Определение № 307 от 30.08.2024, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 307 гр. К., 30.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – К. в закрито заседание на тридесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Васка Д. Халачева

Членове:

Невена К. Калинова

Боян Б. Ешпеков като разгледа докладваното от Боян Б. Ешпеков Въззивно частно гражданско дело № 20245100500187 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

С Разпореждане № 1877/24.07.2024 г., постановено по гр.д. № 861/2024 г., Районен съд –К., на основание чл. 129, ал.3 от ГПК, е върнал искова молба с вх. № 6907/01.07.2024 г., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове от З. З. Б., чрез адв. И. Т. от САК против В.О. I степен – П.

– В.Ф. 54 090 П., за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 104.11 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 05.08.2021 г. до 01.05.2022 г., както и сумата от 1 219.98 лева, представляваща обезщетение за забава върху всяко незаплатено месечно възнаграждение, считано от всяко първо число на съответния месец, т.е. от 01.09.2021 г. до предявяването на иска – 01.07.2024 г., ведно със законна лихва, считано от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, и е прекратил производството по гр. д. № 861/2024 г. по описа на Районен съд – К..

Срещу така постановеното разпореждане е подадена частна жалба от З. З.

Б., чрез пълномощника си – адв. И. Т. от САК. В жалбата се твърди, че обжалвания съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, като съдът неправилно е приел, че В.О. I степен – П. – В.Ф. 54090 П. не е надлежен ответник по предявения иск. Излагат се съображения, че доколкото В.О. II степен – К. не е самостоятелно юридическо лице, а такова е горестоящото спрямо него В.О. I степен – П., което е юридическо лице и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, то същото е пасивно легитимирано да отговаря по иск за вреди предявен по реда на чл. 173 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Посочва се, че в последните години задължителната практика на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК, е на становището, че по този вид искове следва да отговаря военното 1 формирование /поделение/, в което се изпълнява службата, стига то да е разпоредител с бюджетни кредити, а в случай, че не е – горестоящото спрямо него формирование, което е такъв разпоредител. Посочва се и съдебна практика. В случая В.О. II степен – К. не било такъв разпоредител, а такъв се явявало горестоящото спрямо него В.О. I степен – П., съответно то е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск. С тези доводи се отправя молба до Окръжен съд – К. да отмени Разпореждане № 1877/24.07.2024 г., постановено по гр.д. № 861/2024 г. по описа на Районен съд – К.. Прави се доказателствено искане, а именно - да се изиска справка от Централно В.О. относно обстоятелството кое В.О. е разпоредител с бюджетни средства – В.О.

I степен – П. или В.О. II степен – К..

Въззивният съд, при извършената преценка на доказателствата по делото, по повод и във връзка с оплакванията, изложени в подадената жалба, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 275 от ГПК, срещу акт подлежащ на обжалване, чрез надлежно упълномощен процесуален представител от ищеца, при наличие на правен интерес, и пред компетентния окръжен съд, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството по гр.д. № 861/2024 г. по описа на Районен съд – К. е образувано по подадена искова молба от З. З. Б., чрез адв. И. Т. от САК, с която е предявен иск с правно основание чл. 173, вр. с чл. 216 от ЗОВСРБ, вр. с чл.

86, ал. 1 от ЗЗД срещу В.О. I степен – П. – В.Ф. 54090 П. за осъждане на ответника да заплати на ищеца 4 104.11 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от това, че не бил овъзмезден от фактически положения от него труд на длъжността „Началник на В.О. II степен – К.“, наред с основната му длъжност „Заместник началник на В.О. II степен – К.“, ведно със сумата от 219.98 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на падежа – първо число на месеца, следващ месеца, в който е трябвало да се изплати съответното възнаграждение, до предявяване на иска, ведно със закона лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба на 01.07.2024 г. до окончателното й изплащане.

С Разпореждане № 1676/02.07.2024 г., постановено по гр. д. № 861/2024 г., Районен съд – К. е оставил без движение исковата молба, като е дал указания на ищеца, че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да насочи иска си против надлежния ответник, който в случая е военното окръжие към чийто състав се числи ищецът, т.е. искът следва да се предяви против работодателя.

С молба от 08.07.2024 г., подадена от ищеца З. Б., чрез адв. И. Т. от САК се уточнява, че В.О. II степен – К. не е юридическо лице и не е разпоредител с бюджетни средства, а такова е В.О. I степен – П., което се явявало работодател на ищеца. Последното имало финансова служба и изплащало заплати и допълнителни възнаграждения на военнослужещите и цивилните в същото формирование, респективно било разпоредител с бюджетни средства. Изтъква се и, че съгласно чл. 27, ал. 3 от Правилника за устройството и дейността на централното В.О., началникът на В.О. I степен осъществява непосредствено 2 ръководство на личния състав на военното окръжие и е пряк началник на подчинените му военни окръжия II степен.

С обжалваното разпореждане исковата молба е върната и производството по делото е прекратено. За да постанови акта си, Районен съд – К. е приел, че ищецът е отказал да изпълни указанията му в определяния за това срок.

