Решение № 117 от 11.06.2020, Районен съд - Карлово

Р

Е Ш Е Н И Е

Номер Година

11.06.2020 Град КАРЛОВО

В ИМЕТО НА НАРОДА

Карловски Районен съд първи граждански състав

На пети юни две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Асима Вангелова-Петрова

Секретар: Снежана ДАНЧЕВА като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1795 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

Ищцовото дружество - „Р.И С.” ЕООД *** твърди, че ответникът, като възложител сключил Договор № 29/22.03.2019г. с „Р.и С.” ЕООД, в качеството му на изпълнител, за извършването на определен обем СМР, а именно - „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление по улица „В.” в град К.. На 09.05.2019г. бил подписан двустранен Протокол между страните, удостоверяващ изпълнените с добро качество на СМР и подлежащи на изплащане от страна на О.К. Във връзка с осъществените от страна на ищеца в полза на ответника строителни дейности, подробно описани в приемо-предавателен протокол от 09.05.2019г., от дружеството била издадена данъчна фактура № **********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева, с ДДС. Във фактура изрично било посочено, че плащането на цената относно предоставената услуга, следва да бъде извършено чрез банков превод, по сметка на ищеца. При договора за изработка в строителството, Възложителят е длъжен да заплати цената на изпълнените СМР в деня на издаване на фактурата, удостоверяваща дължимостта на плащането, респ. в 14-дневен срок от приемането на стоката или услугата.

Ответника не погасил задължението си по фактура № **********/09.05.2019г. в посочения размер, нито в деня на издаване на фактурата, нито в законоустановения 14-дневен срок от приемането на СМР-та, съгласно двустранен Протокол от 09.05.2019г. До момента на подаването на настоящата искова молба била проведена кореспонденция между страните в настоящото производство, но ответникът отказвал да заплати дължимите суми. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от страна на ищеца не довело до адекватен резултат, а именно - заплащане на сумата в размер от 20 944 лева от страна на О.К. което е част от плащането на фактурата, като целия е в размер на 59944.30 лева. Подаденото заявление по чл.410 от ГПК депозирано до Районен съд К. било заявено до местно и родово компетентния съд на претенцията му за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника О.К. Въз основа на заявлението, в PC - К. било образувани ч.гр.д. №1399/2019г., по което съдът постановил издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника за плащане на претендиралата сума от 20 944 лева. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК, длъжникът депозирал до съда възражение срещу издадената Заповед за изпълнение.

Съобщението за подаденото възражение било получено на 31.10.2019г., поради което, едномесечния срок по чл.415 от ГПК изтичал на 30.11.2019г.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да установи съществуването на вземане, предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1399/2019г. по опис на PC-К., а именно: да установи по отношение на ответника О.К. че дължи на „Р.и С.” ЕООД, сумата от 20 944.00 лева, която сума представлява част от задължението по изпълнен договор за СМР от ищеца за „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление по улица „В.” в град К.”, за което е съставен приемо-предавателния протокол от 09.05.2019г. и е издадена данъчна фактура № **********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева, включено с ДДС от „Р.и с.” ЕООД.

Ответникът - О.К. счита предявения иск за допустим, но по същество неоснователен. Ищцовото дружество основава своята претенция на извършени дейности по сключен с О.К. договор с № 29/22.03.2019г. и с предмет доставка и монтаж на ел. стълбове за уличното осветление по улица „В.“ в гр. К.. Съгласно отразената воля на страните в чл.3 , ал.2 от договора О.К. следва да плати уговореното възнаграждение, противно на твърденията в исковата молба, в 30 дневен срок след подписване на приемо- предавателен протокол за извършената работа и представяне на фактура. Издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1399/2019г. е за плащане от О.К. на сумата 20 944 лева, а приложената към фактура № **********/09.05.2019г. е на стойност 59 944.30 лв.

Не става ясно как е определена тази сума дали това е претендиран остатък за плащане или е частично предявен иск. Издаването на фактура не представлява покана по см. на чл.84, ал.2 от ЗЗД за да се приеме, че О.К. е изпаднала в забава от деня на издаване на фактурата, още повече от представените доказателства не може да се прецени кога е възникнало задължението за О.К. на основание чл.3, ал.2 от договора, защото е неизвестно кога и дали е представена процесната фактура в Общината. Твърди, че фактурата като първичен счетоводен документ отразява извършването на дадена стопанска операция по см. на чл.6 от Закона за счетоводството, поради тази причина задължителен реквизит на фактурата е датата на издаване, т.е. датата на която е осъществена стопанската операция. От друга страна фактурирането служи и за нуждите на данъчното облагане особено по ЗДДС, поради което във фактурите се отбелязва и датата на данъчното събитие, което обикновено съвпада с датата на издаване на фактурата.

