Решение № 12596 от 11.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12596 гр. София, 11.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА Гражданско дело № 20221110125112 по описа за 2022 година Предявен е осъдителен иск от А. Н. Н., ЕГН ********** срещу „(ФИРМА)“ ООД, ЕИК ********* в правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1217,90 лв., представляваща платена от ищеца на ответника без основание. Ищецът основава исковата си претенция с твърденията, че между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № 000-КН37645805/28122017 на 28.12.2017 г., по силата на който ищецът е получил от ответника сумата в размер на 1050 лв. в заем. Уговорен бил лихвен процент от 40% и ГПР – 49%. Посочва, че съгласно договорът е следвало да представи обезпечение на ответника до следващия ден. Излага становище, че още същия ден – 28.12.2017 г. е сключил договор за поръчителство с „(ФИРМА)“ ООД, на който се е задължил да заплати възнаграждение. Релевира доводи, че е изплатил на ответника сумата в размер на 2267,90 лв. в изпълнение на договора.

Обосновава недействителност на договора за потребителски кредит и договорът за поръчителство, поради противоречие с императивни норми на ЗПК. Аргументира нарушения на ЗЗП. Обръща внимание, че възнаграждението за поръчителство е заплатено на кредитора. Твърди, че ГПР е над законоустановения размер. Под евентуалност, претендира, че отделни клаузи от договора са нищожни като неравноправни.

1

В законоустановения срок за отговор е депозиран такъв от ответника, който признава факта на сключване на договора и на заплащане на сумата от ищеца. Оспорва договорите или клаузи от същите да са нищожни. Твърди, че съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство е овластен да приема вместо дружеството-поръчител изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение. Обръща внимание, че само държи сумите и е длъжен да ги прехвърли на поръчителя, което твърди, че е сторено с прихващане на насрещни вземания.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства намира следното от фактическа страна:

С траните не спорят и с доклада по чл. 140 ГПК съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване, с оглед заявеното от страните становище в исковата молба и отговора на исковата молба следните обстоятелства по делото, че между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № 000-КН-37645805/28122017 на 28.12.2017 г., по силата на който ищецът е получил от ответника сумата в размер на 1050 лв. в заем. Уговорен бил лихвен процент от 40% и ГПР – 49%. Съгласно договорът е следвало ищецът да представи обезпечение на ответника до следващия ден.

В същия ден, на 28.12.2017 г., ищецът е сключил договор за поръчителство с „(ФИРМА)“ ООД, по силата на който се е задължил да заплати възнаграждение. Ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 2267,90 лв. в изпълнение на договора.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че е заплатил процесната сума на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че сумата е била дължима и е платена на правно основание.

Страните не спорят, че ищецът е заплатил на ответника процесната сума.

СПорно по делото е дали сумата е заплатена на валидно правно основание.

2

Софийски районен съд намира, че клаузата, касаеща годишния лихвен процент е недействителна поради противоречие с добрите нрави. В договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 40%. Така уговорения размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето на размера на възнаградителната лихва по кредита няма императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено размера на ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на волята на страните по никакъв начин не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна-потребителят е по-слабата икономически страна, поради което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения. В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. За преценка противоречие на лихвата с добрите нрави следва да бъде отчетена и трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение 906/2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/2006 г. по гр. д.

315/2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/2015 г. по ч. гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО, съгласно която е прието, противоречие с добрите нрави на уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени задължения, какъвто е настощият случай.

След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната лихва е бил 10,20 %. Следователно уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от три пъти законната лихва.

Съобразявайки горното и предвид това, че заемател е финансова институция, а заемателят, в качеството на потребител е в икономически по-неизгодна позиция, съдът намира възнаградителната лихва действително да е уговорена 3 в противоречие с добрите нрави, поради което и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна и не поражда задължения за заемателя.

Доколкото страните по делото не спорят, че ищецът е заплатил на ответника възнаградителна лихва, то съдът намира, че същото е извършено без правно основание, доколкото клаузата за възнаградителна лихва е нищожна и следва да се върне на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД.

Относно сключения между ищеца и трето за спора лице договор за поръчителство, съдът намира, че доколкото безспорно възнаграждението за поръчителство е заплатено на ответника по делото, то със същия се цели заобикаляне на закона. В случая се касае за уговорки по сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са платеми на кредитодателя, а не на поръчителя, и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по този допълнителен договор за поръчителство, поради което следва да се включат в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този смисъл, съдът намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договор за поръчителство с трето лице представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения за поръчителство от кредитодателя всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Това води до нищожност на договора за поръчителство на основание чл. 19, ал. 5 и чл. 21 ЗПК. Страните не спорят, че възнаграждението за поръчителство е заплатено от ищеца на ответника, поради което съдът намира, че същото следва да се върне като платено без основание – на нищожно правно основание.

Поради изложеното, съдът намира искът за изцяло основателен и като такъв следва да го уважи.

По разноските:

При този изход на правния спор право на разноски има ищецът в размер на 50 лв. за платена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди сумата в размер на 315,25 лв. на адв. Г. Ч. като възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие.

4

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД „(ФИРМА)“ ООД, ЕИК *********да заплати на А. Н. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 1217,90 лв., представляваща платена от ищеца на ответника без основание по договор за потребителски кредит № 000-КН37645805/28122017 от 28.12.2017 г. и договор за поръчителство с „(ФИРМА)“ ООД от 28.12.2017 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „(ФИРМА)“ ООД, ЕИК *********да заплати на А. Н. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 50 лв., представляваща разноски за исковото производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. ал. 38, ал. 2 ЗАдв.

„(ФИРМА)“ ООД, ЕИК *********да заплати на на адв. Г. Г. Ч., ЕГН ********** сумата в размер на 315,25 лв., представляваща възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщението.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5