Решаващият съд посочва, че в конкретния случай е предявен иск за заплащане на трудово възнаграждение. Посочената от ищеца правна квалификация и становището, че претендираната сума имала характер на обезщетение, а не на трудово възнаграждение било без правно значение за извода относно това с какъв иск е сезиран съда, доколкото посочената от ищеца правна квалификация не била обвързваща. Ищецът твърдял, че с оглед обстоятелството, че е определен да заема временно длъжността „Началник на В.О. II степен – К.“ има право на допълнително възнаграждение на основание чл. 216, ал. 1 от ЗОВСРБ, което не му било изплатено, като претендирал заплащане на същото. При това положение, според първоинстанционния съд, не би могло да има съмнение, че е предявен иск, произтичащ от трудово правоотношение, по който легитимиран ответник е работодателят. Именно работодателят бил пасивно процесуално легитимиран да отговаря по искове, произтичащи от трудовоправен спор. В този смисъл били и съображенията развити в ТР № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, което решение давал отговор на въпроса спрямо кого следва да се предявят исковете по чл. 344 от КТ, но неговите разяснения се отнасяли до всички искове, с предмет трудови права и задължения, тъй като исковете по чл. 344 от КТ били едни от възможните трудовоправни спорове. В мотивите си Районен съд – К. посочва още, че ищецът твърди, че трудовото правоотношение възникнало между него и В.О.

II степен – К., тъй като заемал длъжността „Началник на В.О. II степен – К.“, а искът е предявен срещу В.О. I степен – П.. При това положение било налице нередовност на исковата молба. Пасивно легитимиран бил работодателят, а според разясненията на ТР № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, кой е работодател следвало от легалната дефиниция, дадена в параграф 1, т. 1 от ДР на КТ.

Първоинстанционният съд излага съображения, че от изложените в исковата молба твърдения категорично може да се направи извод, че работодател на ищеца е В.О. II степен – К.. Решаващият съд е посочил, че по отношение на това кое В.О. е легитимирано да отговаря по искове с предмет спор относно трудови права е формирана съдебна практика, като посочва и съдебни решения в тази насока. Изводът, че военните окръжия от II степен са работодател по см. на пар. 1, т. 1 от ДР на КТ напълно се подкрепял от разпоредбите на чл. 25 и чл. 26 от Правилника за устройството и дейността на централното В.О.. Районен съд – К. е изразил становище, че когато работодателят не е юридическо лице, то той е пасивно легитимиран по предявени искове с предмет спор относно трудови права, а юридическото лице към чиято структура се числи работодателят може да участва в процеса, но само наред с него, а не вместо него. Посочва се и съдебна практика в тази връзка. По тези съображения Районен съд – К. е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното разпореждане е правилно.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния такъв, че се касае 3 за трудовоправен спор, тъй като в исковата молба са изложени твърдения за неизплатено допълнително възнаграждение на ищеца. Като правно основание на иска е посочен чл. 173, вр. с чл. 216 от ЗОВСРБ, като в ал. 1 на последно посочената разпоредба е регламентирано, че военнослужещите имат право на допълнително възнаграждение при временно изпълнение на задълженията на вакантна длъжност в размер на 25 на сто от основното възнаграждение за вакантната длъжност. От посоченото разпоредба категорично става ясно, че се касае за иск за осъждане на ответника за изплащане на допълнително възнаграждение за заемане на вакантна длъжност, т.е. иск свързан с трудово възнаграждение. Следва единствено да се отбележи, че исковете с правно основание чл. 173 и чл. 216 от ЗОВСРБ са с различни фактически състави, като чл. 216 от ЗОВСРБ се явява специален спрямо чл. 173 от същия закон.

Основния въпрос, на който следва да се даде отговор в настоящото производство е дали В.О. I степен – П. е надлежен ответник по предявения иск, или такъв е В.О. II степен - К.. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 30.03.2012 г. по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС по правило, установено в чл. 61, ал.1 от КТ, трудовият договор се сключва между работника/служителя и работодателя, т.е. те са страни по него, а кой е работодател следва от легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на КТ – такъв е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни, където се полага наемен труд - § 1, т. 3 от ДР на КТ/, което самостоятелно наема работници или служители за полагане на наемен труд по трудово правоотношение. По - нататък в тълкувателното решение се посочва, че сключването на трудов договор при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ („За длъжности определени по закон или в акт на Министерския съвет, трудовия договор се сключва от по – горестоящия спрямо работодателя орган. В тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност.“), не води до изключение от правилото по чл. 61, ал. 1 КТ, а по изричната разпоредба на закона - чл. 61, ал. 2, изречение второ КТ - и в този случай трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работната сила, където се полага наемният труд, т.е. с работодателя. Действително разясненията в тълкувателното решение са дадени по повод искове по чл. 344 от КТ, но изложените разяснения се отнасят до всички искове, с предмет трудови права и задължения, както правилно е посочил и Районен съд – К.. В конкретния случай със Заповед № З – РД – 216 от 28.07.2021 г., издадена от Началника на В.О. I степен – П., е заповядано на ищеца З. Б. да приеме длъжността „Началник на В.О. II степен - К.“, т.е. длъжността е приета от ищеца по силата на акт на горестоящ орган, но правоотношението, съгласно посочените разяснения е възникнало с учреждението, в което е длъжността, а именно В.О.

II степен – К.. Изводът, че В.О. II степен – К. има качеството на работодател по см. на § 1, т. 1 от ДР на КТ се подкрепя и от разпоредбата на чл. 26 от Правилника за организацията и дейността на централното В.О., като ал. 2 на същата разпоредба гласи, че В.О. II степен е организирано в ръководство и сектор „Военен отчет, комплектуване, набиране и адаптация“, т.е. същото е 4 обособено като самостоятелно звено, със собствено ръководство и служители.