Решение № 6236 от 06.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6236 гр. София, 06.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-19 СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Гражданско дело № 20231100101360 по описа за 2023 година

Предявен иск с правно основание чл.2в ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 32 703 лв.

Ищецът „К.Т.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, твърди в исковата си молба, че на 09.05.2020 г., около 01.00 ч., при извършена митническа проверка на КПП – Калотина, трасе „Изходящи товарни МПС“ в товарна композиция , състояща се от влекач „Даймлер Бенц“ с рег. № NP ******* MP и ремарке „Шмитц“ с рег. № *******NP, собственост на ищцовото дружество били установени 1002 броя недекларирани парфюми и тоалетни води от различни марки на обща стойност 149 584 лв. Твърди се, че недекларираната стока е била укрита между стоката, превозвана по договор за превоз от Република Турция до Република Хърватска, състояща се от чугунени капаци за шахти. Изложени са твърдения, че срещу водача на композицията било образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 242 ал.1 б. „д“ вр. с чл. 18 ал.1 от НК, което приключило с одобрено споразумение по нохд 199/20 г. на ОС – София като съдът постановил отнемане в полза на държавата на основание чл. 242 ал.8 от НК на превозното средство – влекач и ремарке. Заявени са твърдения, че конфискацията на товарната композиция е в противоречие с морала и правото на ЕС, а именно: чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията досежно правото на добросъвестния собственик, неучаствал в престъпното деяние, чл. 2 §1 съобр. 3 и чл. 4 от Рамково решение 2005/212, чл. 17 и чл. 47 от Хартата досежно гарантиранато право на собственост и допустимите негови ограничения. Твърди се, че ответникът като последна инстанция не е изпълнил задължението си по чл. 267 ал.3 от ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване, което нарушение било явно съществено. В 1 резултат на това настъпила увреда за ищеца, която била в пряка причинна връзка с постановения от ответника съдебен акт.

При тези фактически твърдения е мотивиран правен интерес от заявения иск и е сезирал съдът с искане да осъди ответника да му заплати 32 703 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Претендира се законна лихва върху същата респ. сторените в производството съдебни разноски.

Ответникът Окръжен съд - София, чрез процесуалния си представител, оспорва заявения иск по съображения, изложени в писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК, за неоснователност на заявената претенция. Претендират се разноски.

Контролиращата страна Прокуратурата на Република България, чрез своя процесуален представител заявява становище за неоснователност на претенцията.

Съдът след като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от данните по делото и приложените доказателства, със споразумение от 03.06.2020 г., обективирано в съдебен протокол по нохд 199/2020 г. по описа на ОС – София, одобрено от съда, обвиняемият Ф.Л. е признат за виновен затова, че на 09.05.2020 г., около 01.00 ч. на Митнически пункт - Калотина е направил опит да пренесе през границата на страната без знанието и разрешението на митниците стоки за търговски цели в големи размери, укрити в ремаркето на товарна композиция, а именно 1 002 броя парфюми и тоалетни води от различни марки, описани в споразумението като на основание чл. 242 ал.8 от НК е отнето в полза на държавата превозното средство, послужило за превозване на стоките, предмет на контрабандата, а именно: влекач „Даймлер Бенц“ с рег. № NP ******* MP и ремарке „Шмитц“ с рег. № *******NP.

По делото са представени два броя свидетелство за регистрация, касаещи процесните влекач и ремарке, издадени от Полицейско управление – Нови пазар, Република Сърбия, от които се установява, че същите са издадени на „К.Т.“ ЕООД.

По делото е допусната и изслушана и САТЕ, изготвена от вещото лице – инж.

Й.Д. Й., който в заключението си е обосновал извод, че действителната средна пазарна цена на композицията /влекач и ремарке/ към датата на отнемането му – 03.06.2020 г. е в размер на 32 703 лв.

Настоящият съдебен състав не споделя възражението на ответника за липса на пасивна легитимация. Принципът за отговорност на държавите членки на ЕС е с универсален характер, поради което същият се прилага за всяко неизпълнение на задължение на държава-членка, което произтича от договорите, съставляващи общностно право, без да се държи сметка за вида и характера на това неизпълнение 2 респ. държавният орган, от чието действие или бездействие е произлязло неизпълнението на същото. Последователно отстояван е и в константната практика на СЕС /решенията по съединени дела С-6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С48/93, по дело С-420/11, по дело С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09/, задължителна и за настоящия съдебен състав с оглед нормата на чл. 633 от ГПК.

Практиката на СЕС установява, че отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС (решения от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24).

