Решение № 1782 от 13.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1782 гр. София, 07.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело

№ 20211100513833 по описа за 2021 година

С решение от 15. 01. 2019 год. на СРС ГК 58 състав по гражданско дело № 90034/2017 год. са отхвърлени исковете над признатия за установен размер до пълния такъв на главницата до 1370.79 лева за периода 28. 03.

2014 год. – 30. 04. 2016 год., за лихвата до пълния предявен размер от 313.62 лева и за пълния период.

Присъдени са разноски на ищеца.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца, а именно Б. ООД София.

Недоволен от така постановения спрямо него частичен неблагоприятен резултат, ищецът е депозирал въззивна жалба в съда на 28. 01. 2019 год., като прави оплаквания, че решението, с което частично е отхвърлен искът, предявен от него,като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон.

При постановяване на решението районният съдия е приел, чеса погасени по давност дължими суми по общи фактури за период , посочен. Позовава се на чл. 33 ал. раздел ІХ от ОУ.

Моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменено като незаконосъобразно решението на районния съдия като неправилно и незаконосъобразно, с уважаване на въззивната жалба.Претендира разноски пред настоящата инстанция, както и възнаграждение за един юрисконсулт.

В отговор ответникът е депозирал писмено становище на 21. 03. 2019 год., като счита обжалваната част на решението за правилна, мотивирана и законосъобразна.

Иска отхвърляне на въззивната жалба на подробни съображения.

Претендират се разноски в размер на 350 лева адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.

В уточнителна молба по съдебни указания ищецът е конкретизирал претенциите си.

Въззивният съд е постановил разпореждане по чл. 267 ГПК на 19. 11. 2021 год.

Страните не са заявили пред въззивната съдебна инстанция доказателствени искания, попадащи в обхвата на чл.

266 ГПК.

Отговор от третото лице помагач на страната на ищеца на въззивната жалба не е депозиран.

1

Съдът, като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, съобразно нормата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна :

Жалбата е допустима, като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт, който е валиден и е допустим в обжалваната част – при осъществената служебна проверка, съобразно чл. 269 изр. 1 ГПК.

По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, според изр. 2 на същата правна норма.

По тези въпроси, настоящият съдебен състав намира решението и да е правилно, на следните съображения :

Рамките на въззивната жалба определят предмета на спора, обект на съдебен контрол от въззивната съдебна инстанция.

Според тези граници ищецът е недоволен от решението, освен в отхвърлителната част за главница и разноски, и в частта за лихва за забава.

За да постанови отхвърлителния резултат по отношение на главница и лихва, районният съдия е приел, че присъжда за размер от 1613.73 лева с оглед приетите доказателства за исков период, посочен, със законна лихва от 28. 02. 2017 год., като искът се отхвърля над посочения, до пълния предявен размер и за пълния период като неоснователен и погасен по давност. По отношение на мораторната лихва върху сумата от 1613.73 лева за период 28. 12. 2013 год. – 30. 04. 2016 год., е приел, че съгласно ОУ на дружеството, в сила от 12. 03. 2014 год., чл. 33 ал.

2, след изравняване на отчетния период се начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва, така клиентът дължи лихва за забава от съответната изравнителна сметка, която му е предадена и съответно от издаване на фактура.

Районният съдия е приел, че следва да присъжда мораторна лихва върху уважения размер и период на главница, на основание чл. 162 ГПК в размер на 150 лева за периода 30. 06. 2014 год. 0.- 30. 04. 2016 год., и е отхвърлил иска до пълния размер и период.

По отношение на разноските, е прието, че ответникът дължи на ищеца в размер на 146.30 лева пропорционално на уважения размер на исковете, по заповедното и исковото производство, включително за защита.

Ответницата е защитавана безплатно и не й се дължат разноски.

Липсва реално предявено искане от пълномощника за присъждане на разноски в негова полза и районният съдия е приел, че не следва да се произнася.

В публично съдебно заседание на 29. 10. 2018 год. страните не са заявили нови доказателствени искания и е даден ход по същество.

Доколкото въззивникът ищец твърди нарушение на материален закона именно чл. 33 ал. 1 от Общите условия, без да конкретизира от коя година точно, то въззивната съдебна инстанция констатира, че този текст по представените третира следното положение – клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32 ал. 1 в 30 дневен срок от датата на публикуването им в интернет страницата на продавача.

В жалбата ищецът се позовава на чл. 33 ал. 1 раздел ІХ от ОУ Заплащане на ТЕ, като действително годината на приемане и влизане в сила на ОУ не е посочена, като според ищеца там е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ, в това число ответникът е длъжен да заплаща месечните дължими суми за ТЕ, а именно в 45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Разминаването с текста на приложимите ОУ на посочения текст от ищеца в жалбата е очевидно.

Изводите на районния съдия се потвърждават от тези на въззивната съдебна инстанция Решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода по главния иск, съобразена е акцесорната претенция за разноски по делото, поради което и в тази част съдът не намира основание за отмяна или изменение в първоинстанционния съдебен акт.

Други оплаквания от ищеца с въззивната жалба не са заявени, а съдът, както стана реч по-горе в настоящите, е 2 длъжен да се произнесе по останалите въпроси, посочени с жалбата, тоест в рамките на ограничението по чл. 269 изр. 2 ГПК.

При съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съдебен състав следва да потвърди в обжалваните части решението на първоинстанционния съд, предмет на сезиралата го въззивна жалба.

При този изход на делото, жалбата, като неоснователна, следва да бъде отхвърлена, рефлексията е в отхвърляне и на акцесорната на въззивника претенция за присъждане на разноски пред тази инстанция.

Въззиваемият претендира разноски в размер на 350 лева, представляващи адвокатски хонорар пред въззивната инстанция, реално сторени, поради което му се следват.

Предвид размерите на обжалваемите интереси, настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280 ал. 2 ГПК.

По изложените мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 15. 01. 2019 год. на СРС ГК 58 състав по гражданско дело № 90034/2017 год., в обжалваните части.

ОСЪЖДА Т.С. ЕАД,ЕИК ******* да заплати на Д. ЗДР. В., ЕГН ********** разноски в размер на 350 лева, представляващи адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищецаБ. ООД София.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3