Решение № 13 от 11.01.2023, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Казанлък, 11.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20225510102449 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от адв. Д. В. М., в качеството му на пълномощник на П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Г.С., общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** против "*******" ЕООД, ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. ********, партер, представлявано от Б.Н.-управител.

Правно основание: чл.124 ГПК, вр. ЗЗД, ЗПК, ЗЗП.

Цена на иска: 749,70 лева.

Ищецът, чрез процесуалния си представител твърди, бил страна по Договор за кредит № ****** сключен със „*******с" ЕООД. Съгласно Договор за кредит № ****** трябвало да върне сумата по кредита която се явявала сума от 2868.30 лева, при сума на получаване 1500.00 лева, лихва от 618.60, при ГПР 48.30%, при срок на кредита от 24 месеца. Съгласно Договор за кредит № ****** дължал и месечна такса в размер на 749.70 лева, разсрочена на 24 месечни вноски, подробно описани в погасителен план към Договор за кредит № ******, като по този начин общото задължение по договора за кредит било в размер на 2868.30 лева. Счита претендираната такса по Договор за кредит № ****** сключен със „*******с" ЕООД, в размер на 749.70 лева за недължима на основание чл.124 от ГПК, вр.с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП, като подробно излага съображенията си за това. Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал 1, , предл. 3-то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип. Поради накърняването на принципа на ,добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал 1. пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение.

Претендираната такса по Договор за кредит № ****** била недължима, тъй като същата противоречала на добрите нрави, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 749.70 лева била в размер на 1/2 от сумата на отпуснатия кредит. Така претендираната такса по Договор за кредит № 1

****** била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143отЗЗП. Сочи, че таксата била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на необосновано висока сума. С така претендираната такса по Договор за кредит № ****** в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение.Твърди, че таксата била и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Моли съда да приеме за установено, че така претендираната такса по Договор за кредит № ****** сключен със „*******с" ЕООД, в размер на 749.70 лева е недължима на основание чл.124 от ГПК, вр.с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП, Претендира за разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от пълномощника на ответното дружество.На същия са редовно връчени препис от исковата молба и приложенията към нея. Твърди, че исковата молба е нередовна, била неясна. На множество места ищецът описал, че твърди нищожност, като изброявал редица правни основания - противоречие с добрите нрави, неравноправност, заобикаляне на закона и т.н.. Не посочва как се проявява тази нищожност, по какъв начин и т.н. Наред с това твърдял, че обектът на нищожността била само клаузата за неустойка. На много места исковата молба била в женски род, като ищецът бил мъж. Искът бил заведен поради нищожност на „неустойка". Същевременно в обстоятелствената част се споменавало „такса". Бил нарушени чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК. Сочи, че исковата молба представлявала злоупотреби с правото на иск. Ищецът не разполагал с договор за кредит. Въпреки това твърдял, че той противоречи на закона. Самото волеизявление, че имало нищожен договор почивало само на предположения. Без установено правоотношение да се тълкували клаузи било недопустимо. Липсвал договор с клаузите, които се оспорвали. С оглед гореизложеното, моли съда да прекрати делото, поради злоупотреба с правото на иск. Сочи, че исковата молба била недопустима в частите, в които ищецът пряко се позовавал на директиви, поради следното: Съгласно чл. 288 от ДФЕС: „Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите- членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат." За да може директивата да породи правното действие трябвало да се транспонира в акт на вътрешното право. В случай, че това не бъде направено се пораждала правна възможност от пряко позоваване.

Това се отнасяло и до Преамбюла. Но същата причина никой не се позовавал на мотивите при приемането на закон, част от вътрешното право. Моли съда, да не разглежда частта от исковата молба, в която ищецът се позовавал на директивите на ЕС, като недопустима. Твърди, че исковата молба е неоснователна и недоказана. По повод твърдението, че е налице нищожност на клауза от договор за кредит, то не се доказало, наличие на договор за кредит: Ищецът не бил приложил доказателства, че е сключен договор за кредит. Моли съда да отхвърли исковата молба като недоказана. Сочи, че по повод твърденията за нищожност поради противоречие с „принципа на добросъвестност", добри нрави и цитираните в тази връзка разпоредби същите били неоснователни, недоказани и неправилно дефинирани, неподкрепени от факти. Ищецът неправилно боравил с термина „добросъвестност" и „добри нрави", като принципа на справедливост при недействителност на договора, което било неправилно. Доборсъвестността не била правен принцип. Тя се свързвала с отношенията между страните при водене на преговори за сключване на договор. Това разбиране се извличало 2 при тълкуване на чл. 12 от ЗЗД, чл. 70 и чл. 78, ал. 2 от ЗС и др. Позоваването на чл. 289 от ТЗ било неправилно, разпоредбата се прилагала за сделки, при които и двете страни са търговци. Справедливостта се определяла от всеки състав при произнасяне - чл. 52 от ЗЗД. Но тя нямала общо с института на недействителност. Всяка от страните по един договор сама, за себе си оценявала дали насрещната престация я устройва или не. По повод добрите нрави - те се отнасяли към предмета на договора. Сочи, че не ставало ясно, как принципът на справедливост залегнал в ЗЗД и ТЗ е пострадал. Не ставало ясно и коя била въпросната практика на ВКС посочена в първия абзац на стр.

