Решение № 86 от 24.04.2024, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Сливница, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ангелина Г. Гергинска при участието на секретаря Ивана Б. Петрова като разгледа докладваното от Ангелина Г. Гергинска Гражданско дело № 20231890100285 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл, 124, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 10 от ЗПК, във вр. чл. 19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП от Д. Р. И., ЕГН **********, срещу „***“ ООД, ЕИК **.

В исковата молба се твърди, че на 22.02.2023 г. ищецът е сключил договор за кредит с № MAX_300836981 с ответното дружество за сумата от 2,000 /две хиляди/ лева, с клауза за бързо разглеждане на кредита, за което било начислена сума от 269,32 лева, включена в погасителните вноски, която клауза ищецът счита за неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, тъй като по този начин се задължава да заплати суми в размер над 13,5 % от главницата за услуги, които не са извършени. Заявява, че клаузата не е индивидуално уговорена, тъй като същата се съдържа в общите условия на договора. Заявява, че тази уговорка е изцяло против икономическия интерес на длъжника, както и че прегледът на самите документи не би следвало да изисква повече от два астрономически часа, което прави излишно начисляването на тази такса. Твърди, че клаузата е в противоречие и с добрите нрави, тъй като води до оскъпяване на кредита и не се предоставя услуга, а се цели единствено допълнителна печалба. Твърди, че съгласно чл.

10а, ал. 2 от ЗПК не следва дружеството да начислява допълнителни такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, както и че е посочен грешен размер на ГПР, и действителният е в пъти по-висок от посочения.

1

Ищецът счита клаузата от процесния договор за нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД, както и на основание чл. 143 от ЗЗП, поради което за него възниква правен интерес от предявяване на настоящите искове и моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 9, ал. 1, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Ответникът е депозирал писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК, с който заявява, че всички изложени твърдения не отговарят на обективната истина и са неоснователни. Заявява, че клаузата по чл. 10, ал. 1 от договора не накърнява добрите нрави, не е в противоречие с установените правила за добросъвестност, тъй като дейността на финансовите институции следва да се осъществява при регулаторен режим, за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Заявява, че договарянето на страните не е в противоречие с правните норми, а е скрепено от правни принципи, без които договарянето би могло да доведе до противоречие със закона, в съдебната практика не се установява нееквивалентността на престациите на кои добри нрави противоречи, което прави твърдението невярно.

Заявява, че твърдението за скрита възнаградителна лихва относно бързото разглеждане на кредита е неоснователно и е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, като не се калкулират в ГПР, което е посочено в допълнителните разпоредби на ЗПК, а длъжникът по договора сам е пожелал допълнителните действия, като същите не са задължителна предпоставка за сключването на договора. Сочи, че твърдението, че клаузата е уговорена индивидуално от кредитора и същата е неравноправна, е неоснователно, поради факта, че същият сам е пожелал ползването на тази услуга. Поради гореизложеното, моли съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Представен е договор за кредит MAX-300806050, сключен на 22.02.2023 г. между „***“ ООД, като кредитор, и Д. Р. И., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да предостави сумата от 2 000 /две хиляди/ лева, а кредитополучателят приема да връща същата парична сума на дванадесет погасителни вноски, всяка от които в размер от 203.42 лева /двеста и три лева и четиридесет и две стотинки/. Съгласно чл. 10, ал. 1 от договора, при кандидатстването си за кредит кредитоискателят е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит, като паричната сума за бързо разглеждане е в размер от 850.44 лева /осемстотин и петдесет лева и четиридесет и четири стотинки/ и е дължима на равни части през периода на 2 кредита, съразмерно добавени към всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 10, ал. 2 от договора, при кандидатстването си за кредит кредитоискателят е заявил желание за експресно обслужване по своя кредит, като паричната сума за експресно обслужване по кредита е в размер от 1275.72 лева /хиляда двеста седемдесет и пет лева и седемдесет и две стотинки/ и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени към всяка погасителна вноска.

