде 2 отстранен по реда на чл. 247 ГПК.

На второ място се релевира оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че в производството по чл. 247 ГПК страните не са били призовани за съдебно заседание и не им е била предоставена възможност да бъдат изслушани и да изразят становище по допустимостта и основателността на поправката.

Според жалбоподателя постановяването на решението без призоваване на страните и без провеждане на открито съдебно заседание представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо недопустимост на постановения акт.

На трето място се поддържа, че с решението за поправка първоинстанционният съд по същество е изменил съдържанието на Решение № Р-7 от 27.04.2023 г., като е формирал и обективирал нова воля относно изхода по главния иск. Според жалбоподателя, ако се приеме, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по този иск, приложим е бил редът по чл. 250 ГПК за постановяване на допълнително решение. Сочи се, че искане за допълване не е било направено в установения от закона срок, а служебното постановяване на допълнително решение извън предвидената в чл. 250 ГПК процедура е недопустимо.

С оглед на изложеното жалбоподателят иска обжалваното Решение от 02.06.2024 г. по гр. д. № 162/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново да бъде обезсилено изцяло като недопустимо.

Писмени отговори на въззивната жалба от насрещната страна и от третото лице – помагач не са постъпили.

При първоначалното постъпване на делото пред въззивната инстанция е констатирано, че след постановяване на обжалваното решение книжата по делото са били връчвани на „УНИЛИК“ ЕООД. От извършената справка в Търговския регистър е установено, че дружеството е променило фирменото си наименование на „Бранжони“ ООД, а преди постановяване на решението по чл. 247 ГПК и подаването на въззивната жалба е преобразувано чрез промяна на правната форма в „Бранжони“ АД, ЕИК 207969915.

Констатирано е, че обжалваното решение не е било съобщено на „Бранжони“ АД, нито въззивната жалба е била връчена на вписания адрес на управление на дружеството.

Поради това делото е било върнато на Окръжен съд – Велико Търново за надлежно съобщаване на обжалвания съдебен акт и администриране на въззивната жалба, включително по отношение на участващото в производството трето лице – помагач. След изпълнение на дадените указания делото е върнато на Апелативен съд – Велико Търново за произнасяне по въззивната жалба.

Въззивната жалба е процесуално допустима – подадена е в предвидения в закона срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Жалбоподателят разполага и с правен интерес от обжалването на решението по чл.

3

247 ГПК.

С основното Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. предявеният от „СПРИНК“ ЕООД – в несъстоятелност иск за установяване нищожността на процесния договор е уважен на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, докато формираната в мотивите воля за неоснователност на главния иск по чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД не е била обективирана в самостоятелен диспозитив. Поради благоприятния за ищеца резултат по основното решение и доколкото мотивите на съдебния акт не подлежат на самостоятелно обжалване, за него не е съществувал правен интерес да атакува единствено съдържащите се в мотивите съображения относно неоснователността на главния иск.

С постановяването на решението по чл. 247 ГПК положението е различно. Чрез него за първи път в диспозитива на основното решение е включено изрично отхвърлително произнасяне по главния иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД. Това произнасяне е неблагоприятно за ищеца и е годно при стабилизирането му да породи присъщите на съдебното решение правни последици по отношение на предмета на този иск.

Поради това обстоятелството, че ищецът е получил търсената защита чрез уважаването на евентуално съединения иск за нищожност на същата сделка на друго основание, не го лишава от правен интерес да обжалва постановения впоследствие отхвърлителен диспозитив.

Това разрешение съответства и на приетото в Решение № 138 от 03.12.2014 г. по гр. д.

№ 1982/2014 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него ВКС приема, че когато първоначално искът за нищожност е уважен на едно от въведените основания, ищецът няма интерес да обжалва решението единствено поради неблагоприятните мотиви относно останалите основания, тъй като мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване.

След постановяване по реда на поправката на изричен отхвърлителен диспозитив обаче за ищеца възниква право да обжалва отхвърлянето на иска на съответното основание.

Следователно въззивната жалба е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.

Обжалваното решение е валидно. При служебната проверка за неговата допустимост следва да бъде съобразено и обстоятелството, че в решението по чл. 247 ГПК като ответник е посочено „УНИЛИК“ ЕООД, ЕИК 202370776, въпреки настъпилите преди постановяването му промени в правното положение на дружеството.

От извършената справка в Търговския регистър се установява, че в хода на производството „УНИЛИК“ ЕООД е променило фирменото си наименование на „Бранжони“ ООД, а впоследствие, преди постановяването на обжалваното решение, е преобразувано чрез промяна на правната форма в „Бранжони“ АД, ЕИК 207969915, като преобразуващото се дружество е заличено във връзка с преобразуването.

4

Съгласно чл. 264з, ал. 1 ТЗ при промяна на правната форма преобразуващото се дружество се прекратява без ликвидация и възниква новоучредено дружество, върху което преминават всички права и задължения на преобразуващото се дружество. Следователно към момента на постановяване на решението по чл. 247 ГПК „Бранжони“ АД е универсален правоприемник на участвалото в производството дружество.

Посочването в обжалвания съдебен акт на ответника с предходните му фирма и правна форма не обуславя недопустимост на решението. Към момента на постановяването му „Бранжони“ АД е универсален правоприемник на участвалото в производството дружество и е обвързано от настъпилите до преобразуването процесуални последици, поради което използването в съдебния акт на предходната индивидуализация на страната не означава произнасяне спрямо лице, чуждо на спорното правоотношение.

Доколкото обжалваното решение и въззивната жалба първоначално не са били надлежно съобщени на „Бранжони“ АД, при първоначалното постъпване на делото пред въззивната инстанция то е върнато на първоинстанционния съд за отстраняване на този пропуск. След изпълнение на дадените указания на дружеството е осигурена възможност за участие във въззивното производство и за упражняване на процесуалните му права. Поради това и от тази гледна точка не е налице порок, обуславящ недопустимост на обжалваното решение.

Следователно обжалваното решение е допустимо.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна. Съображения:

Основният спорен въпрос е дали установеното несъответствие между мотивите и диспозитива на Решение № Р-7 от 27.04.2023 г. по гр. д. № 162/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново представлява очевидна фактическа грешка, подлежаща на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК, или непълнота на решението, за отстраняването на която е приложим редът по чл. 250 ГПК.