2. Липсата на еквивалентност на престациите така и не била установена. На практика липсвало посочване на въпросните престации, за да се разсъждава има ли еквивалентност върху тях. Не ставало ясно каква била оспорваната „такса", при положение, че предмета на делото бил „неустойка". Не било ясно какъв е предмета на делото. Моли съда да отхвърли исковата молба като неоснователна и недоказана. Сочи, че по повод твърдението, че клауза за неустойка била неравноправна, поради обстоятелството, че размерът й бил „почти" половината от главницата, същото било неоснователно. Липсвал доказан сключен договор, не се установявало, че имало валидно правоотношение. По повод твърденията, че клаузата за неустойка е „неравноправна" и „противоречаща на добрите" нрави били недопустими, неправилни и недоказани, поради следното: Не се предоставял договор за кредит, поради което не се установявало наличието на валидно правоотношение. По повод неравноправността на клаузата. Не се представиха доказателства за това - както, че неустойка има, така и за приложимия акт.

Единствено се сочат поредица от директиви, но без яснота какво отношение имат те в конкретния случай. По повод твърденията, че действителния ГПР е по-висок, същото било неоснователно. Моли съда, на основание чл. 129 във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГНК да укаже на ищеца да отстрани нередовностите в исковата молба. Моли съда да прекрати делото, тъй като цялата искова молба представлявала злоупотреба с правото на иск. Моли съда да не разглежда частта от исковата молба, в която ищецът се позовавал на неприложими правни норми. Но повод основателността на исковата молба, то всички твърдения на ищеца, касаещи действителност на договора за кредит, били неоснователни и/или недоказани. В случай, че се прогласяла нищожност на клаузата за неустойка, то същата не влечала недействителност на целия договор за кредит. В случай, че се приеме, че има договор за кредит и той следва да се прогласи нищожност на целия договор, моли съда да се приложи чл. 23 от ЗПК и П. бъде осъден да заплати в цялост главницата по договора за кредит. Моли на основание чл. 78, ал. 5 от ГНК да редуцира адвокатското възнаграждение на законовия минимум. Същото било прекомерно, доколкото материалният интерес е нисък, както и фактическата и правната сложност на делото. На основание чл. 78. ал. 8 от ГИК, моли съда да им присъдите направените по делото разноски, в това число 300.00 лв., юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да отстрани посочените в разпореждането нередовности.

Постъпила е молба от процесуалния представител на ищеца. Сочи, че са предявили отрицателен установителен иск и че доверителят му не дължал така претендираната такса по Договор за кредит № ****** в размер на 749.70 лева. Същата била недължима, на няколко основания, тъй като противоречала на добрите нрави, била неравноправна на основание чл.143 от ЗПК, както и 3 поради заобикаляне на закона. Посочва проявление на всяко едно от тях.

Сочи, че ищецът бил страна по Договор за кредит № ******, сключен със „*******с" ЕООД. Съгласно Договор за кредит № ****** той трябвало да върне сумата по кредита - 2868.30 лева, при сума на получаване 1500.00 лева, лихва от 618.60, при ГПР 48.30%, при срок на кредита от 24 месеца.

Съгласно, Договор за кредит № ****** ищецът дължал и месечна такса в размер на 749.70 лева, разсрочена на 24 месечни вноски, подробно описани в погасителен план към Договор за кредит № ******, като по този начин общото задължение по договора за кредит било в размер на 2868.30 лева.

Счита, че така претендираната такса по Договор за кредит № ****** сключен със „*******с" ЕООД, в размер на 749.70 лева била недължима на основание чл. 124 от ГПК, вр.с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП, като излага своите съображения. Моли съда да приеме за установено, че така претендираната такса по Договор за кредит № ****** сключен със „*******с" ЕООД, в размер на 749.70 лева е недължима на основание чл.124 от ГПК, вр.с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП. Моли съда да осъди ответната страна да заплати направените в настоящото производство разноски. По отношение на предоставянето на процесния Договор за кредит, прави следното уточнение: Сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна информация описана в общите условия към договора.

Съгласно същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта на ответното дружество и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържала пред договорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, той получавал на личният си имейл, договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало, като клиентът получава съобщение по телефона на предоставения от него телефонен номер, 4 цифрен код. След това той получавал втори имейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следва да въведе получения от него код. И след това се получавал имейл за потвърждение, че кредитът е одобрен. Предоставя на съда имейли, както и са предоставили банково нареждане от *******с ЕООД, за сумата от 1500 лева по сметката на ищеца, с основание Договор за кредит № ******, от който било видно, че етапите за сключване на договора за кредит от разстояние са осъществени.

Предоставя на съда и имейли, изпращани от *******С ЕООД, във връзка със сключен Договор за кредит № ******, в който било признато и няколкократно било претендирано задължението по Договор за кредит № ******.