Определение № 5617 от 11.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5617 гр. София, 11.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава П. Генова като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно частно гражданско дело № 20261100502372 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 422208/30.12.2025 г., наименувана „въззивна жалба“, на Ф. Г. Г., чрез пълномощника му адв.М.Д.Д., в качеството му ищец по гр.д. № 45144/2024 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), срещу постановеното по същото дело Определение № 49668/02.12.2025 г., с което е оставена без уважение молба вх. № 247873/17.07.2025 г., наречена „въззивна жалба“, за изменение на Решение № 12289/24.06.2025 г. в частта за разноските.

Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че с молба вх. № 247873/17.07.2025 г., наречена „въззивна жалба“, е обжалвано Решение № 12289/24.06.2025 г., тъй като от неправилното приложение на материалния закон са произтекли и неправилните изводи за частична основателност на исковите претенции, което е обусловило и присъждане само на част от сторените в исковото производство разноски. Поддържа, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен и неоснователно исковата претенция в тази част е отхвърлена.

Отправя искане за отмяна на обжалваното определение и изпращане на делото за произнасяне от въззивния съд по подадената въззивна жалба.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, не е изразило становище по жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, намира следното:

Производството по гр.д. № 45144/2024 г. по описа на СРС е образувано по искова молба 1 на Ф. Г. Г., с която срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните недействителност договор за потребителски кредит № 31394/30.09.2021 г., поради противоречие със закона, евентуално съединен с иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните недействителност на клаузата на чл.5.1 от договора, предвиждащ задължение за заплащане на еднократна такса от 168 лева за разглеждане и на клаузата на чл.5.2. от контракта, определяща размера на годишния процент на разходите, кумулативно съединени с осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 440 лева, представляваща недължимо платени от ищеца суми по договора.

С исковата молба е претендирано присъждане на сторените в производството разноски, а в полза на процесуалния представител на ищеца – адв. М.Д.Д. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

С молба от 05.12.2024 г. ищецът е представил сключен с адв. М.Д.Д. на 05.07.2024 г. договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че процесуалното представителство за провеждане на иска срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД във връзка с договор за потребителски кредит № 31394/30.09.2021 г. се предоставя безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.

С писмения отговор ответното дружество е пожелало присъждане на сторените в производството разноски, включително на юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева и е представило списък по чл.80 ГПК с молба от 26.03.2025 г.

Делото е приключило в едно открито съдебно заседание, в което е приета съдебна счетоводна експертиза. В същото ищецът е представил списък по чл.80 ГПК.

С Решение № 12289/24.06.2025 г. по гр.д. № 45144/2024 г. по описа на СРС е отхвърлен искът по чл.26 ЗЗД, вр.чл.22, ал.1 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски паричен кредит № 31394/30.09.2021 г., обявена е за недействителна клаузата на чл.5.1 от договор за потребителски паричен кредит № 31394/30.09.2021 г., която предвижда, че кредитополучателят дължи еднократна такса за разглеждане 168 лева, отхвърлен е искът за прогласяване недействителността на клаузата на чл.5.2 от договор за потребителски паричен кредит № 31394/30.09.2021 г. и „ЮтеКредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД на Ф. Г. Г. сумата от 168,05 лева – платена без основание по договор за потребителски паричен кредит № 31394/30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска на 30.07.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, като претенцията е отхвърлена за разликата над 168,05 лева до пълния претендиран размер от 440 лева. Със съдебното решение „ЮтеКредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл.81 вр.чл.78, ал.1 ГПК на Ф. Г. Г. сумата от 82,36 лева, представляваща сторени съдебноделоводни разноски ина адв.М.Д.Д. - сумата от 90 лева адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно правна помощ. При приложение на нормата на чл.81 вр.чл.78, ал.3 ГПК Ф. Г. Г. е осъден да заплати в полза на „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата от 82 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В срока за обжалване на съдебното решение ищецът е депозирал въззивна жалба вх. № 2

247873/17.07.2025 г., с която е поискал въззивният съд да отмени като неправилно и необосновано Решение № 12289/24.06.2025 г. по гражданско дело № 45144/2024 г. по описа на СРС в частта му, в която Ф. Г. е осъден да заплати на основание чл.81 вр. чл.78, ал.3 ГПК на „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата от 82,00 лева за юрисконсултско възнаграждение, като вместо него бъде постановено решение, с което да не бъдат възлагани в тежест на ищеца разноските на ответника, в частта му, в която е осъдено „ЮтеКредит” ЕООД да заплати на основание чл.81 вр. чл.78, ал.1 ГПК на Ф. Г. сумата от 82,36 лева сторени съдебноделоводни разноски, като вместо него бъде постановено решение, с което да ответникът да бъде осъден да заплати разноските в пълен размер от 500 лева и на основание чл.248, ал.1 ГПК да бъде изменено решението в частта за разноските, като се увеличатприсъдените такива в полза на адв. М.Д. от 90 лева на 400 лева. Претендирано е присъждане на разноски.

