Определение № 29 от 06.02.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 29 гр. Пловдив, 06.02.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно гражданско дело № 20245000500411 по описа за 2024 година

Производство по чл.248 от ГПК.

На 13.01.2025 г. с вх. № 235 е постъпила писмена молба от адвокат С. Ж.

П., който е пълномощник-адвокат по делото на ответника по въззивната жалба и ищец по спора В. М. В., с която се иска съдът да измени на основание чл.

248 от ГПК постановеното по делото решение № 210/18.11.2024 г. в частта му за разноските, с която апелативният съд е осъдил „Ю.Б.“АД-гр.С. да заплати на адвокат П. сумата 540 лв. за адвокатско възнаграждение за осъществената защита на В. В. за производството по делото пред АС-Пловдив, дължимо съгласно чл.38,ал.2 от ЗА. В останалите нейни части молбата е оттеглена с молба с вх. № 1028/4.02.2025 г., съответно, производството по нея в тези части е прекратено с определение на апелативния съд № 24 от 6.02.2025 г.

Насрещната страна по молбата „Ю.Б.“АД-гр.С. е подала писмен отговор, получен в съда с вх. № 786/29.01.2025 г., с който моли тя да бъде оставена без уважение.

Пловдивският апелативен съд прецени обстоятелствата по делото и намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал.1 от ГПК, в срока за обжалване съдът по искане на страна по делото може да измени постановеното решение в частта му за разноските. По делото е постановено решение на 18.11.2024 г., което подлежи на обжалване. Съобщение за постановяването му с препис от 1 него са връчени на страната по спора В. В. чрез пълномощника й по делото адвокат П. на 6.01.2025 г. и в едномесечния срок за касационно обжалване, на 13.01.2025 г. е подадена молбата по чл. 248 от ГПК, получена в съда с вх. № 235/13.01.2025 г.

С решението от 18.11.2024 г. апелативният съд осъди „Ю.Б.“АД-гр.С. да заплати на адвокат П. сумата 540 лв. за адвокатско възнаграждение за осъществената защита на В. В. за производството по делото пред АС-Пловдив, дължимо съгласно чл.38,ал.2 от ЗА. В мотивите на съдебното решение апелативният съд посочи, че с оглед отхвърлянето на подадената от банката въззивна жалба следва на адвокат П. да бъде определено и присъдено възнаграждение за защитата, осъществена от него по реда на чл.38,ал.2 от ЗА за ответницата по въззивната жалба. Съдът прецени, че това възнаграждение следва да се определи реципрочно на юрисконсултско възнаграждение, доколкото другата страна е защитавана от юрисконсулт, при което работата на юрисконсулта по изготвянето на въззивната жалба и представянето на молбата за съдебното заседание на апелативния съд на 23.10.2024 г. е съизмерима с работата на адвокат П. по изготвянето на кратък отговор на въззивната жалба и защита на ответницата по нея с явяване в съдебното заседание на апелативния съд. Съдът прие, че като ориентир при тези обстоятелства в случая ще се ползват разпоредбите на чл.25,ал.1 и ал.2 от НПП, поради което възнаграждението се определя в размер на (360 лв. плюс 50% от 360 лв.) 540 лв. Съдът посочи, че за производството по частната жалба относно определението на окръжния съд в производството по чл.248,ал.1 от ГПК разноски на никоя от страните не следва да се присъждат, тъй като не се дължат разноски в производството по определяне дължимостта и размера на разноските по делото, целта на това производство е да се разреши процесуалният спор относно дължимостта на разноските и размера им, поради което не следва да се допуска провеждането му да генерира нови задължения за разноски (в тази насока – определение № 2228/18.07.2023 г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 1721/2023 г.).

