Решение № 207 от 18.04.2022, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 207 гр. Благоевград, 18.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20201200500804 по описа за 2020 година взе предвид следното:

Окръжният съд е сезиран с жалба от ГДПБЗН, подадена срещу частите на решение № 1416 от 18.03.2020 г., постановено по гражданско дело № 1303 от 2019 г. на Районен съд Разлог, с които частично са уважени претенциите на Б. ИВ. Б. за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд като пожарникар, мораторна лихва и законна лихва. Твърди се, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно.

Нарушен бил материалният закон. Съотношението между нормалната дневна продължителност на работното време и нормалната продължителност на нощния труд по ЗМВР било 8:8, а не 8:7, както било по КТ. Не била налице празнота. Имало специфична законова уредба, различна от общата. Нямало основание да се приложи общата НСОРЗ. Релевантни били специалната разпоредба на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР и издадените наредби по същия закон. Полагането на нощен труд, когато ставало в рамките на установеното работно време, не се явявало извънреден труд. Часовете в повече, които се получавали при преобразуването на нощен в дневен труд, не били извънредни такива. Моли се за отмяна на акта на първата инстанция и отхвърляне на предявените искове.

Насрещната страна е подала отговор, с който оспорва жалбата. Атакуваният съдебен 1 акт бил обоснован и законосъобразен, постановен при правилно прилагане на относимите към спора законови и подзаконови нормативни актове и правилен анализ на събраните в съдебното производство доказателства. В ЗМВР и Наредба № 8121з776/29.07.2016 г. била налице празнота, която следвало да се преодолее чрез субсидиарното приложение на трудовото законодателство, съобразно прогласения в чл. 16 от КРБ и чл. 1, ал. 3 от КТ принцип за закрила на труда, насочен към подпомагане на работника/служителя като икономически по-слаба и зависима страна по съответното правоотношение. Възприемането на обратното становище щяло да постави държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците/служителите, чиито правоотношения се регулирали от трудовото законодателство. Положеният от ищеца нощен труд следвало да бъде преизчислен и превишаването на нормата трябвало да му се заплати като извънреден труд. Моли се за потвърждаване на решението в обжалваните части.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

Не се събираха нови доказателства.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. То се явява и правилно. На основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция и добавя следното:

В съображения 7 и 8 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г., касаеща някои аспекти на организацията на работното време, изрично се подчертава неблагоприятното въздействие на нощния труд върху човешкия организъм. В съображение 7 от Директивата се сочи, че изследванията са показали, че човешкото тяло е по-чувствително през нощта към смущения в околната среда и към някои тежки форми на организация на работата, както и че дългите периоди на нощен труд могат да са вредни за здравето на работниците и да застрашат безопасността на работното място. В съображение 8 от Директивата се изтъква, че е необходимо да се ограничи продължителността на нощния труд, включително на извънредния такъв. В съображение 10 от Директивата пък се подчертават потенциално вредните последици от нощния труд и необходимостта да се ограничи неговата продължителност, за да се гарантира по-високо равнище на опазване на безопасността и здравето на работниците /така и т. 44 от решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по дело С-262/20/. В тази връзка в т. 48 на споменатото решение на СЕС се изтъква, че предвиденото в чл. 12, буква „а“ от Директивата задължение да се предприемат необходимите мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, и работниците на смени да се ползват с подходяща за естеството на работата им защита, оставя известна свобода на преценка на държавите-членки по въпроса какви подходящи мерки да приложат. С оглед това в т. 51 от решението си СЕС изрично подчертава, че въпросното задължение на държавите-членки трябва да се изпълнява така, че да се постигнат защитните цели, 2 определени от самата директива. По-конкретно, когато определят необходимото равнище на защита на здравето и безопасността на работниците, които полагат нощен труд, държавите-членки трябва да следят да е гарантирано спазването на принципите на защитата на безопасността и здравето на работниците и в полза на полагащите нощен труд работници да има други мерки за защита, под формата на продължителност на работното време, допълнително заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд, подчертана и в Директива 2003/88, а съответно и да се съобрази естеството на нощния труд. Така в т.

53 от решението на СЕС се сочи, че като се има предвид по-голямата тежест на нощния труд в сравнение с труда през деня, намаляването на нормалната продължителност на нощния спрямо тази на дневния труд може да е подходящо решение за гарантирането на защитата на здравето и безопасността на съответните работници, макар и това да не е единственото възможно решение. В тази връзка в т. 54 на решението на СЕС се припомня, че съгласно съображение 6 от Директива 2003/88, следва да се отчитат принципите на МОТ за организацията на работното време, включително онези, които се отнасят за нощния труд, както и че съгласно чл. 8 от Конвенция № 171 на МОТ, компенсациите за полагащите нощен труд работници, под формата на продължителност на работното време, допълнително заплащане или сходни придобивки, трябва да са съобразени с естеството на нощния труд. Ето защо в т. 55 от решението на СЕС се прави извод, че макар чл. 8 и чл. 12, буква „а“ от Директива 2003/88 да не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор, като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, то при всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита, под формата на продължителност на работното време, допълнително заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд. Именно разглежданият в настоящото производство механизъм за преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като извънреден е такава мярка за защита, под формата на допълнително заплащане, която позволява да се компенсира особената тежест на полагания от служителите на МВР нощен труд.

