Определение № 4167 от 18.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4167 гр. София, 18.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002104756 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3484/27.05.2024 година, уточнена с втора такава с вх. № 3916/13.06.2004 година, подадена от „Пластхим‑Т“ АД гр.

Тервел, срещу решение № 103/16.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 53/2024 година.

С касационната жалба въззивното решение на състава на Окръжен съд Добрич се оспорва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 59/31.05.2023 година, поправено с решение № 114/05.12.2023 година, двете на Районен съд Тервел, постановени по гр. д.

№ 271/2022 година, „Пластхим‑Т“ АД гр. Тервел е осъдено на основание чл.

200, ал. 1 от КТ да заплати на В. В. Г. сумата от още 10 000.00 лева (разликата между приетото се за дължимо обезщетение от 24 634.00 лева и присъденото от първата инстанция такова от 14 634.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от Г., вследствие на трудова злополука, реализирана на 17.03.2021 година на местоработата й в цех „К.“, намиращ се в гр. Т., ул. „Х.

А.“ № , неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на злополуката 17.03.2021 година до окончателното плащане.

В подадената от „Пластхим‑Т“ АД гр. Т. касационна жалба се 1 излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу „Пластхим‑Т“ АД гр. Т. от В. В. Г. иск, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен в тази му част. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба В. В. Г. е подала отговор с вх. № 7650/02.12.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 103/16.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 53/2024 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

„Пластхим‑Т“ АД гр. Тервел е било уведомено за обжалваното решение на 26.04.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3484/27.05.2024 година, като 26.05.2024 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че съгласно трудов договор № Т 085/27.02.2020 година, сключен между В. В. Г. и „Пластхим‑Т“ АД гр. Т., Г. била заета по трудово правоотношение с дружеството, считано от 27.02.2020 година, като заемала длъжността „машинен оператор, производство на пластмасови изделия“ с място на работа в цех „К.“, намиращ се в гр. Т., ул. „Х. А.“ № .Договорът бил 2 сключен като такъв с 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя, като бил уговорен окончателен договор за неопределено време. Не било спорно, че след изтичане на срока за изпитване договорът бил трансформиран в безсрочен трудов договор, който бил прекратен със заповед № Т 95/31.08.2021 година. на изпълнителния директор на „Пластхим‑Т“ АД гр. Т. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ (по взаимно съгласие на страните), считано от 31.08.2021 година. Затова към датата на злополуката 17.03.2021 година страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение. Не било спорно по делото, че на 17.03.2021 година около 09.57 часа при навеждане за вземане от палет на нови бройки и отнасянето им до работната маса, намираща се на 2 метра от палета, пренасяйки взетите от нея бройки продукция, В. В. Г. била настъпила едно малко парче отпадък от продукцията, вследствие на което се подхлъзнала с левия си крак напред и паднала на земята в полуседнала поза върху десния си крак. При падането била получила множествени счупвания на подбедрицата на десния крак. Злополуката била декларирана от работодателя пред ТП на НОИ гр. Добрич с декларация № 1/24.03.2021 година по описа на осигурителя, като била призната за трудова с разпореждане на длъжностно лице при ТП на НОИ гр. Д. под № 51042414/07.04.2021 година, което било влязло в сила на 24.04.2021 година. С разпореждането е констатирано настъпило на 17.03.2021 година внезапно увреждане на здравето на пострадалата през време на извършваната работа и в пряка връзка с действията, чрез които тя била изпълнява, като било посочено, че трудовата злополука се изразявала в множествени счупвания на подбедрицата на десния й крак. Характерът на инцидента от 17.03.2021 година като трудова злополука не бил спорен между страните, като не било спорно и, че злополуката била станала по време на изпълнение от В. В. Г. на трудовите й задължения по трудово правоотношение между нея и работодателя й.

Процедурата по признаване на злополуката за трудова била приключила окончателно преди предявяване на иска по чл. 200 от КТ. Константната съдебна практика била категорична, че трудовата злополука и характерът на увреждането от същата се установявали в рамките на специално предвиденото административно производство за това; като актовете на административния орган били задължителни за гражданския съд, който не можел да преразглежда и пререшава въпроса налице ли е трудова злополука и от какъв характер. Безспорно било налице един от елементите на фактическия състав 3 на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ, а именно влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60, ал. 1 от КСО, с който процесната злополука била призната за трудова по специално установения за това административен ред‑единствено възможен и задължителен по българското законодателство. Ако трудовата злополука не била установена по този специален административен ред, било недопустимо констатирането, разследването и квалифицирането й в рамките на исковото производство по обезщетяване на вредите от нея. Неимуществените вреди от процесната трудова злополука подлежали на обезщетяване от работодателя на пострадалата, чиято отговорност била обективна и безвиновна и се носела независимо дали орган или работник/служител на работодателя имал вина за настъпването на вредите. От представената по делото медицинска документация се установявало, че на 17.03.2021 година. веднага след инцидента Г. била отведена в „МБАЛ Добрич“ АД гр. Д., където са й били извършени необходимите изследвания, като и била поставена гипсова имобилизация (шина) на десния крак заради констатирани множество счупвания на подбедрицата. В амбулаторен лист № 422/01.04.2021 година било посочено, че В. В. Г. била за оперативно лечение, което отказала. Същата била с гипсова имобилизация за периода от 17.03.2021 година до 31.05.2021 година. Според амбулаторен лист № 701/31.05.2021 година гипсовата имобилизация била свалена на 31.05.2021 година (два месеца и половина след злополуката), като са били констатирани оток и болка, болезнени движения в крайните фази. Съгласно амбулаторен лист № 555/01.03.2022 година, т. е. почти една година след инцидента, било констатирано, че пострадалата все още се придвижвала с помощни средства-бастун, като била налице леко изразена деформация на дясна глезенна става с ограничени движения при плантарна и дорзална флексия. С ЕР № 91 619/08.04.2022 година на ТЕЛК при „МБАЛ Добрич“ АД гр. Д. на Г. били определени 20 % трайно намалена работоспособност за период от три години-до 01.04.2025 година с противопоказания-тежък физически труд и натоварване на долните крайници.