В предоставения му срок ответното дружество не е депозирало отговор на искането.

С Определение № 49668/02.12.2025 г. е оставена без уважение молба вх. № 247873/17.07.2025 г., наречена „въззивна жалба“, за изменение на постановеното по гр.д. № 45144/2024 г. по описа на СРС Решение № 12289/24.06.2025 г. в частта за разноските.

За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият съдебен състав е приел, че жалбата от 17.07.2025 г. има характер на молба за изменение на решението в частта за разноските, доколкото последното не е оспорено в частта за произнасяне по исковите претенцията, а единствено е заявено несъгласие с начина на разпределяне на сторените разноски - претендира се в полза на ищеца да бъдат присъдени съдебноделоводни разноски в пълен размер, в полза на адвоката да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в пълен размер и се оспорва дължимостта на разноски, които ищецът е осъден да заплати на ответника. По същество е приел, че в полза на двете страни в производството са присъдени разноски съобразно изхода от спора и по този начин е определен размерът на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител. Изложени са съображения, че при цялостно отхвърляне на исковите претенции, поради неоснователност, то ищецът следва да поеме разноските, които е сторил ответника за защита срещу неоснователно предявените искове.

Такива разноски на ответника не се следват при доказан от потребителя - ищец по основание иск, отхвърлен частично по размер, но и при потребителски спор, неоснователната претенция не обуславя приложение на това правило. В съответствие с изискванията на закона в полза на ответника са присъдени разноски съответно за отхвърлената част от исковете, на ищеца са присъдени разноски в непълен размер и е определено адвокатско възнаграждение при съобразяване уважената част от исковете.

Жалбата е подадена в предоставения срок за обжалване, от легитимирано лице с правен интерес и е насочена срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт, поради което се явява допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

От разпоредбите на чл.78, чл.80 и чл.236, ал.1, т.6 ГПК е видно, че произнасянето на 3 съда по отношение на направените в хода на производството разноски е функция на произнасянето по съществото на спора и не е част от последното. Затова в тази си част съдебният акт има характера на определение, което не подлежи на самостоятелно обжалване. В действащият Граждански процесуален кодекс не е възпроизведена разпоредбата на чл.70 ГПК (отм.), съгласно която решението на съда относно разноските и определението за допълнителна държавна такса по чл.65, ал.1 ГПК (отм.), може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение. По своето естество определението по чл.78 ГПК за присъждане на направените по делото разноски не е преграждащо такова по смисъла на чл.274, ал.1, т.1 ГПК, поради което би могло да подлежи на самостоятелно обжалване само ако е налице хипотезата на чл.274, ал.1, т.2 ГПК. Липсата на разпоредба, подобна на тази по чл.70 ГПК (отм.), в действащия ГПК сочи, че определението за разноски не е такова по чл.274, ал.1, т.2 ГПК. Поради това същото не подлежи на самостоятелно обжалване и страната не може да го обжалва с въззивна жалба, ако не се обжалва самото съдебно решение по съществото на спора. В случаите на неправилно определени разноски, когато не е подадена въззивна жалба срещу решението по съществото на спора, защитата на страните се осъществява по реда на чл.248 ГПК (Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на ВКС, IV г.о.).

В случая в срока по чл.259, ал.1 ГПК е депозирана въззивна жалба вх. № 247873/17.07.2025 г., с която Решение № 12289/24.06.2025 г. се обжалва единствено в частта за произнасянето на исковия съд за сторените в производството разноски, включващи и адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за оказана безплатна правна помощ в производството. Това недвусмислено следва от формулирания петитум, но също и от твърденията в обстоятелствената част на същата. Следва да се посочи, че сам в жалбата ищецът се е позовал на нормата на чл.248 ГПК. По тези съображения не могат да бъдат споделени доводите в частната жалба, че с въззивна жалба вх. № 247873/17.07.2025 г. е атакувано първоинстанционното решение по същество на спора като неправилно и необосновано. Срещу решението не е подадена въззивна жалба от насрещната страна, която да пренесе висящността на спора по същество на предявените искови претенции пред въззивния съд (така Определение № 769/19.04.2023 г. по гр.д. № /2023 г. на ВКС, II г.о.).

Поради това правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че въззивна жалба вх. № 247873/17.07.2025 г. представлява искане за изменение на решението в частта за разноските, доколкото и е налице произнасяне по искането за присъждане на разноски.

Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Искането за изменение на решението е депозирано в срока за обжалване на съдебното решение.

Жалбоподателят своевременно е представил списък по чл.80 ГПК, поради което правилно искането за изменение на решението в частта за разноските е прието за допустимо и е разгледано по същество.

В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и 4 член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С259/19 на СЕС, на които се е позовал жалбоподателя в молба вх. № 247873/17.07.2025 г., се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024 г. по дело С714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, която не допуска национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.