Решение № 477 от 21.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. Стара Загора, 21.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530100317 по описа за 2025 година

Ищецът Ц. Б. С. твърди, че е сключил Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г. с ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД. Съгласно договора ищецът следвало да върне сумата в общ размер на 866.67 лева, при сума на получаване 500.00 лева, при ГПР от 65.74 %, както и ГЛП от 51.6 %, при срок на кредита от 7 месеца.

Съгласно §7 от договора, в случай, че кредитополучателя в срок от 3 дни от подписване на настоящия договор за кредит, не предостави едно от изброените обезпечения в §6 от същия договор, дължал неустойка в размер на 277.06 лева, разсрочена на 7 вноски, всяка в размер на 39.58 лева. На 05.12.2024г. ищецът погасил предсрочно Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, като заплатил по договора сумата в размер на 548 лева.

Намира сключения договор за недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението се явявало още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на кредитополучателя и се явявала като основание за недействителност на процесния договор. Годишният процент на разходите следвало да 1 включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант.

Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво се включва в ГПР. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както се сочело и по-горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. В процесния договор било налице неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Наред с това процесният договор за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез неустойка не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит се сочел ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят се въвеждал в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен, като между 2 изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 277.06 лева била в размер на 1/2 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в §7 от процесния договор за кредит се явявала нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на §7 от процесния договор за кредит в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение.

Неустойката по съществото си се явявала добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.

Искането до съда е да постанови решение, с което: да обяви за нищожен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11, т.9, т.10, т. 11 и чл.19, ал.4 от ЗПК; в условията на евентуалност, да обяви за нищожна клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 277.06 лева, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 от ЗЗП, както на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК;

- на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 48 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, ведно със законната лихва от 3 датата на депозиране на исковата молба в съда /16.01.2025г./, до окончателното изплащане на сумата; в условията на евентуалност и на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30 лева, представляваща недължимо платена неустойка по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***г, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда /16.01.2025г./, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор.

Ответникът признава предявения от Ц. Б. С. иск за нищожност на клаузата за неустойка за основателен. Предвид признаването на иска, договорената в §7 от процесния Договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение не се дължи. Оспорва твърденията за недействителност на процесния договор за кредит, сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и Ц. Б. С., изложени в исковата молба. Съгласно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК ясно било посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба - лихвен процент и условията за прилагането му. В договора за заем е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 51,6 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора не било необходимо да се посочват условията за прилагането му. Общата сума за погасяване по кредита била в размер 589,61 лева, като същата е описана в чл.1 от договора за кредит.

Нямало законово изискване да бъде отделно посочена сумата на дължимата лихва, както и да се прави съотношение с главницата по кредита. При фиксиран лихвен процент изискването било да са посочени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Достатъчно било тази информация ясно да може да се извлича от съдържанието на договора. Ищецът бил предварително информиран за всички условия на кредита, включително и за размера на възнаградителната лихва. Намира за несъстоятелни изложените твърдения, че не били спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. В §1 от процесния договор бил посочен размера на отпуснатия кредит, годишният лихвен процент, годишният процент на разходите, както и размерът на общата сума за погасяване по кредита, с което напълно били спазени изискванията на чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК. В погасителния план се съдържала ясна и подробна информация относно заплащането на всяка една вноска като се сочело как се разбива сумата по вноската и какво погасява. Освен в договора, подробна информация за всички дължими суми се съдържала и в Стандартния европейски формуляр, предоставен на ищеца. Единствено възнаградителната лихва участвала при формирането на ГПР, което лесно се виждало, при калкулирането му при условието на отпускане на кредита: размер на главницата, срок на договора и размер на възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК “При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит”. Неустойката за неизпълнение, описана в §7, в случай на непредоставяне на обезпечението предвидено в §6 не участвала при формирането на Годишния процент на разходите и нямала характера на договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено задължение и договорната лихва били плащания, които имали различен характер. Докато договорната лихва представлява 4