Установява се, че погасителната вноска възлиза на 203.42 лева по първоначалния погасителен план, а след добавяне на уговорените плащания по чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит, погасителната вноска възлиза на 380.60 лева /триста и осемдесет лева и шестдесет стотинки/.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Искът с правно основание чл, 124, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 10 от ЗПК, във вр. чл. 19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, за прогласяване нищожност на договорна клауза, подлежи на уважаване, ако бъдат установени обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла валидно да обвързва страните и да породи правни последици за страните по договорното правоотношение.

В настоящия случай ищецът И. с исковата си претенция твърди, че клаузата на чл. 10, ал. 1 от сключения договор за кредит, с която е регламентирана дължимост на такса за бързо разглеждане на искането за кредит, е нищожна. Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за заем със заемна парична сума в размер на 2000 /две хиляди/ лева, а от цитираната клауза на чл. 10, ал. 1 от договора се установява, че предвидената такса за бързо разглеждане възлиза на 850.44 лева /осемстотин и петдесет лева и четиридесет и четири стотинки/, т.е. представлява повече от 42 % от заемната парична сума.

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция, предявена от ищеца И. за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 10, ал. 1 от сключения между страните договор за кредит, е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Според, ал. 2 на чл. 10а ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за бързо разглеждане е свързана с дейността по отпускане и усвояване на кредита, т.е. тя не е начислена за допълнителни дейности, а за дейност, каквато дружеството-кредитор е длъжно да извърши в 3 процеса по разглеждане на всяко искане за кредит, респективно в процеса по сключване на договор за кредит. Тази такса се дължи не за извършването на допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ЗПК, а като възнаграждение на заемодателя за извършването на задължителни за него действия - проверка на представените от лицето, кандидатстващо за кредит документи, въз основа на които да вземе решение дали да предостави заемната парична сума, за която кредитоискателят е подал искане. Съдът намира, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът не прави допълнителни или неприсъщи разходи, за които да събира такса. Предвид гореизложеното, съдът намира, че тази клауза е нищожна, поради противоречието й с императивна законова норма. Разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в потребителски договор, с която се нарушава или заобикаля регламентирана от закона норма, е нищожна. В конкретния случай, в разпоредбата на чл. 10а от ЗПК е предвидено в кои хипотези кредиторът може да начислява такси, а именно: когато същите се отнасят до допълнителни дейности, както и е наложена изрична забрана да бъдат начислявани такси за дейности, свързани с дейността по предоставяне на кредит. Съобразявайки разпоредбите на чл. 10а от ЗПК и на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съдът намира, че клаузата, която предвижда дължимост на такса за бързо разглеждане се явява нищожна и исковата претенция за прогласяването й като нищожна следва да бъде уважена. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че преценката за кредитопоспособността на заемополучателя, респективно за степента на риск, представлява присъща за заемодателя дейност, каквато същият дължи по всяко искане за отпускане на кредит, с което е сезиран. Дейността по разглеждане на документите за отпускане на кредит е присъща и характерна за дружеството-кредитор, поради което са налице предпоставки да се счита, че, чрез регламентиране дължимост на такса за бързо разглеждане, се нарушават императивни правни норми.

По гореизложените съображения съдът приема, че искът за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 1 от процесния договор за кредит следва да бъде уважен.

При този изход на делото и като съобрази, че ищецът И. претендира присъждането на съдебно-деловодни разноски, съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 50 /петдесет/ лева – за внесена от същия държавна такса, а в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № **, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева с ДДС - за предоставена правна помощ на ищеца по реда на чл. 38 от ЗА.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 10, ал. 1 от Договор за кредит с № MAX-300836981, сключен на 22.02.2023 г., между Д. Р. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***** и „***“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. *, р-н ***, представлявано от ***, по предявения от Д. Р. И. срещу „***“ ООД иск с правно основание чл, 124, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 10 от ЗПК, във вр. чл.

19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „***“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. *, р-н ***, представлявано от ***, да заплати на Д. Р. И., ЕГН ********** , с постоянен адрес: *****, сумата от 50 /петдесет/ лева за направени от същия съдебно-деловодни разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 за , „***“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. *, р-н ***, представлявано от ***, да заплати Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № **, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на СГС /24 с-в/, с адрес на упражняване на дейността: гр. *, бул. „**“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3, сумата от 1 200 лева /хиляда и двеста/ лева за адвокатско възнаграждение, във връзка с предоставената правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________ 5