От своя страна, нормата на чл. 7 от Конституцията на Р България установява обективната отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Соченият в настоящото производство ответник е привлечен като такъв в качеството му на процесуален субституент именно на държавата. Вън от всякакво съмнение е, че същият е част от системата на държавните органи, доколкото са му възложени властнически правомощия по повод осъществяване публичната власт по арг. на чл. 8 от Конституцията на РБ, установяващ основния принцип за разделение на държавната власт/ в същия смисъл е и определение 50698/29.09.2022 г. по гр.д. 2215/22 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

Възраженията, касаещи редът за връщане на отнето превозно средство на нейния собственик, заявени в отговора на исковата молба с оглед заявения иск за обезвреда на имуществени вреди, настоящият съдебен състав намира за неотносими към предмета на спора.

За да бъде признато правото на обезщетение по сочения ред следва да бъдат установени в кумулативна даденост три условия, които касаят установяване на наличие на нарушена правна норма на общностното право, която предоставя права на частноправните субекти, това нарушение да е достатъчно съществено, наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. С оглед естеството на търсената обезвреда за имуществени вреди същите следва да бъдат установени и по размер.

С оглед наведените фактически твърдения в исковата молба, същите касаят разпоредбата на чл. 242 ал.8 от НК в редакцията й към датата на отнемане в полза на държавата на процесната по делото товарна композиция. Съгласно същата / в релевантната й редакция/, превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца освен ако стойността му явно не съответствува на тежестта на престъплението.

Не се спори от страните, а това е и лесно установимо, че ответникът като 3 последна инстанция е постановил процесното отнемане на композицията с оглед приложението на горецитираната норма в релевантната й редакция.

Нормата на чл. 5 ал. 4 от Конституцията на РБ установява предимството на ратифицираните и влезли в сила международни договори пред вътрешните такива, които им противоречат и всеки национален съд следва при съблюдаване принципа на сътрудничество, предвиден в чл. 4 §3 от ДЕС да приложи пряко приложимото право на ЕС респ. да откаже да приложи разпоредба на вътрешното право, която му противоречи. Съобразно чл. 267 от ДФЕС, когато въпрос за тълкуването на норма на общностното право е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз. Идентична е и принципната позиция на ВКС, видно от мотивите на ТР 3/12.04.2017 г. на ОСНК на ВКС, съгласно които юрисдикциите, които са последна национална инстанция по спора, са длъжни да отправят преюдициално запитване за тълкуване на правото на ЕС, когато установят, че дадена общностна разпоредба е неясна (чл.267, параграф 2 и 3 от ДФЕС). Следователно, след като отправянето на преюдициално запитване е задължително за национална юрисдикция, чийто акт не подлежи на атакуване, няма как заключението по него, постановено от Съда, да няма обвързващ характер. Няма данни по делото ответникът по настоящото дело да е изпълнил това свое задължение. Не е отчел и обстоятелството, че по идентичен казус е имало вече отправено преюдициално запитване по дело С - 393/19 от АС – Пловдив. По това преюдициално запитване СЕС с решение от 14.01.2021 г., което е последващо датата на акта за отнемане на процесната товарна композиция, е приел, че чл. 2 §1 от рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с чл. 17 §1 от ХОПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице, както и че чл. 4 от горецитираното рамково решение във вр. с чл. 47 от ХОПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита.

Въпреки, че на преюдициалните тълкувателни решения на СЕС е придадено принципно обратно действие, считано от момента на влизане в сила на тълкувателната норма дори да се приеме, че същото не притежава такова, ответникът е следвало да приложи директно разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, приложими в наказателното производство по въпросите за конфискация на средствата на престъплението, да откаже да одобри споразумението в този му вид, а ако е имал съмнения относно тяхната относимост и точен смисъл, въпреки ясното им и 4 недвусмислено съдържание, да приложи разпоредбата на чл. 485 от НПК като отправи преюдициално запитване, с което би изпълнил и задължението си по чл. 267 от ДФЕС.

Неизпълнението на тези задължения, настоящият съдебен състав намира за съществени, с оглед практиката на СЕС /решение по съединени дела С-46/93 и С48/93, решение по дело С-224/01/, че нарушението на общностното право е достатъчно съществено, когато е налице явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка.

Още повече, че към момента на одобряване на споразумението е съществувала практиката на ЕСПЧ - решение от 13 октомври 2015 г. по жалба № 3503/2008 /делото Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TIC. A.Ş. срещу България , на което се позовава и ищецът/ с произнасяне и по чл. 242 ал. 8 от НК, съгласно която при отсъствието на доказателства, че собственикът на подлежащото на отнемане превозно средство е могъл или е бил длъжен да знае за извършването на престъпление, е разкъсана "разумната връзка на пропорционалност между отнемането и преследваната цел" и това отнемане представлява непропорционално навлизане в правото на собственост на трети лица поради липса на възможност съдът да съобрази отнемането на вещта с тяхното поведение и съпричастност към деянието поради липса на ефективни средства за защита в процеса.

Тези съображения мотивират у настоящия съдебен състав извод, че извършеното нарушение на ПЕС е притежава характеристика на съществено такова.