Решение № 6440 от 26.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6440 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100505140 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 14488 от 13.12.2022 г., постановено по гр. д. № 7875/2022 г. по описа на СРС, 72-ри състав са уважени предявените от „И.С.К.“ ООД срещу М. В. Ш. по реда на чл.

422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 3ПK, вр. чл. 6 ЗПФУР, за признаване за установено, че М. В.

Ш. дължи сумите 1200,00 лв. главница по договор за кредит SO № 2563/10.06.2021 г., ведно със законна лихва от 01.09.2021 г. до изплащане на вземането, и 99,00 лв. договорна лихва, начислена на 24.08.2021 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 51275/21 г. на CPC, 72 състав.

Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от сумата от 395,98 лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата от 325,98 лв., представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 51275/21 г. на CPC, 72 състав.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата М. В.

Ш., чрез пълномощника си – адв. Ст. Х., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че сключеният потребителски кредит SO № 2563/10.06.2021 г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо 33Д- противоречие с добрите нрави, чл. 5. - липса на предоговорната информация, чл. 11, ал.1, т. 7 - 12 от ЗПК, което обуславя договора за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и на основание чл. 143 и сл. от 33П съдържащ неравноправни клаузи. Твърди, че липсва изискуемата предоговорна информация относно крайните параметри на заема към договора за потребителски кредит, която да й е връчена срещу подпис, като тази информация е необходима на ползвателите на платежни услуги, за 1 да може същите да вземат информирано решение и да бъдат наясно с конкретните задължения, които поемат, встъпвайки в заемно правоотношение с икономически по-силна страна. Счита, че по отношение на претендираната договорна лихва 99 лв. и таксата от 600 лв. в договора за потребителски кредит SO № 2563/10.06.2021 г. се съдържат неравноправни клаузи, съгласно чл. 143 33П. Изтъква, че към договора липсва също погасителен план, който да й е предоставен и да отразява условията за издължаване на кредита, включително размера, периодичността и датите на погасителните вноски. Сочи, че задължително законово изискване е Общите условия и погасителният план да са връчени срещу подпис от заемополучателя, като ищецът не е доказал потребителят да е бил уведомен за всички условия по кредита преди сключването му. Твърди, че не е установено като потребител да е била запозната с размера на годишния процент на разходите, годишния лихвен процент, размера на дължимата неустойка при неизпълнение на задължения, включително и по основните параметри на договора, преди сключването му. Също така твърди, че по делото няма представен стандартен европейски формуляр за уведомяване на клиента с условията на бъдещия кредит, няма известие за одобрение на заема. Счита, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 9а, 10 и 11 ЗПК, което обуславя недействителност на договора за заем на основание чл. 22 ЗПК. Поддържа още, че претендираната договорна (възнаградителна) лихва в размер на 99 лв. следва да се приеме за нищожна на основание чл.

26, ал. 1, предл. трето 33Д, тъй като единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени. Претендира съдебни разноски.

Въззиваемият – ищец „И.С.К.“ ООД, чрез пълномощника си – адв. Б. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Излага съображения, че твърденията на въззивика за липса на получена преддоговорна информация и Стандартен европейски формуляр са неоснователни, с оглед приложения по делото и неоспорен СЕФ, съдържащ цялата преддоговорна информация, съгласно изискванията на чл.

5, ал. 2 ЗПК, който е подписан от ответницата. Твърди, че съглашението е било предмет на индивидуално договаряне и е израз на общата воля на страните, а не се касае за договор, сключен при първоначално възприети ОУ. Поддържа, че не са налице твърдените нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9, 9а, 10 и 11 ЗПК. Твърди, че неправилно въззивникът е приравнил възнаградителна лихва по договора на неустойка, като същата е дължима за целия период на договора – от 10.06.2021 г. до 24.08.2021 г., а не за период от един ден. Също така твърди, че предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ГПК. Счита твърдението за неравноправност на таксата за експресно разглеждане на документи за ирелевантно към настоящия спор. Моли съда да потвърди решението и присъди направените по делото разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по 2 правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние се сключва между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние (вкл. всяка услуга по извършване на кредитиране, § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР), организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние, т. е. не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. от § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет (какъвто е и настоящият случай), разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като за доказване на предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕУУ. Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, като негов автор е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр – лицето, от името на което е извършено електронното изявление, съобразно чл. 2, ал. 1 вр. чл. 4 ЗЕДЕУУ. По смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) 910/2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, „електронен подпис“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 10.06.20201 г. между ищеца, в качеството на кредитодател, и ответницата, в качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит SO № 2563 (л. 7 и сл. от делото пред СРС), по смисъла на чл. 6 ЗПФУР, подписан от ответницата посредством SMS персонален идентификационен код за потвърждение получен на телефонен номер на кредитополучателя, имащ силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 вр. ал. 1 ЗЕДЕУУ, както и че на ответницата е предоставена предвиденият в договора кредит в размер на 1200,00 лв. (л. 29 и 73 от делото пред СРС). Съгласно чл. 13, т. 1 от договора, с подписването му, кредитополучателят е декларирал, че е запознат с и приема приложимите Общи условия (ОУ), които са публично достъпни на интернет страницата на ищцовото дружество. Съгласно разпоредбите на договора, срокът на кредита е 75 дни, като кредитополучателят се е задължил да върне кредита с една погасителна вноска, като е уговорена падежна дата – 24.08.2021 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40,15% и годишен процент на разходите (ГПР) – 47,08%. В чл. 10 от договора е изложен в табличен вид погасителният план, съдържащ информация за падежната дата, размерът на главницата и размерът на лихвата. Ето защо разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК не са нарушени. Спазени са и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от закона, тъй като са посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и е предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени условията, при които се упражнява това право 3

– чл. 7, ал. 2 от договора, вр. т. VIII.4.2. от ОУ. (в този смисъл са и съображенията в Решение № 106 от 03.06.2022 г., постановено по гр.д. 3253/2021 г. по описа на ВКС).

С оглед изложените във въззивната жалба доводи за недействителност на договора поради непредоставяне на преддоговорна информация по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗПК, същите се явяват неоснователни, доколкото, съгласно чл. 13, т. 2 от договора, ответницата декларира с подписването му, че е предоставена необходимата преддоговорна и договорна информация. Също така, по делото е представен на хартиен носител Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, подписан от ответницата посредством SMS персонален идентификационен код. В практиката на ВКС, обективирана в Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК, се приема, че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, като в настоящия случай такова искане не е направено от ответната страна и в този смисъл не е налице нарушаване и на разпоредбата на чл. 5, ал. ал. 2 ЗПК.