Решение № 1703 от 20.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1703 гр. София, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Наталия П. Лаловска

Диана В. при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И.а Въззивно гражданско дело № 20231100511280 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20099368/03.08.2023 г. на СРС, 119 с - в, по гр. д. № 57276/2020 г. е прието за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр, чл. 9 ЗПК и с чл. 99 ЗЗД, че Р. И. Х., ЕГН **********, дължи на „Макроадванс“ АД ЕИК 201127485, следните суми : 842. 60 лв. - главница по договор за заем, лихва за забава (погрешно отбелязана като възнаградителна) в размер на 2 111. 89 лв., за периода от 16.11.2014 г. до 16.11.2017 г. и законната лихва върху главницата от подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 16.11.2017 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.03.2018 г. по ч. гр. д. № 81522/2017 г. на СРС, 119 с - в. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

С решението исковете са отхвърлени за главницата за пълния предявен размер от 7 027. 56 лв., а за възнаградителната лихва до пълния размер от 2 145, 47 лв.

Решението се обжалва от ответника Р. И. Х., чрез особения му представител, който излага доводи, че е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Поддържа, че липсват мотиви, които да обосноват извод, че давността е прекъсната с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 16.11.2017 г., а не с настъпване на предсрочната изискуемост. Позовава се на т. 14 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като счита, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на основанията по чл. 417 ГПК, не представлява предприемане на действия по принудително изпълнение и не може да се приеме, че давността е прекъсната на 16.11.2017 г.

Намира, че предсрочната изискуемост е породила действие още към 2011 г. по силата 1 на чл. 20, вр. с чл. 19. 1 от договора, тъй като още към този момент са били налице обективните факти за упражняване правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Счита, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем още преди продажбата на вземането на ищеца и за него е изтекла предвидената в закона давност.

Излага съображения, че давността е уредена в обществен интерес - да стимулира своевременното упражняване на субективните права. Поддържа, че ищецът не е материалноправно легитимиран по исковете. Излага и съображения за наличие на неравноправни клаузи по договора за потребителски кредит, съгласно ЗЗП. Позовава се на практика в решения на СЕС, според които потребителят, като по – слаба икономически страна в правоотношението следва да е информиран във висока степен за условията на договора. В решението не е направена дължимата от съда преценка на потребителската закрила. Поддържа, че съдът следи и служебно за наличие на неравноправни клаузи по ЗЗП. Моли да се отмени решението в оспорената уважителна част и исковете да се отхвърлят изцяло като погасени по давност.

Ищецът „Макроадванс“ АД, чрез процесуалния си представител, е оспорил жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Счита, че жалбата е подадена без представителна власт, понеже ответникът е получил заповедта за изпълнение по чл.

410 ГПК чрез работодател и лично е подал възражение по нея. Предвид изложеното намира, че в исковата производство ответникът е следвало да се счита призован по реда на чл. 41, ал. 2 ГПК, на посочения адрес във възражението по чл. 414 ГПК. По същество намира, че решението е правилно и законосъобразно в оспорената част, постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и след обсъждане на събраните доказателства по делото. Оспорва твърденията в жалбата, че давността не се прекъсва с подаването на заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, което е приравнено на предявяване на иск по чл. 422 ГПК, който се смята предявен от момента на подаване на заявлението и от този момент се прекъсва и давността, което виждане е застъпено и в. т. 14 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава ответника. Неоснователно в жалбата се поддържа, че съдът не е обсъдил и възражението за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на вземането по кредита през 2011 г. Правилно и в съответствие с утвърдената съдебна практика СРС е приел, че за да настъпи предсрочната изискуемост на кредита е задължително уведомяването на длъжника от страна на кредитора. Такова уведомяване не се твърди да е имало преди предявяване на иска. Основателно е прието, че не може да се приложи автоматична предсрочна изискуемост, тъй като падежът на вземанията е настъпил преди подаване на заявлението. Съдът е съобразил и наличието на валиден договор за цесия в полза на ищеца, като обосновано е приел, че за него е налице активна материално правна легитимация. Счита, че СРС е обсъдил и възражението за уведомяване на длъжника за цесията и основателно е приел, че той е уведомен с получаване на книжата към исковата молба. Освен това сочи, че уведомяването на длъжника не е част от фактическия състав на цесията. Оспорва и твърденията, че са налице неравноправни клаузи в договора за кредит по смисъла на ЗЗП, като поддържа, че възраженията са общи и не са посочени конкретни клаузи, които да противоречат на потребителската защита. Съдът е дал указания на ответника, с доклада па делото, да уточни клаузите, които счита за неравноправни, които той не е изпълнил. Поддържа, че дори да се установят такива клаузи, договорът за кредит би могъл да се прилага и без тях, по смисъла на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, като съдът следва да има предвид и изключенията по чл. 144 ЗЗП. Моли да се потвърди решението в оспорената част.

Претендира разноски съгласно списък.

2

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, за установяване на вземане в полза на ищеца, по договор за цесия, с който е прехвърлено вземането на банката към ответника по договор за потребителски кредит.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на императивните материалноправни норми.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, след подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК. Жалбата е подадена в срок от определения от съда особен представител на ответника в рамките на исковото производство, поради което настоящият състав я намира за допустима.

Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на съдебното решение, въззивният съд намира следното :

Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК ищцовото дружество е следвало да установи, че спорното право е възникнало, т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит на ответника, по който той не е изпълнил в цялост задълженията за плащане на дължимите суми към цедента (банка), размерът на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством договор за цесия. Ответникът е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

В случая, от представените пред СРС писмени доказателства се установява, че е сключил договор за потребителски кредит ваканция № 90-69/07.01.2008 г., със срок за издължаване за 96 месеца (8 години), за сума от 8 300 лв., като връщането се дължи на месечни погасителни вноски, в размер, определен в погасителния план, приложен към договора, считано от 07.02.2011 г. Съгласно чл. 6 и чл. 7 от договора за кредит е уговорена фиксирана възнаградителна лихва в размер на 6, 95 % годишно, както и ГПР е в размер на 7, 17 %.

Също така в производството се установява, че въз основа на договор за цесия от 23.06.2011 г. сключен между „Алфа Банк“ АД (понастоящем „Юробанк България“ АД), като цедент и „Макроадванс“ АД, като цесионер, са прехвърлени непогасените задължения на ответника по посочения по - горе договор за потребителски кредит.

Вземанията към ответника, прехвърлени с цесията са индивидуализирани в Приложение № 1 към договора за цесия, представено пред СРС в цялост, са в размер на общо 7 929, 81 лв.

Според заключението на приетата пред СРС ССчЕ, което въззивният състав също намира за обективно и кредитира, при ищеца е осчетоводено вземане към ответника в размер на цедирания кредит от 7 929, 81 лв., в това число главница 7 029, 56 лв. към датата на цесията - 23.06.2011 г. и 902, 25 лв. разлика. Не е установено ответникът да е извършил погасявания по кредита след прехвърляне на вземанията.

3

Според експертизата лихвата за забава върху главница от 7 027, 56 лв. за периода 16.11.2014 г. - 16.11.2017 г., е в размер на 2 111, 89 лв. Според изявленията на вещото лице в съдебно заседание на 13.03.2023 г., от извлечението от сметката, по която е получен и погасяван кредита се установява, че има частично погасяване на кредита от ответника до 29.09.2009 г., което е общо в размер на 1 785, 17 лв.

Като взе предвид доводите на страните във въззивното производство, съдът намира от правна страна следното :

СРС е направил извод, че е доказано съществуването на задължение на ответника по договора за кредит ваканция № 90-69/07.01.2008 г., за което няма доказателства да е погасено изцяло в определения в договора краен срок.

Във връзка с възраженията на ответника касаещи настъпване на предсрочна изискуемост по кредита и твърдението му, че не е изследвана от СРС, настоящият състав споделя извода на СРС, че изискуемостта на всички вноски по договора за кредит е настъпила с изтичането на падежа на последната погасителна вноска на 07.02.2016 г. По тази причина въпросът за предсрочната изискуемост не е предмет на обсъждане в производството. Само за пълнота следва да се посочи, че в съответствие с утвърдената съдебна практика, СРС е приел, че за да настъпи предсрочната изискуемост на кредита е задължително уведомяването на длъжника от страна на кредитора, каквото не се твърди по делото от ищеца.

Относно възраженията на особения представител на ответника, че ищецът не е материално правно легитимиран по исковете, въззивният състав намира следното :

С договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето лице. Предмет на договора за цесия е прехвърляне на вземането, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера.

За да породи действие спрямо длъжника, цесията действителна следва да му се съобщи от цедента (стария кредитор) според изричното изискване на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера - чл.

99, ал. 4 ЗЗД.

В случая към исковата молба е представено пълномощно от цедента „Алфа банк“ АД до цесионера „Макроадванс“ АД за уведомяване на всички длъжници на банката за извършеното прехвърляне. Според последователната практика на ВКС при липса на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента, цесията се приема за надлежно съобщена и когато изходящото от цедента уведомление му бъде връчено като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иск за вземането. Съгласно решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др. изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В такъв случай прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.