Решение № 1160 от 12.02.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 12.02.2020 година

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с-я:

РОСИ МИХАЙЛОВА при секретаря ЮЛИЯ А. разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело № 12073 по описа за

2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от В.И.М., чрез адв. М., срещу съдебно решение № 386346 от 17.04.2018г., постановено по гр. д. № 70628/2017 г. по описа на СРС, 47 състав, с което е прието за установено по реда на чл.422 от ГПК, че В.И.М. дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД сумата от 1288.82 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., 80.55 лева – сума за разпределение на топлинна енергия и 3.29 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.05.2017 г. до окончателното им плащане, за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 33100/2017 г. на Софийски районен съд, 47-ми състав, както и разноски по делото на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК - сумата от 77.85 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 550 лв. - разноски в исковото производство.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Навеждат се аргументи за необоснованост на постановения съдебен акт, като се посочва, че решението е постановено при неправилна оценка на събраните по делото доказателства. Прави се възражение за изтекла в хода на процеса погасителна давност в полза на ответника. Наведени са аргументи за неправилност на констатациите на първоинстанционния съд за наличието на валидно облигационно отношение между ответника и ищцовото дружество. Изложени са доводи, че представения по делото протокол от Общо събрание на ЕС не е подписан от въззивника-ответник. Договор с „Т.С.“ ЕАД бил подписан едва през2002 г. от лице, което не било домоуправител. С придобиването на право на собственост върху процесния имот от ответника през 1990 г. такава услуга и задължения не съществували. Към датата на изграждане на отоплителната инсталация се изисквало разрешение за това от общината. Не били налице данни за въвеждане на абонатната станция в експлоатация. В сградата нямало изградена отоплителна инсталация.

Трябвало в инсталацията да постъпва вода с температура 90 градуса, но дали постъпващата в нея вода е била с изискуемата темпераура не било доказано. Твърди се, че общите части на сградата не се отопляват. Въззивникът се позовава на Решение № 4777 от 13.04.2018 г. на ВАС по дело № 1372/2016 г., с което обосновава аргумент за неприложимост на отменената с него в оспорената и част разпоредба от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, представляваща приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.4.2007 г. за топлоснабдяването. Твърди се, че представените от ищцовото дружество писмени доказателства – извлечение по сметки и изравнителни сметки нямат характеристиките на документ. Твърди се, че в мотивите на обжалваното решение липсва изложена фактическа обстановка, от която да се формират съответни правни изводи. В допълнително становище на въззивника се посочва, че отношения между него и ищцовото дружество са възникнали едва през 2012 г., когато е издаден констативен акт за установяване на годноста за приемане на строежа на съответната абонатна станция от 10.02.2012 г., като въззивникът посочва, че не е подписал протокола от Общото събрание на ЕС. С допълнителна молба прави възражение за изтекла погасителна давност, като посочва, че с изтичането на давността изискуемостта е престанала да съществува.

Моли съда да отхвърли обжалваното решение и да отхвърли предявените от „Т.С.“ ЕАД искове.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, представя списък по чл. 80 от ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Третото лице-помагач - „Б.Б.” ЕООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.И.М. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. № 33100/2017г. по описа на СРС, 47 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 25.05.2017г. и е постановена на 21.06.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.И.М. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - В.И.М., възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - В.И.М. искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.

Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

В конкретния случай не е спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че ответникът е собственик на описания в исковата молба недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „*****.

Съгласно пар.1, т.13 от ДР на

ЗЕЕЕ /отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ и пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ/отм/ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си.

Разпоредбата на чл. 153, ал.1 ЗЕ в редакцията след изм. ДВ бр.54/2012 год. в сила от 17.07.2012 год. и към процесния период за който се претендира заплащане на ТЕ предвижда, че всички собственици и титуляри на вещното право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на ТЕ и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена на ТЕ при условията и реда, определен в съответната наредба по чл. 36, ар.2. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от “Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които се изготвят от “Т.С.” ЕАД и се одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет.

Същите влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. С тези общи условия се регламентират търговските взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и Дружеството: правата и задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорностите при неизпълнение на задълженията и др. Ответникът не е упражнил правата си по чл. 150, ат. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ) и спрямо него са влезли в сила С оглед изложеното настоящият състав намира, че ответникът по делото има качеството на потребител и между него и ищцовото дружество през процесния период и по отношение на процесния имот е съществувало валидно облигационно отношение. По изложените съображения съдът намира за неоснователни оспорванията, съдържащи се във въззивната жалба, че въззивникът не се явява потребител на топлинна енергия.

Неоснователни са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че сградата, в която се намира топлоснабденият имот, е непрекъснато топлофицирана, показанията на топломера в абонатната станция са отразени в таблица, а дяловото разпределение, извършено от фирма за дялово разпределение в имота на ответника, е в съответствие с методиката, нормативната уредба и проверените уреди в сградата и имота на ответника. Цитираното от въззивника-ответник във въззивната жалба Решение № 4777 от 13.04.2018 г. на