Решение № 208 от 13.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. София, 13.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100511172 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 10656 от 04.06.2024 г., изменено в частта за разноските по реда на чл.

248 ГПК с определение № 31579 от 04.08.2024 г., постановени по гр. дело № 64312/2022 г. по описа на СРС, 87-ми състав, са били частично уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Е. А. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, като е признато за установено, че Е. А. К. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 2922.89 лева – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. ****, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 28.06.2022г. - датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в общ размер от 383.37 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2020г. до 13.06.2022г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сума в общ размер от 30.83 лева – главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 28.06.2022г. - датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането и сума в общ размер от 6.02 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2019г. до 13.06.2022г., като исковете са отхвърлени, както следва: искът за главница за ползвана топлоенергия за разликата над сумата от 2922.89 лева до пълния предявен размер от 5845.78 лева; искът за главница за дялово разпределение за разликата над сумата от 30.83 лева до пълния предявен размер от 61.65 лева; искът за 1 обезщетение за забава за разликата над сумата от 383.37 лева до пълния предявен размер от 766.74 лева; и искът за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за разликата над сумата от 6.02 лева до пълния предявен размер от 12.04 лева.

Със същото решение Е. А. К. е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК съразмерно на уважената част от исковете сумата от 341,22 лева, представляваща разноски по делото в исковото производство и сумата от 91,86 лв., представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр. д. № 34681/2022г. по описа на СРС, 87 състав, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на адв. М.Л. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗАд сумата от 581,17 лв., представляваща разноски за безплатно оказана правна помощ съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 383.37 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2020г. до 13.06.2022г., както и в частта, с която е уважен иска за сумата от 6.02 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2019г. до 13.06.2022г. е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си – адв. Н.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че не дължи лихва за забава върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, подробно аргументирайки оплакването си разпоредби от ОУ, като в случая нямало покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, респективно че ищецът го е поставил в забава. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Далсия Елвеко“ ЕООД, в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която са били частично уважен и отхвърлен предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Е. А. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ главни искове за стойността на доставената топлинна енергия и възнаграждение за дялово разпределение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

Подадена е и частна жалба от адв. К.Б. срещу определение № 31579 от 04.08.2024 г., с което постановеното решение е било изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на същото, поддържайки че неправилно не е бил присъден пълния размер на претенцията по чл. 38 ЗАд за безплатно оказана правна помощ в заповедното производство по ч.гр. д. № 34681/2022г. по описа на СРС, 87 състав, излагайки подробни съображения в тази насока.

Въззивната и частната жалби са подадена в срока по чл. 259 ГПК, съответно по чл.

2

248, ал. 3 ГПК от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По отношение на оплакването във възивната жалба, касаещо липсата на покана до ответника в съответствие с разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и „неизпаденето“ му в забава, следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

За процесния период 15.09.2020г. до 13.06.2022 г. са приложими общите условия на „Топло‐ фикация София” ЕАД от 2016 г., публикувани през м.07.2016 г. и влезли в сила през м.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дъл‐ жими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В ал. 4 обаче е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срок. По аргумент за противното съдът приема, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху прогнозно начисляваната месечно топлинна енергия по чл. 32, ал. 1. Съгласно чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2016 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база из¬равнителните сметки. Върху тези окончателно определени по размер суми въз основа на реалния отчет на доставеното количество топлинна енергия клиентите дължат обезщетение за забава ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 2).

За да може обаче потребителите на топлинна енергия да изпълнят задължението си да 3 заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД тези суми, е необходимо дружеството да окаже необходимото съдействие по смисъла на чл. 95 ЗЗД, като предостави информация относно дължимата сумата, издавайки фактурата, предвидена в чл. 32, ал. 3 от общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че 45-дневният срок тече от издаването на фактурата за съответния отчетен период. В случая фактурите, обективиращи задълженията за отчетен период са издадени - фактура № 1005265907/31.07.2020 г. и фактура № 1013815538/31.07.2021 г. (също изравняване), поради което ответникът е изпаднал в забава по първата от тях на 15.09.2020г ., а за заплащането на задължението си по втората фактура на 15.09.2021 г. С оглед изложеното се налага извод, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за забава в съответствие с въприетото в мотивите на първоинстанционния съд, поради което и в тази си част обжалваното решение следва да се потвърди.

Що се отнася до оплакването във въззивната жалба, касаещо иска за обезщетение за забава върху стойността на извършената услуга дялово разпределение, съдът констатира, че страните не са уговорили срок за изпълнението на това парично притезание с общите условия (така както са го сторили поотношение на паричните задължения за стойността на топлинната енергия с чл. 33, ал. 4 ОУ от 2016г.). При това положение важи общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и забавата настъпва след отправянето на покана до ответницата. В дадения случай липсват данни ищецът да е отправял покана до ответника за заплащането на стойността на услугата дялово разпределение преди предявяването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, поради което искът му за обезщетение за забава за поранен период следва да бъде отхвърлен, а съдът следва установи само съществуването на задължението за заплащането на законовата лихва от предявяването на заявлението до окончателното изплащане – законова последица от предявяването на иска за стойността на услугата дялово разпределение (чл. 422, ал. 1 ГПК). По тези съображения съдът намиртози а, че акцесорен иск е неоснователен. Ето защо иска за обезщетение за забава върху възнаграждението за услугата „дялово разпределение“ в размер на 6.02 лева следва да се отхвърли, а обжалваното решение в тази му част да се отмени.

По частната жалба:

Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:

Заповедното производство е уредено като едностранно, поради което и в чл. 7, ал. 7 от НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г.

Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за започване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а само указания до заявителя за предявяване на установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК. Това производство няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на 4 материалноправната защита на длъжника /в този смисъл определение № 140/19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., ТК, І т. о. на ВКС/. Затова според настоящия състав, доколкото процесуалното представителство за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. случаи, то възнаграждението, съобразно § 1 от ДР на Наредбата, вр. чл. 46, ал. 2 ЗНА, следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида и същността на процесуалното действие.