Решение № 139 от 27.03.2024, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Плевен, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВАСТОЯНОВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря Ж. Н. С. като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244400500009 по описа за 2024 година Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от адв. П. К., в качеството й на особен представител на С. К. З. – ответник в производството по гр.д.

№ 1548/2023 г. по описа на Районен съд – Плевен, срещу постановеното по същото дело съдебно решение № 1617 от 16.11.2023 г., в частта, в която съдът е признал за установено на основание чл. 415, вр.чл.

124 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че С. К. З., с ЕГН **********, от с.П., П., дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД гр. София, ЕИК ***, следните суми: 153,43 лв. – договорна лихва за периода 22.06.2018 г. до 04.12.2018 г.; 27,17 лв. – лихвена надбавка за забава за периода от 29.07.2018 г. до 04.12.2018 г.; 120 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2018 г. до изплащане на вземането,за които суми е издадена заповед за изпълнение № 5560 от 06.12.2018 г. по ч.гр.д. № 8798/2018 г. по описа на Плевенски районен съд.

В жалбата са наведени оплаквания, че липсата на подписан от кредитополучателя стандартен европейски формуляр, какъвто не е бил 1 представен от ищеца, опорочава сключването на договора и го прави нищожен.

При това положение и на основание чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи само главницата по кредита в размер на сумата от 370,82 лв. Твърди се също така, че районният съд неправилно е приел за основателна претенцията за сума от 120 лв., представляваща заемни такси, тъй като сключеният между страните договор не съдържа такава уговорка, поради което тази претенция няма правно основание. С жалбата се оспорва и присъждането на разноски в размер на 75 лв. за заповедното производство, които според жалбоподателя, са направени от цедента на вземането и не са били предмет на цесията. Претендира се отмяната на първоинстанционното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения иск за останалите претендирани суми, освен дължимата главница от 370,82 лв.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуалния представител на страната.

Ответникът по въззивната жалба „Банка ДСК“ АД гр. София, в качеството си на правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, счита жалбата за неоснователна и моли окръжния съд да потвърди решението на районния съд в обжалваната му част, чрез пълномощника юрк. П.М..

Становището е обосновано в представения писмен отговор на жалбата.

По допустимостта на жалбата въззивният съд се е произнесъл с определението по чл. 267 ГПК от 16.01.2024 г.

Като взе предвид доказателствения материал по делото и наведените от страните доводи, настоящият съдебен състав намира по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:

От данните по делото се установява, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД гр. София е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.12.2018 г. по ч.гр.д. № 8798/2018 г. по описа на Плевенски районен съд, срещу длъжника С. К. З., от с.П., П., за следните суми: 370,82 лв. – главница; 153,43 лв. – договорна лихва за периода 22.06.2018 г. до 04.12.2018 г.; 27,17 лв. – лихвена надбавка за забава за периода от 29.07.2018 г. до 04.12.2018 г.; 120 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2018 г. до изплащане на вземането.

В заповедта е посочено, че вземането произтича от извлечение от 2 счетоводните книги на „Банка ДСК“ ЕАД от 05.12.2018 г. по договор за кредит от 22.08.2016 г.

Тъй като заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПТК заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, което е сторено.

В указания едномесечен срок е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК от „ОТП Факторинг България“ ЕАД гр. София, в качеството му на цесионер и частен правоприемник на присъденото със заповедта за изпълнение вземане.

От събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната съдебно-икономическа експертиза се установява по безспорен начин, че между праводателя на ищеца – „Банка ДСК“ ЕАД и ответницата С. К. З. е бил сключен договор за стоков кредит №

207394 от 22.08.2016 г., при общи условия, неразделна част от същия, в размер на 567,11 лв., за закупуване на посочената в договора движима вещ и за сключване на застраховка с „Групама Животозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД, със срок на издължаване 24 месеца, при фиксиран лихвен процент към датата на сключване на договора в размер на 28.55 % годишно и годишен процент на разходите в размер на 32.6%, като с договора е предвидено кредитът да се издължава по приложен към него погасителен план.