Тази медицинска документация сочела на продължителен период на възстановяване на В. В. Г. от процесната трудова злополука. В неоспореното заключение на вещото лице В. Д. от допуснатата от първоинстанционния съд съдебномедицинска експертиза се съдържали констатации, че при инцидента на 17.03.2021 година Г. била получила фрактура на дясна подбедрица4 бималеоларна фрактура; поради отказ от оперативно лечение била приложена гипсова имобилизация за около три месеца; непосредствено след травмата са се били развили оток ,болка и кръвонасядане в областта на глезена, като невъзможността за стъпване на десния крак била продължила до срастване на счупените кости за период от около 3-4 месеца .Според вещото лице било налице трайно затруднение на движението на десния крак за период от 3-4 месеца. Към настоящия момент възможността за стъпване на десен крак е възстановена, но поради настъпило усложнение в хода на оздравителния процес-непълно правилно срастване на фрагментите-дясната глезенна става била леко деформирана. Налице били и понастоящем ограничени движения при плантарна и дорзална флексия (движения в посока нагоре и надолу на стъпалото), уморяемост при продължително натоварване на крака и периодично настъпващи болки при движение, като това състояние можело да продължи с години. Степента на възстановяване зависела от провеждане на физиотерапевтични процедури. От разпита на свидетеля И. В. Г., съпруг на Г., който безспорно бил заинтересован от изхода на спора, но бил и пряк очевидец на процеса по лечение и възстановяване на пострадалата, се установявало, че същата през трите месеца, докато била с гипсиран крак, непрекъснато била на легло и не можела да стане, като през това време била обслужвана от съпруга си относно всички ежедневни битови и физиологични нужди. След сваляне на гипса В. В. Г. започнала лека-полека да се движи из дома си с патерици, но при поддържане от свидетеля. Около 4-5 месеца се придвижвала с патерици и бастун. Към днешна дата не била напълно възстановена. Не можела да стои права дълго време, не можела да носи обувки, тъй като кракът й бил подут.

Показанията съвпадали с данните в медицинската документация и констатациите в заключението на съдебномедицинската експертиза, поради което следвало да бъдат преценени като достоверни. През период от около 3 месеца, докато била обездвижена на легло и с гипсиран крак, В. В. Г. наред с болките и физическите страдания била изпитвала обичайните за такива увреждания чувства на безпомощност, малоценност заради невъзможността самостоятелно да се обслужва и заради зависимостта си от грижите на своя съпруг, напрегнатост, стрес и душевен дискомфорт заради принудителното й обездвижване и невъзможността да излиза от дома си, да общува свободно с други хора и да води нормален живот. След свалянето на гипса тези й негативни чувства и състояния не били отшумели веднага, защото бил 5 настъпил дълъг период на постепенно раздвижване с патерици, бастун, затруднено движение и ограничена възможност за пълноценно самообслужване и нормален социален живот. Пълно възстановяване на В. В.

Г. не било настъпило и до настоящия момент, доколкото същата продължава да изпитва периодични болки в десния долен крайник, подуване на същия, като до 01.04.2025 година същата била с определени 20 % трайно намалена работоспособност. Тежестта на посочените болки и страдания била завишена и поради факта, че увреждането и последвалият продължителен възстановителен период се осъществявали в напреднала възраст на пострадалата, която към датата на инцидента била на 59 години, като възрастта й предопределяла по-труден и продължителен възстановителен период. При определяне размера на дължимото за установените физически и душевни болки и страдания обезщетение въззивният съд следвало да се ръководи от принципа за справедливост, от конкретните обстоятелства на трудовата злополука-вида на увреждането, възраст на пострадалата, продължителност на лечението и тежест на възстановителния период, както и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като обсъждал в съвкупност посочените фактори и като вземал предвид, че към март 2021 година в страната вече били започнали инфлационни процеси вследствие последиците от ковид пандемията, въззивният съд намирал за справедливо обезщетение в размер на 25 000.00 лева. Възприетият от първоинстанционния съд размер от 30 000.00 лева не бил съобразен с факта, че Г. не била положила цялата необходима грижа за постигане на по-бързо възстановяване. Същата била отказала при лечението си прилагане на оперативна интервенция, която според посоченото от вещото лице В. Д. в съдебното заседание на 22.02.2023 година пред Районен съд Тервел щяла да гарантира по-добро наместване на костите „до милиметър“. При Г. имало добро срастване, но имало леко разместване, от което се били получили последващите усложнения. При трудова злополука работодателят отговарял за преките и непосредствени вреди, които били в причинно-следствена връзка със злополуката. В случая той отговарял за претърпените от счупването на дясната подбедрица физически болки и страдания на Г. и душевни и емоционални негативни преживявания по време и след инцидента, като отговорността му обхващала и неимуществените вреди в хода на процеса на възстановяване. Когато в хода на лечението и възстановяването обаче В. В. Г.