Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 14 от 10.01.2025, Районен съд - Карлово

Съд
Районен съд - Карлово
Дело
Гражданско дело 1435/2024
Вид
Решение № 14
Подписан
10.01.2025
Състав
Дарина Илиева Попова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • член 8, параграф 1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38 ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 138 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 138 ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 225, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143 ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 22 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 ал. 1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал.1 и ал.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал.1 и ал.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5 · Закон за потребителския кредит
  • §1 т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Карлово, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20245320101435 по описа за 2024 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр.

ІІІ-то от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.

Ищецът С. Н. К. с ЕГН ********** от град Б., община К., област П., ул. „З.“ № *твърди, че на 28.09.2023г. сключила с дружество „И. А. М.“ АД, ЕИК ************* договор за паричен заем № 4913492 за сумата в размер на 2500 лева. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Сочи че във връзка с този договор с ответното дружество Ф. Б. ЕООД бил сключен договор за предоставяне на гаранция №4913492 от 28.09.2023г., който бил лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречал на добрите нрави и не породил правни последици, и на основание на обстоятелството, че обезпечавал нищожна кредитна сделка.

Ищцата усвоила изцяло сумата, не изплатила задължението си по него, но не дължала плащания по процесния договор.

Ищцата излага подробни правни доводи за нищожност на договора за кредит, като сочи нарушения в разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК. Излага доводи за нищожност на кредитното правоотношение в частта относно начина по който е формиран ГПР – чл. 19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, счита че е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Сочи, че посоченият в стандартния европейски формуляр (СЕФ) 1

ГПК в размер на 46.26% представлява невярна информация. Твърди, че при сключване на договора на ищцата не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията по чл. 5 от ЗПК, какъв е размерът на всички разходи по кредита, които той следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателят стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2500 лева с посочен лихвен процент от 40.00 % и ГПР 46.26%, с общ размер на всички плащания - 2777.70 лева. Поради това, че кредиторът не представил вярна информация, потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.

Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Във връзка с направените възражения за нищожност на кредитното правоотношение, на собствено основание бил нищожен и сключения договор за предоставяне на гаранция № 4913492 от 28.09.2023г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не породила правни последици, поради следните съображения:

Договорът за предоставяне на гаранция бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване (арг. от чл. 138 от ЗЗД).

Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на гаранция е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят уредил договора за предоставяне на гаранция като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице – поръчител било лишено от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага.

Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на сделката. Типичната и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на гаранция №4913492 от 28.09.2023г. била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за предоставяне на поръчителство и същият бил лишен от своето основание.

Договорът за предоставяне на гаранция бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителство, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение 2 на гаранта вместо на кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за предоставяне на гаранция, сключен между длъжника и гаранта, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по- драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Предцоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8,9,23,24,43,45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Поради изложеното клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на гарант била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Сочи, че съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).

Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора било в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действал добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за 3 неравноправност на договорна уговорка (арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК), тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи договор с дружеството гарант, кредитодателят „И. А. М.“ АД договарял в полза на гаранта по смисъла на чл. 22 от ЗЗД. От вътрешните отношения между „И. А.

М.“ АД и кредитополучателят следвало, че ако той беше изразил воля да сключи договор за предоставяне на гаранция, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора.

По силата на чл. 225, ал. 1 от ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен. От представения по делото погасителен план било видно, че ответникът се задължил да погасява възнаграждението на гаранта разсрочено, т.е. той не надарил незабавно кредитодателя, поради което следвало да се отрече правния ефект на тази уговорка.

На последно място, договорът за предоставяне на гаранция бил с акцесорен характер, той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка била нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

МОЛИ съда да постанови решение, с което ДА ПРОГЛАСИ спрямо Ф. Б. ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“ ет. *, офис **-**, представлявано от П. Д., нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 4913492 от 28.09.2023г., като лишен от основание, уговорен неравноправно и поради това, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

ПРИ УСЛОВИЯТА на евентуалност, да прогласи нищожността на клаузата на чл. 3 ал.1 от договор за предоставяне на гаранция № 4225558 от 05.08.2021 г., включваща задължение за заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 1362.30 лева, на основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена в нарушение на чл. 11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.22 ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП.

Ответникът Ф. Б. ЕООД не е взел становище по иска в срока по чл.

131 от ГПК. В първото по делото заседание с писмена молба прави възражения за нередовност на исковата молба и излага правни доводи за неоснователност на иска.

Съдът преценява възраженията за нередовност на исковата молба за неоснователни. С исковата молба е представено пълномощно на процесуалния представител на ищцата, внесена е и дължимата държавна такса.

Обстоятелствата, на които се основава иска са изложени.

МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като неоснователен. Претендира деловодни разноски. Прави възражение при присъждане на разноски по реда на чл. 38 ал.2 от ГПК.

От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и 4 правна страна следното:

Не се спори и се установява от представените писмени доказателства – писмо, съдържащо погасителен план, че ищеца като кредитополучател и ответника Ф. Б. ЕООД, са сключили договор за предоставяне на гаранция № 4913492 от 28.09.2023г. във връзка със сключен между ищцата и дружество „И. А. М.“ АД договор за паричен заем № 4913492 от 28.09.2023г. Договорът за кредит е сключен при следните параметри: предоставена в заем сума в размер на 2500 лева, начин на погасяване на четиринадесет дневни периоди, брой погасителни вноски – 15, размер на двуседмичната вноска – 185.18 лева.

Общ размер на вноската заедно с възнаграждение за предоставяне на гаранция – 276 лева. Изчислено математически, общото задължение по кредита възлиза на 2777.70 лева, а когато се плаща възнаграждение за предоставена гаранция – 4140 лева. Общия срок за погасяване на кредита е шест месеца и половина.