Решение № 4138 от 10.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4138 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100514738 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби, подадени от:

1-С. И. Б. /ищец пред СРС/и

2-П. И. И. , /ищец пред СРС/ срещу решение № 20165384 от 29. 07. 2021 г. по гр.д.№ 59733 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 31 състав, с което са отхвърлени претенциите им предявени по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД срещу П. И.

И..

1-Въззивницата С. И. Б. излага доводи за неправилност на така постановеното решение като се сочи, че съдът не бил съобразил събраните по делото доказателства. Правилно СРС бил възприел, че процесната сума от 7 900 лв., представлява част от уговорената от страните продажна цена за притежаваната от ответника 183 ид.част от ап.57, находящ се в гр.София, ж.к.“*******“ /*******, като и правилно бил възприел, че в Спогодбата се съдържа признание от страна на ответника за дължимата сума, но въпреки 1 това бил постановил неправилен акт. Неправилно СРС бил приел, че вписването на ипотеката е послужило като основание ищците да направят волеизявление за разваляне на предварителния договор. В тази насока изводите на СРС били нелогични, необосновани и изцяло погрешни. Счита, че било налице виновно неизпълнение от страна на продавача по предварителния договор, което водело до невъзможност за сключване на окончателен договор.

Същевременно се сочи, че ипотечното задължение не било заличено и към настоящия момент. Същевременно била наложена и възбрана върху същата 1/3 идеална част. Това означавало, че ответника не бил имал намерение да изпълни задълженията си, а само да се облагодетелства. От нот.покана, представена по делото се установявало, че същата е връчена на ответника на 24.01.2019 г. при отказ. От съдържанието на тази покана се установявало, че ответника е поканен да се яви на 28.01.2019 г. в кантората на Нотариус П. за изповядана на сделката и сключване на окончателен договор. Срокът за сключване на последния бил уговорен до 24.01.2019 г. Констатирано било, че поименно повикване в 10 ч. се били явили само ищците, на повторното повикване и на последващите такива не се бил явил никой освен тях. Затова счита, че е налице виновно поведение на продавача. Това обстоятелство не било известно на СРС към момента на постановяване на решението поради факта, че процесуалния представител на въззивницата не бил представил протокола по чл.593 ГПК, съставен на 28.01.2019 г. и нот.покана от 24.01.2019 г. на Нотариус М.П.. Неправилно СРС бил приел, че не са налице невярно декларирани обстоятелства от страна на ответника във връзка с това, че на последния не му било известно, че върху собствената му ид.част от имота е вписана ипотека. Този извод на СРС бил базиран само на предположения.

Сочи, че по делото /пред СРС/ било приложено изп.д.№ 20167810401013 по описа на ЧСИ Г.Д., рег.№ 781, от което се установило, че същото е образувано по молба на „Сосиете Женерал Експрес Банк“ срещу И.В. И. и П. И. И. въз основа на изп.лист, издаден по ч.гр.д.№ 25647 по описа за 2016 г. на СРС, 25ти състав. Действително, със съобщение от 25.01.2017 г. СИ бил наложил възбрана върху процесната 1/3 ид.част от имота, но счита, че от приложеното в исковото производство изп.д.№ 20167810401013 не ставало ясно кога ответникът е разбрал за образуваното срещу него изп.д., даден ли му е бил срок за доброволно изпълнение, посещавал ли е ответника кантората на ЧСИ Д. и на коя дата, както и предоставени ли са от ответника обезпечения и 2 налице ли са плащания от които да се направи извод за добросъвестност при сключване на договора каквито били съжденията на СРС.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго с което да уважи претенциите на ищцата. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- П.

И. И..

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 02.09.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 15.09.2021 г; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, предявените от ищцата срещу ответника /пред СРС/, искове по по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, са били отхвърлени, следователно въззивната жалба е допустима.

2- Въззивницата П. И. И. излага доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на така постановеното от СРС, решение, както и за „несправяне“ от страна на съдията-докладчик с правната квалификация на иска, с който е сезиран. СРС не бил взел предвид /с оглед отразеното в исковата молба/, че е сезиран с установителен иск и ищцата иска съда да осъди ответника защото неоснователно се бил обогатил с посочените в исковата молба, суми. Набляга се на този факт, тъй като СРС бил посочил многократно, че правната квалификация на иска е по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, касаещи получени суми на отпаднало основание. СРС бил обсъждал във връзка с това дали е основателен иска дали ищцата е изпълнила задължението си по предварителния договор във връзка с обявяването му за окончателен. Това означавало, че СРС неправилно е приложил материалния закон като се е произнесъл по иск, какъвто не бил предявен. Това било първото основание за отмяна на обжалваното решение. Изводът на СРС, че за нефинализирането на предварителния договор вината е на ищците намира за неверен, защото противоречал на събраните по делото доказателства. Същите не били обсъдени в тяхната съвкупност. Не било обсъдено от СРС, че ищците били установили, че ответника е длъжник по образувани две изп.дела при различни ЧСИ като и по двете дела били наложени възбрани върху неговата 1/3 идеална част. Не било взето предвид, че съпругата на ответника била 3 излъгала в декларацията по чл.26 СК, че това не е семейно жилище, а то било такова. Ответникът не се бил явил при Нотариуса Паунова да изпълни задължението си по предварителния договор и спогодбата да се финализира сделката. Тези факти били установени със задължителни по чл.178 ГПК писмени документи. Това доказвало, че решението е необосновано. Това водело до съществени грешни при формиране на вътрешното убеждение.