Не следва да се сподели възражението, че за служителите на МВР не е предвидено преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като извънреден, защото с оглед спецификата на служебните правоотношения на държавните служители в МВР, са предвидени редица други компенсаторни механизми, като допълнително възнаграждение за прослужено време /чл. 178, ал. 1, т. 1 от ЗМВР/, размер на основния платен годишен отпуск /чл. 189 от ЗМВР/, обезщетения за неизползван платен годишен отпуск /чл. 234, ал. 1 от ЗМВР/, обезщетения за прекратяване на служебното правоотношение /чл. 234, ал. 1 от ЗМВР/, по3 благоприятен режим на заплащане на извънредния труд според неговата продължителност /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 от ЗМВР/ и др. Тези компенсаторни механизми обаче са дължими на посочените правни основания, предвидени за тази категория служители, и са напълно различни от правното основание на процесната претенция.

Това се потвърждава и от вече цитираното решение на СЕС, в т. 51, 54 и 55 на което многократно се подчертава, че макар намаляването на нормалната продължителност на нощния спрямо тази на дневния труд да не е единственото възможно решение за гарантирането на защитата на здравето и безопасността на полагащите нощен труд работници, предвид по-голямата тежест на нощния труд в сравнение с труда през деня, то при всички случаи в полза на полагащите нощен труд работници трябва да има и други мерки за защита.

Неоснователна се явява и позицията, според която след като за нощния труд е заплатено допълнително възнаграждение от 0,25 лв. на час, не следва да се прави преизчисляване и преобразуване на нощния труд в дневен, понеже се получава дублиране на заплащането. Разпоредбите на чл. 8 и 9, ал. 2 от НСОРЗ се прилагат едновременно, т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. В този смисъл е и Решение № 14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева. Трудовото законодателство дава право на работещите да получават, от една страна, завишено почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден. Когато последната е надвишена, се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде компенсиран. Това са две различни основания за заплащане на допълнителни възнаграждения. От дължимото допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, не следва да се приспада заплатеното възнаграждение в размер на 0,25 лв. на час, защото тези възнаграждения са дължими на самостоятелни и независими едно от друго правни основания.

Друг важен момент в решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по дело С-262/20, на който трябва да се наблегне, са насоките, дадени относно тълкуването и прилагането на принципа на равно третиране. Чл. 20 от ХОПЕС гласи, че всички хора са равни пред закона. В т. 58 от решението, както и многократно в постоянната си практика, СЕС постановява, че принципът на равно третиране, закрепен в чл. 20 и 21 от ХОПЕС, представлява общ принцип на правото на ЕС, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано. Разликата в третирането е обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, т. е. когато е 4 свързана с допустима от закона цел на съответната правна уредба и е съразмерна на тази цел. Следва да се обърне внимание, че в същата тази т. 58 от решението СЕС препраща към т. 55 и следв. от друго свое решение - това от 9 март 2017 г. по дело С406/15, в което подробно е разгледано нарушаване на принципа на равно третиране, касаещо предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с увреждания, работещи по трудово правоотношение, и липсата на такава закрила за държавните служители със същите увреждания. В тази връзка в т. 65 от решението по дело С262/20 СЕС отбелязва, че разликата в третирането, основана на характера на правоотношението - същинско служебно правоотношение или договорно правоотношение, по принцип може да се подлага на преценка от гледна точка на принципа на равно третиране. С оглед това в т. 67 от решението СЕС най-напред уточнява, че за да се определи дали е налице нарушение на принципа на равно третиране, сходството между разглежданите положения трябва да се преценява специфично и конкретно по отношение на всички характеризиращи ги елементи, с оглед, по-специално, на предмета и целта на националната правна уредба, която установява съответното различие, както, евентуално, и на принципите и целите в областта, към която се отнася тази национална правна уредба. В тази връзка е необходимо да се подчертае, че съгласно трайната практика на СЕС, се изисква разглежданите положения да бъдат не идентични, а само сравними, и тази сравнимост трябва да се анализира конкретно съобразно предмета и целта на националната правна уредба, установяваща разглежданото различие. В настоящия казус е изпълнено изискването за сходство на разглежданите положения и е налице разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий, т. е. не е свързана с допустима от закона цел на съответната правна уредба и не е съразмерна на тази цел.