Решение № 4759 от 19.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4759 гр. Пловдив, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330101590 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Е. С. против „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен, поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 4399,99 лева. Посочва, се че в договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или две физически лица поръчители, които следвало да отговаря на посочените в договора изисквания.

При неизпълнение на посоченото задължение, ищецът следвало да заплати неустойка. Също така в договора била предвидена и клауза за начисляване на такса за експресно разглеждане на документи. Посочва се, че както неустойката, така и таксата за експресно разглеждане не били включени в ГПР. Същите, обаче, представлявали скрито възнаграждение, респ. разходи по кредита, които следвало да бъдат включени в ГПР, по който начин се 1 достигало до противоречие с нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, което водело до недействително на основание чл. 22 ЗПК на договора за кредит, и до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. На самостоятелно основание клаузата за начисляване на такса за експресно разглеждане противоречала на разпоредбата на чл. 10а, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредирект“ ЕООД, с който се оспорва предявената искова претенция.

Посочва се, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като неустойката не е следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото е начислена след сключване на договора. Възразява се, че и клаузата за неустойка е действително договорена. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество се присъдят разноски в производството.

В посочения срок е предявен насрещен иск от „Кредирект“ ЕООД срещу М. Е. С. за осъждане на последната да заплати сумата в размер на 2249,68 евро, представляваща чистата стойност по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 30.04.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В насрещната искова молба се посочва, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2249,68 евро, по който договор ищецът не извършил никакви плащания. Поради изложеното се претендира, че ако съдът признае договора за потребителски кредит за недействителен, ищецът следва да върне единствено чистата стойност по кредита, която е именно в размер на 2249,68 евро. Поради изложеното се предявява насрещната искова претенция и се претендират разноски в производството.

В указания срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца М. Е. С., с който се признава, че същата дължи чистата стойност по договора, но не дължи разноски, доколкото не е дала повод за завеждане на делото.

С Определение № 7749/22.06.2026 г., постановено по делото, е приет за съвместно разглеждане в настоящото производство предявеният насрещен иск 2 от „Кредирект“ ЕООД срещу М. Е. С. за осъждане на последната да заплати сумата в размер на 2249,68 евро, представляваща чистата стойност по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 30.04.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за обезпечен потребителски кредит № ***, сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 4400 лева, която последният следвало да върне на 18 вноски, при фиксиран лихвен процент от 46,00 % и ГПР в размер на 57,09 %. В чл. 6.1 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: един или двама поръчители, които следвало да отговарят на посочените в договора кумулативни изисквания. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 13, ал.5 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 4304,74 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кредикрет“ ЕООД като заемодател и М. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 4400 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договорите е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

3

Съгласно чл. 13, ал.5 от Договора за потребителски кредит, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 4304,74 лева. Разпоредбата на чл. 6.1 от Договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лицапоръчители (които следва да отговарят на кумулативно поставените в договора изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране). Прочитът на съдържанието на посочите клаузи от договорите и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6.1 от Договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени в договора). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договорите следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договорите и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай 4 не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договорите са посочени стойности на ГПР, но от съдържанието им не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 13, ал.5 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над посочения размер в чл. 19, ал.4 ЗПК. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 5

(като сума) е оскъпяването му по кредитите. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочените в договорите ГПР и действителните проценти на разходите, които се изчисляват на годишна база.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради изложеното и предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.