Ищеца приравнява датата на издаване с датата на данъчното събитие и представянето на фактурата на О.К. като основание за плащане но това са отделни юридически факти всеки един със самостоятелно значение. Ищцовото дружество не е приложило доказателства, от които да се установи кога и дали е представена фактурата на О.К. Ето защо, моли съда да приеме това като самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Счита, че към настоящия момент на основание приложените към делото писмени доказателства не може да се установи дали ищцовото дружество се явява изправен кредитор по сделката. Счита, че предявения иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед изявленията на страните, намира следното:

За основателността на претенцията в тежест на ищеца е да установи, че между страните е налице валидно облигационно отношение, по договор за възлагане, по силата на което е извършил възложената работа, за което му се дължи договореното възнаграждение.

По делото е представено копие от Договор № 29/22.03.2019г. за възлагане, сключен между О.К. от една страна като възложител и „Р.И С.” ЕООД *** от друга страна като изпълнител, по силата на който възложителят е възложил на изпълнителя – „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление на улица „В.“ в град К.“.

Цената за изпълнение на СМР, съгласно чл. 3 от договора е в размер на 59 944.30 лева с ДДС, платима чрез банков превод в 30-дневен срок след подписване на двустранен протокол за приемане на извършените СМР, без забележка и представяне на фактура от изпълнителя.

Ищецът е представил с исковата молба копие на двустранно подписан на 09.05.2019г. между страните протокол, съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, в който е отразено, че на място са констатирали изпълнени с добро качество и подлежащи на изплащане описаните в него СМР. Представена е и издадена от изпълнителя фактура **********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева с ДДС.

В исковата молба се твърди пълно неизпълнение от страна на възложителя на сумата по процесната фактура. В съдебно заседание ответникът представя платежни документи за извършени плащания по процесната фактура, а именно – плащане, извършено на 26.02.2020г. в размер на 19 944.30 лева и плащане от 06.03.2020г. в размер на 40 000 лева. Т.е., с двете плащания е погасена напълно фактура № **********/09.05.2019г. в размер на 59 944.30 лева.

От приложеното ч.гр.д. № 1399/2019г. по описа на КрлРС се установява, че съдът е издал в полза на „Р.И С.” ЕООД *** Заповед № 759 за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 26.09.2019г. за сумата от 20 944.30 лева по фактура № **********/09.05.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 25.09.2019г. до окончателно плащане на вземането, както и за разноските по заповедното производство в размер на 419.00 лева за държавна такса и 1500.00 лева за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, поради което ищцовото дружество е предявило настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

От представените писмени доказателства, съдът приема за доказано, че страните са били в договорни правоотношения, възникнали от договор за възлагане. От доказателствата по делото се установява, че възнаграждението по договора за възлагане към дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 25.09.2019г. не било заплатено.

Налага се извод, че в настоящото производство предявеният иск е доказан по основание и размер. Следва обаче да се посочи, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не в деня на предявяване на иска. Поради това, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, а именно - изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 от ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът, в производството по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението (така и т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК). Също, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013г., ОСГТК, в производството по чл. 422 от ГПК, респ. чл. 415 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК.

В настоящия случай, по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът се съобразява с факта, че задължението на ответника е погасено в хода на процеса, тъй като с извършените на 26.02.2020г. и на 06.03.2020г. плащания главницата по процесната фактура е изцяло платена. Т.е. към момента на приключване на съдебното дирене, претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като ответникът е изплатил изцяло претендираната с иска сума.

Предвид изложеното, съдът намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК и извършеното плащане след подаване на исковата молба, следва да бъде взето предвид, като установен по делото факт, а доколкото е в пълно погашение на съдебно предявеното вземане за главница, то предпоставя отхвърляне изцяло на иска по 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ГПК. Действително ответникът по делото успя да установи успешно и безспорно наличието на извършено, макар и след завеждане на иска, но при условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК плащане на дължимите от него суми.