Решение № 2424 от 17.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2424 гр. София, 17.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100510731 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20094678/20.06.2023 г., постановено по гр.д. № 15506/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 164 състав, „Профи Кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на „Темис Кепитъл“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1020, 85 лева, представляваща предадена без основание сума от М.И.В. на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД в периода от 01.12.2015 г. до 26.02.2020 г. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № 30040061292/18.10.2019 г., което вземане е било цедирано на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 26.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 720,00 лева – разноски по делото.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 25030277/28.07.2023г., подадена от ответника в първоинстанционното производство „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Е.К., с която се обжалва решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.

Въззивникът излага доводи за недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск. Твърди се, че ищецът не е отстранил нередовностите на подадената искова молба по дадените му от 1 първоинстанционния съд указания, изложил е противоречиви твърдения, заявил е, че не твърди, че претендираните суми са платени по недействителни договори за потребителски кредити или въз основа на нищожни клаузи в тях, а са платени поради грешка. В първото съдебно заседание е докладвана молба на ищеца от 22.01.2021 г, с която той заявява, че иска сумите да му бъдат присъдени като платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между М.В. и ответника, евентуално по техни нищожни клаузи. Във въззивната жалба са развити подробни съображения, че изложените в посочената молба фактически твърдения на ищеца не представляват уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК, нито изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК, а по същество с тях ищецът предявява изцяло нов иск – с ново основание и нов петитум, поради което и неправилно Софийски районен съд е допуснал изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на ново основание, включително и чрез увеличаване размера на иска до сумата от 1 020,85 лв. На следващо място се излагат доводи за недопустимост на постановеното от първата инстанция решение като постановено по нередовна искова молба. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният съд на два пъти е оставял исковата молба без движение и е давал указания на ищеца да отстрани констатираните нередовности, което не било сторено, предвид което съдът е следвало да я върне и да прекрати производството по делото. Излага се становище за недопустимост на първоинстанционното решение и като постановено plus petitum в частта му, в която съдът се е произнесъл относно валидността на клаузите от договора, определящи размера на ГЛП и ГПР без да бил сезиран с такова искане, като се отбелязва, че съдът е следвало да се произнася по действителността на тези клаузи (вкл. служебно) само и единствено доколкото това е част от предмета на делото, което в случая не било така.

Във въззивната жалба са изложени и подробни аргументи за неправилност на обжалваното решение, като оплакванията на въззивника са следните:

Сочи се, че оспореното вземане не е възникнало в правната сфера на цедента, а дори и това да е така, то се оспорва надлежното му прехвърляне на същото в полза на цесионера. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е легитимиран да прави възражения за нищожност на договора за цесия, тъй като не е страна по него и няма правен интерес за това, като в тази връзка се сочи, че съдът е следвало да провери служебно дали този договор (за цесия) е недействителен, без да е необходимо ответникът да прави възражение за неговата недействителност предвид постановките на ТР № 1/27.04.2022 год. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка обосновава различни съображения за нищожност на договора за цесия, а именно: че същият противоречи на закона (тъй като с него се прехвърлят хипотетични вземания, които не са индивидуализирани по основание и размер, не са определени, нито определяеми); поради липса на съгласие 2 относно вземанията, които се прехвърлят; поради невъзможен предмет – прехвърляне на съвкупност от вземания; поради противоречие с добрите нрави, доколкото цедентът е поставен в неравноправно положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия; поради сключването му от лице без представителна власт; договорът за цесия бил потребителски такъв и съдържал неравноправни клаузи, които противоречали на чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 5, т. 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. Като допълнителен аргумент за недействителност на договора за цесия въззивникът посочва, че ищецът „Темис Кепитъл“ ООД не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, макар и да извършва по занятие дейност по придобиване на вземания на потребители към финансови институции. В допълнение на изложеното счита, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че лицето, посочено като кредитор по договорите, е изразило воля и е извършило отбелязването в полето в Приложение № 1 срещу наименованието на „Профи Кредит България“ ЕООД. На следващо място въззивникът поддържа, че договорът за цесия не може да прехвърли на ищеца претендираните по делото права, тъй като чрез такъв договор потребител можел да прехвърли вземането си срещу търговеца, но не и особените права, които законът му дава, с оглед това му специално качество. Допълва се, че ищецът, чиято е била доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното действие. Отбелязва се, че по делото не е доказано М.В. да е платил на ответника процесната сума, като се сочи, че плащанията били извършени от трето лице и само то можело да иска връщане на сумите.

Въззивникът поддържа, че клаузите в договора за потребителски кредит и допълнителното споразумение, уреждащи пакета допълнителни услуги не противоречали на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като не касаели усвояване или управление на кредита, а също и че чл. 10а, ал. 4 ЗПК не бил нарушен.

Допълва, че е предоставил възможност на потребителя да се възползва от услугите, а това дали той се е възползвал от предоставената му възможност, съответно — ако се е възползвал - колко често е правил това, са обстоятелства, които не се отразяват на вземането на кредитодателя за възнаграждение за посочените услуги.

Изложени са аргументи за необоснованост на извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП. Намира, че в процесния случай при извършване на преценка за съответствие с добрите нрави съдът е следвало да съобрази пазарната цена на кредитите в сектора, т.е. прилаганата в сектора възнаградителна лихва, а не законната лихва, тъй като същите имали различни цели и функции. По отношение на размера на ГПР се позовава на чл. 19 ал. 4 ЗПК, като счита, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги не следва да се включва в размера на ГПР, тъй като 3 допълнителните услуги не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита, съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Поддържа и възражението си за погасяване на вземанията по давност.

С оглед на изложеното се отправя искане обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 25034338/14.09.2023 г. от „Темис Кепитъл“ ООД, чрез юрк. С.А., в който се излагат подробни доводи за нейната неоснователност. Поддържа се, че решението е допустимо и не са налице основания за обезсилването му. Сочи се, че процесната сума е претендирана като дадена на ответника при начална липса на основание, като ответникът следва да докаже наличие на основание за предаването и задържането й.

Намира, че искът е допустим, а поредицата от процесуални действия, не води до недопустимото му изменение чрез едновременна промяна в основанието и в петитума. Твърди се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по редовна искова молба и в рамките на търсената от ищеца защита, както и че правилно е допуснал изменение на иска чрез добавяне на ново основание и по размер. Счита за правилен извода на първоинстанционния съд за липсата на правен интерес у длъжника да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за цесия, като в тази връзка излага подробни съображения за действителността му, както и за надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на процесното вземане. Посочва се, че спрямо договора за цесия не се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, както и че дружеството-въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ. Излага се подробно становище за недействителност на клаузите, уреждащи заплащането на възнаграждение за пакет допълнителни услуги, както и на тези, определящи размера на ГЛП и ГПР по кредита. Поддържа се, че процесните вземания не са погасени по давност. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с 4 изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания в тази насока, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на предявения иск е обусловена от установяване от страна на ищцовото дружество наличието на следните предпоставки: плащане на процесната сума, извършено от цедента М.И.В. в полза на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД в периода от 01.12.2015 г. до 26.02.2020 г.; сключване на валиден договор за цесия между ищеца и цедента, по силата на който процесното вземане е цедирано в негова полза. В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича валидно възникнало задължение за цедента М.И.В. за заплащане на посочената след изменението на иска сума, както и наличие на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.