Съгласно заключението на вещото лице, предоставеният кредит е усвоен изцяло, като на 22.08.2016 г. е заплатена стойността на посочените в договора стоки и застрахователната премия. Осчетоводените плащания по кредита са в общ размер на 314 лв., с която сума са погасени вноски с падежи от 22.09.2016 г. до 22.06.2018 г.

Съгласно заключението размерът на задължението по договора за стоков кредит за неплатена главница е 370,82 лв., дължимата договорна лихва за периода 22.06.2018 г. до 04.12.2018 г. е в размер на 153,43 лв., дължимата лихва за забава от 29.07.2018 г. до 04.12.2018 г. е в размер на 27,17 лв., дължимата сума за разноски за обявяването на кредита за изискуем, начислена на 23.08.2018 г., е в размер на 120 лв.

Въззивният съд приема, че правоотношението, на което ищецът основава своето вземане, следва да бъде разгледано на плоскостта на Закона 3 за потребителския кредит /ЗПК/.

Съгласно чл. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и вяска друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът. Потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

В процесния случай са налице условията, визирани в цитираната разпоредба, за да се приеме приложимостта на ЗПК по отношение сключения между праводателя на ищеца и ответницата договор за стоков кредит.

Договорът е сключен при спазване на императивните законови изисквания за форма и съдържание, с оглед на което същият не се явява недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Кредитът е отпуснат при фиксиран лихвен процент, като договореният годишен процент на разходите, който включва и размера на възнаградителната лихва, не надхвърля допустимия максимален размер, предвиден с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Спазени са също така изискванията на чл. 26, ал. 1 от ЗПК, тъй като в общите условия, неразделна част от договора за кредит, изрично е предвидена възможност за кредитора да прехвърли вземането си по кредита на трето лице.

В случая не се установява наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит и общите условия към същия по смисъла на чл.

143 от ЗЗП.

Срокът на договора е изтекъл на 22.08.2018 г. и следователно към датата на подаване на заявлението – 05.12.2018 г. вземането е било изцяло 4 изискуемо.

По делото не са събрани доказателства, установяващи погасяване на задълженията по отпуснатия кредит, посочени в заключението на вещото лице, чийто размер съвпада изцяло с размера на претендираните с исковата молба вземания.

Предвид гореизложените съображения, въззивният съд приема, че предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Въззивният съд счита оплакванията във въззивната жалба за неоснователни. Липсата на представен в случая стандартен европейски формуляр по делото не е пречка да се прецени дали на потребителя е била представена необходимата информация във връзка с договора. В самия договор се съдържа изявление от кредитополучателя С. З., че й е предоставена своевременно преддоговорна информация по чл. 5 от ЗПК и общи условия, с оглед вземане на информирано решение за сключване на този договор за кредит. По делото е приложена и отделна декларация в този смисъл към искането за кредит. Представените общи условия към искането за кредит също са подписани от кредитополучателя, което предпоставя запознаване на потребителя със същите преди сключването на договора. Що се касае до начислените от кредитора разходи за обявяване на кредита за изискуем, в установения от вещото лице размер, претендирани като заемни такси с исковата молба, тези разходи не са включени в ГПР по кредита и са предвидени в т.6.1 от общите условия. По отношение на присъдените от първоинстанционния съд разноски, направени в заповедното производство, същите се дължими по аргумент от § 1, т.1.1 от приложения договор за цесия и доколкото договорът за цесия е сключен след издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, т.е. прехвърлено е процесното вземане за главница, ведно с всички привилегии, обезпечения, както и другите принадлежности на вземането, включително с изтеклите лихви и извършени разноски по събиране на вземането.

В контекста на гореизложеното се налага извод, че решението на първоинстанционния съд е правилно в обжалваната му част и подлежи на потвърждаване.

Въззиваемата страна е претендирала деловодни разноски и с оглед 5 изхода на спора следва да й бъдат присъдени такива в общ размер на 555 лв., от които 455 лв. възнаграждение за особения представител на въззивницата и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Окръжният съд РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1617 от 16.11.2023 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 1548/2023 г., в обжалваната му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. К. З., с ЕГН **********, от с. П., П., да заплати в полза на „Банка ДСК“ АД гр. София, ЕИК *** /правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД/, сумата от 555 лв.

/петстотин петдесет и пет лева/, представляваща направени деловодни разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6