Решението било и неправилно, защото макар и да било валидно и допустимо, противоречало на действителното правно положение, а обективната действителност несъответствала на извън процесуалното материално правно положение. Това било така, защото съдът не взел предвид, че ответника умишлено е укрил, че идеалната му част от процесния ап. е с възбрана по две изп.дела, както и, че съпругата му е декларирала неверни обстоятелства.

Затова като разбрал, че престъпното му поведение е разкрито, ответника не се явил за сключване на окончателния договор. Ответникът бил получил сумата, която ищцата претендира за връщане като я заблудил; по този начин ищците били измамени. Счита, че като бил отхвърлил претенциите на измамените ищци съдът се бил проявил като адвокат на ответника, без затова да има адвокатски права. Намира това поведение на СРС за недопустимо и незаконно. Всичко това формирало правен интерес да бъде обжалвано първоинстанционното решение.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което исковете да бъдат уважени изцяло като доказани и основателни. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС П. И. И..

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 02.09.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 15.09.2021 г; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, предявените от ищцата срещу ответника /пред СРС/, искове по по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, са били отхвърлени, следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По 4 останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 02.

07.2019 г. , издадено по ч.гр.д.№ 23773 по описа за 2019 г. на СРС, 31 състав е съобщена на длъжника на 29.07.2019 г.

Подадено е възражение по чл.414 ГПК на 09.08.2019 г.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителите на 19.09. 2019 г.

Исковата молба е предявена на 16.10.2019 г., т.е. в срок.

Предявени са за установяване вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение: платени задължения към „Топлофикация София“ ЕАД в размер на 1810 лв.на 25.01.2017 г. и на 25.01.2017 г. в размер на 4632 лв.

; към „Софийска вода“ АД в размер на 958 лв., платени на 23.02.2017 г., както и задължения към ЕС в размер на 500 лв., платени на 06.11.2017 г.

Задълженията произтичат от сключената между страните Спогодба от 23.01.2017 г.

Видно от разясненията дадени в т.9 от заявлението, посочено е, че паричното вземане е възникнало въз основа на развален предварителен договор, сключен на 24.01.2017 г. В т.12 е посочено, че договора е развален, тъй като малко след подписването му, заявителките разбрали, че върху описания в договора, апартамент, има вписана възбрана в полза на „С.Ж.Е.“ ЕАД, което противоречало на поетите от длъжника П. И., задължения и реално препятствало изповядането на сделката. С извънсъдебно покана, връчена на 04.04.2019 г. била дадена последна възможност на длъжника да изпълни задължението си, след което заявили, че ще считат договора за прекратен на основание чл.87 ЗЗД. Тъй като дадения срок за изпълнение изтекъл на 18.04.2019 г. и такова не последвало, то следвало да се счита, че предварителния договор е развален.

Претенцията е заявена в условията на активна солидарност.

Доколкото исковото производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК е продължение на заповедното, както и изрично поддържаното от ищците в исковата молба, че сумите се претендират на отпаднало основание за 5 заплащането им, то настоящата инстанция намира, че правилната правна квалификация на ищцовите претенции е тази по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, каквато е била възприета и от СРС. Именно по такива искове СРС се е произнесъл с обжалваното пред настоящата инстанция решение.

Противно на соченото във въззивната жалба на ищцата П. И., нито въвеждане в заблуда нито измама е била твърдяна като основание за дължимост на процесните суми. А и при такова основание няма как и да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, арг. от чл.410, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.

Налага се извод, че СРС се е произнесъл с искове, с които е сезиран и които искове правилно е квалифицирал правно.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед събраните по делото доказателства страните са обвързани от сключените между тях спогодба и предварителен договор. За необходимо да посочи СРС е приел, че съдържанието им се възпроизвежда в отговора на исковата молба и от ответника, като същото се установявало и от удостоверението от нотариус В. К., рег. № 269 на Нотариалната камара, доколкото в общия й регистър било извършено вписване на същия.

Според задължителната практика на ВКС, изразена в на ВКС, II т. о. и на ВКС, II т. о. разпоредбата на чл.20 ЗЗД изисквала при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Приемало се, че съобразно разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябвало да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилагало съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не били едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Същевременно, обаче, 6 при тълкуването трябвало да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора.