Определение № 1308 от 10.05.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1308 гр. София, 10.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20268002900664 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Р. А. Х. срещу решение № 352/19.01.2026г. по в.гр.д. №7134/2024 г. на СГС за потвърждаване на решение № 4951/20.03.2024г. по гр. дело № 59283/2022г. на СРС, 140-и състав в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, заместен в процеса от правоприемника си „Банка ДСК“ ЕАД, иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че касаторката не дължи на ответника сума над уважената част от иска от 4699,95 лв. до пълния предявен размер от 18 002,21 лв., включваща суми за главница, лихви и разноски, по сключен между нея и “Банка ДСК“ ЕАД, договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2007г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 10.06.2011г., по ч.гр.д. № 16097/2011г., по описа на СРС, 61 състав.

В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като вземането на банката е погасено по давност. Навеждат се оплаквания за допуснато нарушение на основни принципи на гражданския процес. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за уважаване изцяло на иска. Касаторката счита, че е налице основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

1

В подадения от ответника по касацията „Банка ДСК“ ЕАД писмен отговор се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предавеният иск с правно осн. чл.439 ГПК ответникът поддържа възражение, че давността за процесните вземания е била многократно прекъсвана, като последно на 20.10.2021г., на осн. чл.365 от ЗЗД между страните е било подписано и споразумение за размера на дълга и встъпване на нов солидарен длъжник. В чл.9, ал.2 от споразумението длъжниците са направили и отказ от изтеклата до момента погасителна давност, който има ефекта на признаване на вземането.

СГС е приел за установено, че са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист и по ч.гр.д. №16097 по описа за 2011 на СРС, 61 състав срещу Р. Х., както и срещу солидарните длъжници - М. С. Х. и Теодора Михайлова Паунова, в полза на “Банка ДСК“ ЕАД, за сумите от 12 348,51 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2007г., от 3488,21 лв. - договорна лихва за периода 12.05.2010г. 13.04.2011г., ведно със законната лихва от датата на заявлението. С договор за прехвърляне на вземания от 23.12.2011г., “Банка ДСК“ ЕАД е пре хвърлила вземанията си по горепосочения договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2007г. на “ОТП Факторинг България” ЕАД, като за същите било образувано изпълнително дело №20147910400268 по описа на ЧСИ Татяна Водениченска - Никитова с район на действие СГС. ПДИ по изп.дело е била връчена на Р . Х. на 17.04.2014г., като последната не е подала възражения срещу заповедта за изпълнение. СГС е констатирал, че срещу касаторката са били извършвани изпълнителни действия: наложен е запор по банковите сметки на ищцата в различни банки и неколкократно са били налагани запори 2 върху секвестируемата част от получаваното трудово възнаграждение - на 02.04.2014г.; 16.04.2015г.; 09.11.2017г.; 21.11.2017г.; 04.03.2021г. На 15.12.2017г. по делото е постъпила молба от касатората за разсрочване изпълнението на задължението. На основание налаганите в хода на изпълнителното производство, са б и л и удържани суми от трудовото възнаграждение на касаторката с надлежни отбелязвания върху изпълнителния лист.

СГС е счел, че считано от стабилизирането на процесната заповед за изпълнение по отношение на всеки един от длъжниците е започнала да тече нова петгодишна давност за процесните вземания. Позовал се е на разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, ч е давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, както и на задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК, ч е прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ. Посочил е, че когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това и според ТР, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.

В случая въззивният съд е приел, че новата давност за процесните вземания е започнала да тече от 26.06.2015г. Същата е следвало да изтече през 2020г., но е била многократно прекъсвана от подробно описаните по-горе изпълнителни действия срещу касаторката, изразяващи се в налагане на запори по банковите й сметки и трудови възнаграждения. От прекъсването на давността е започнала да тече нова петгодишна давност. Последното прекъсване на давността според съда е било осъществено, на осн. чл.116, б.

„а“ от ЗЗД с признанието на дълга по сключеното на 20.10.2021г.

3 споразумение, което представлява спогодба по см. на чл.365 от ЗЗД. Намерил е, че постигната спогодба при конкретно описани параметри е израз на свободата на договаряне и когато страните не се позовават на пороци на волята си при сключване на спогодбата /какъвто е настоящият случай/, съдът е длъжен да я зачете и да приеме, че отношенията между страните са съобразно съдържанието на съвпадащата им воля по процесната спогодба. Затова е приел, че размерът на дълга е такъв, какъвто са го посочили спогодилите се страни. Предвид приложимия към разглеждания казус петгодишен давностен срок, прекъснат на 20.10.2021г., СГС е заключил, че същият не е изтекъл нито до момента на подаване на исковата молба в съда на 01.11.2022г., нито до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Що се касае до т.нар. абсолютна погасителна давност, на която също се е позовала касаторката, въззивната инстанция е развила съображения, че следва да се има предвид, че разпоредбата на чл.112 от ЗЗД, съгласно която с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено, е в сила от в сила от 02.06.2021 г. и съгласно Решение № 4 от 20 април 2021 г. по конституционно дело № 1 от 2021 г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.), няма ретроактивно действие, поради което също не е изтекла.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката не формулира правен въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК, а единствено се позовава на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Счита, че въззивното решение е постановено при грубо нарушение на логическите правила, при фрапантна нелогичност на правните изводи. Лицето се поставя в качеството на вечния длъжник, независимо от факта, че изпълнителното производство е прекратено и то с дейното участие на банката. Според касаторката се наблюдава грубо нарушение на основните принципи в гражданският процес: принцип на състезателно начало и равенство между страните, принцип на служебното начало, както и принцип на диспозитивното начало. Не е спазен и принципът за истинността в процеса. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е свързано с проверка само от външна страна на въззивното решение. При същата не се констатират сочените от касаторката 4 груби нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с произнасяне в отклонение от основните принципи на гражданския процес. СГС се е произнесъл по иска, с който е сезиран – с правно осн.чл.439 ГПК и при разглеждане на твърденията по исковата молба, както и на възраженията на ответника по иска, т.е. в съответствие с диспозитивното начало на гражданския процес. Не е са налице въпроси, по които според задължителната практика на ВКС по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд се произнася служебно – нищожно решение на СРС; недопустимо решение на СРС; приложение на императивна правна норма; съблюдаване на защитата на интересите на ненавършили пълнолетие лица или на лица при поставяне под запрещение; необходимост от назначаване на експертиза при наведени съответни доводи във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения или необоснованост на фактическите му констатации, когато за установяване на определени факти са били необходими специални знания; неправилна правна квалификация на предявения иск от първата инстанция, респ. дадени неточни указания на страните, което налага въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Липсва обосновка защо касаторът счита, че СГС е нарушил принципа за равенство на страните и състезателно начало, след като е събрал поисканите от страните доказателства и се е произнесъл по всички техни искания. Несъгласието с крайните му фактически и правни изводи представляват оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и същите не могат да се проверяват от касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. Правните изводи на въззивната инстанция не са логически необосновани. Същите са в съответствие с приетото в ТР № 3/2020г. на

ОСГТК на ВКС, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, а в последното е счетено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител 5 по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Също така според ТР № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Поредицата от изпълнителни действия, които СГС е установил като извършени от ЧСИ , не разкрива случай на прекратяване на изпълнителното производство поради пермпция до 26.06.2015г., а след това съдът не е констатирал за период над 5 години да не е било предприемано изпълнително действие или признание от страна на длъжника. Въззивното решение е съобразено и с решение № 4/20.04.2021 г. по конст . дело № 1/2021 г. на КС на РБ, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.), предвиждаща, че „за заварените случаи давността по чл. 112 З С започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.“