Решение № 4117 от 12.08.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4117 гр. Пловдив, 12.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330119808 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно осн. чл. 26, ал. 1 предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК.

Ищцата И. Д. А. твърди, че е сключила договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД на ************ г. за обезпечаване на вземанията на неин кредитор – „Изи асет мениджмънт“ АД по договор за паричен заем от същата дата в размер на 2 500 лв. Поддържа се, че договорът за заем, който е обезпечен с процесния договор за гаранция, е недействителен на основание чл.22 от ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК. Нарушението било налице, тъй като възнаграждението, дължимо по договора за гаранция, не било включено в ГПР по договора за кредит. По този начин посоченият по кредитното правоотношение ГПР не отговарял на действителния. От своя страна договорът за гаранция бил недействителен поради противоречие с добрите нрави и претендираното с него възнаграждение представлявало плащане, срещу което кредитополучателят не получавал насрещна престация. Излагат се и доводи за неравноправност на клаузата, изискваща заплащане на възнаграждение по договора за гаранция, което също го правил недействителен по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Искането е прогласяване на недействителността на процесния договор, алтернативно прогласяване на недействителност на клаузата на чл.

3, ал. 1 от същия. Правно основание искът намира в чл. 124 ГПК, вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Ответникът „Фанейшъл България“ ЕООД, не отрича сключването на договорите за кредит и гаранция, като излага подробни доводи относно това, че същите са действителни.

Съдът намери за установено следното:

На **********г. е сключен между ищцата И. А. и „Файненшъл България“ ЕООД договор за поръчителство №************ за обезпечаване на вземанията на 1 неин кредитор – „Изи асет мениджмънт“ АД по договор за паричен заем №********** от същата дата в размер на 2500 лв. с договорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35.00% с ГПР от 40,70% с общ размер на всички плащания – 2868.40лв.

Уговорената сделка между ищцата и ответникът бил за предоставяне на гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД, а ищцата ще дължи възнаграждение на „Файненшъл България“ ЕООД в размер на 1831,60лв. за предоставената услуга.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Договорът за кредит е сключен от дружество, което е кредитна институция и предоставя потребителски кредити по занятие, а ищцата А. има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. От изложеното следва, че спрямо договора приложение намират изискванията на Закона за потребителския кредит.

Безспорно е, че между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт" АД е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит, сумата по който е била усвоена. Безспорно е също така сключването на договор за предоставяне на поръчителство между „Файненшъл България“ ЕООД и И. Д. А., който макар и съставляващ отделно правоотношение е свързан с договора за кредит, тъй като предоставянето на гаранция чрез посочен от кредитора поръчител, съставлява част от условията по договора за кредит, доколкото е единият от видовете обезпечение които кредитополучателят задължително следва да предостави. Следва да се има предвид, че предоставянето на видовете обезпечения по т.1 и 2 би представлявало затруднение за кредитополучателя. Това е така защото поръчителите трябва да отговарят на редица условия и относно тях да се представят в кратък срок документи, с които потребителят не би могъл да разполага, а сключването на банкова гаранция с физическо лице, за сумата дължима по кредита е съмнително. По този начин, уговорките относно обезпечаване са съставени така, че нуждаещият се от финансови средства потребител, да предпочете третия тип обезпечение – като избере гаранта, посочен от кредитора. Следователно така дефинираната в договора клауза във връзка с предоставяне на обезпечение поставя потребителя в по-неблагоприятно положение от кредитора. Съществуващата за него възможност да се откаже от сключването на договора, не може да компенсира това положение, защото в случая отказът от сключване на договора от потребителя има съществено по-висока степен на влияние върху неговата имуществена сфера, отколкото върху тази на търговеца, предоставящ кредити по занятие. Този извод се подкрепя и от установимия чрез справка в търговския регистър факт, че дружеството кредитор "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на дружеството „Файненшъл България“ ЕООД, посочено като лице с което потребителят може да сключи договор за поръчителство за което да му дължи възнаграждение. Връзката между двата договора се потвърждава и от обстоятелството, че възнаграждението по договора за поръчителство, което също се дължи разсрочено е възложено за събиране на дружеството кредитор.

С оглед установената връзка между двата договора и дружествата кредитор и гарант, следва да се приеме, че сумата дължима като възнаграждение по договора за гаранция е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите към договора за кредит. Това е така, защото възнаграждението спада към тези които са предвидени в чл.19, ал.1 ЗПК, съгласно който годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент 2 от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143 - 148 от Закона за защита на потребителите.

Основателни са доводите, относно нищожност на клаузата уговаряща заплащане на възнаграждение за гаранция, чиято цена не е включена в ГПР.

Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Тези такси не могат, по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК, да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. Освен това видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит арг. чл.10а, ал.4 ЗПК. Съдът счита, че посочената в договора допълнителна услуга са само възможности за кредитополучателя, с които той разполага и без да заплаща за тях. Така както е уговорено съдържанието на допълнителната услуга, създава привидност, че замополучателят не бил могъл да води преговори и да постига допълнителни уговорки във връзка с кредита, освен ако не заплати предварително такса, която е значителна по размер, без да е сигурен, че услугите са му предоставени или, че въобще ще бъдат предоставени. Същността на таксите е те да покрият разходите по допълнителни услуги, тоест събирането им е обусловено от предоставянето на конкретни услуги, като за всяка цената следва да е ясно определена – съгласно чл.10а, ал.4 ЗПК. В случая клаузата противоречи на изискванията на закона, като цели да създаде условия при които потребителят на кредита да се съгласи на допълнително плащане, което не е включено в годишния процент на разходите, като по този начин се заобикаля ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК относно размера на годишния процент на разходите. Този извод се налага и от обстоятелството, че таксата от 1831,60лв лв. съставлява 73,26% от уговорената главницата. Последното налага извод, че клаузата уреждаща таксата за допълнителни услуги е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във вреда на ответника потребител, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Това прави клаузата уговаряща възнаграждението за допълнителни услуги нищожна.

С оглед изложеното съдът счита, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи изцяло.

По разноските:

Ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 25,56 евро.

Процесуалният представител адв. С. Н. на ищеца е предоставил безплатна правна помощ съобразно чл.38 от ЗАдв. като предвид правната и фактическа сложност на делото следва да му се определи възнаграждение в размер на 154 евро.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА, на чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК и чл.143 ЗЗП, като противоречаща на закона, по иска предявен от И. Д. А., ЕГН:********** гр. П., 3 ул. „********“№*** против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690,, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин 7”, бул „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", етаж 2, офис 40-46, клаузата за заплащане на сумата от 1831,60 лв. според чл. 3 от договор за поръчителсто № ***************** г. за обезпечаване на вземанията на неин кредитор – „Изи асет мениджмънт“ АД. по договор за потребителски кредит №********************** г.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690 да заплати на И. Д.

А., ЕГН:**********, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 25,56 евро деловодни разноски.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690 да заплати на адв. С.

Н. с адрес: гр. П., ул. „***************" №**, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК, сумата 154 евро представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________ 4