С молбата от 13.01.2025 г. молителят адвокат П. претендира решението на апелативния съд да бъде изменено в тази негова част за разноските, като му бъде присъдена и сумата от още 4061,46 лв., представляваща разликата от уважения размер от 540 лв. до пълния претендиран размер от 4 601,46 лв. като адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗА за предоставена 2 безплатна адвокатска защита и съдействие на близък пред въззивната инстанция по в.гр.д. № 411/2024 г. на АС-Пловдив. Посочено е, че адвокат П. не е юрисконсулт, а адвокат на свободна практика и не получава заплата, а адвокатски възнаграждения за положения труд, които трябва да бъдат справедливи, обосновани и достойни на извършената работа. Моли съда адвокатският труд да не се принизява на този на юрисконсулта или на вещите лица. Заявява, че определеният от въззивния съд адвокатски хонорар за защита пред въззивната инстанция е в размер на възнаграждението на вещото лице, което е недопустимо, както и е недопустимо да се осъразмерява този труд на този по ЗПП, не такава е волята и на законодателя. Заявено е, че понастоящем в Народното събрание на второ четене е обсъден ЗИДЗА, като в §9 от ЗР законодателният орган е предвидил, че до издаване на Наредба по чл.36,ал.5 от ЗА като ориентир при определяне на адвокатските възнаграждения следва да се използват критериите, посочени в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. законодателят е счел, че ориентир за определяне на адвокатските възнаграждения е тази Наредба, съответно, че определянето на адвокатските възнаграждения не следва да е безконтролно, а да се спазва НМРАВ, в която са залегнали основни критерии при отчитането и заплащането на адвокатския труд. Заявява, че в конкретния случай материалният интерес е 49 393,20 лв., адвокатското възнаграждение се определя на основание чл.7,ал.2,т.4 от НМРАВ (2 650 лв. плюс 8% от горницата над 25 000 лв. до 49 393,20 лв. или от 24 393,20 лв. – 1 951,46 лв., общо) 4 601,46 лв. за уважения иск. Заявява, че съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т.3 от ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, основният критерий, от който изхожда съдът когато определя размер на адвокатско възнаграждение, респективно размер на разноски за такова, е законоустановеният критерий в чл.78,ал.5 от ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита.

С отговора на молбата, постъпил на 29.01.2025 г., ответната по нея и по спора страна „Ю.Б.“АД-гр.С. моли молбата да бъде оставена без уважение като неоснователна. Заявено е, че от молителя адвокат П. не се обосновават конкретни съображения с какво положените от него усилия се явяват в повече от тези на процесуалния представител на насрещната страна или назначените 3 по делото експертизи. Заявено е, че предвид неприложимостта на Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, установена с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, за определяне на пропорционална и разумна стойност на дължимия адвокатски хонорар, който следва да бъде възложен на загубилата делото страна, от съдебната практика се прилагат обективните критерии – правна, фактическа сложност на делото, материален интерес и процесуална активност на адвоката. Заявено е, че от апелативния съд в духа на Решение С57/15 е определен справедлив и пропорционален размер на адвокатския хонорар за осъществена безплатна защита на близък на стойност 540 лв. Заявено е, че въззивното производство е протекло в рамките на едно открито съдебно заседание, в което от страните не са сочени нови факти и обстоятелства и не са представени нови доказателства.

Заявено е, че трудът, положен от адвокат П. по възивното гражданско дело се изчерпва с изготвяне на кратък отговор на въззивна жалба, представляващ препис на Директива 2008/48, и физическо явяване в едно съдебно заседание без проявена процесуална активност. Счита се, че определеният на адвоката хонорар в размер на 540 лв. е напълно справедлив, обоснован и достоен на положения от него труд. Заявено е, че е нелогично извършеното в молбата позоваване на бъдещ нормативен акт и обвързването му с неприложимата НМРАВ, като същото не би могло да оправдае необходимост от завишаване на първоначално определеното адвокатско възнаграждение.

Съгласно нормата на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Разноските по производството са всички разходи, които страната прави във връзка с извършваните по делото процесуални действия. В случая от ответницата във въззивното производство В. В. разноски не са направени, тъй като тя не е платила възнаграждение на нейния процесуален представител адвокат П.. Тъй като представителството се осъществява от адвокат П. безплатно по реда на чл. 38,ал.1,т.3,предл.2 от ЗА (на близък), В. не му е заплатила адвокатско възнаграждение, конкретната сума за което да й бъде присъдена съгласно чл.78,ал.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 38,ал.2 от ЗА следва в случая насрещната страна (банката) да бъде осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на адвокат П., което адвокатско възнаграждение съдът следва да определи. При това определяне съдът обаче не може да се съобразява с наредбата по чл.36,ал.2 от ЗА, а именно с Наредба №1/9.07.2004 4 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съображения за неприложимостта на тази наредба апелативният съд е изложил в решението си от 18.11.2024 г. (л.38 и 39 от мотивите). Ще следва сега отново да се посочи, че Наредбата понастоящем е неприложима съгласно решението по дело С438/22 на СЕС, поради което е без правно значение какви законодателни решения се подготвят във връзка с адвокатските възнаграждения и какви проекти се разглеждат в законодателния процес. Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г., при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101,§1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5,ал.4 от Конституцията на Република България. В определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК е посочено, че съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г. приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101,§1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Със същото определение е посочено, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При тези обстоятелства по начало и към момента от съдилищата се приема, че Наредбата може да бъде ползвана само като ориентир за определяне на възнаграждението на адвоката, 5 но като се отчете извършваната работа по делото. При определянето в случая на адвокатското възнаграждение за адвокат П. в размер на 540 лв. апелативният съд разгледа и съпостави работата на адвоката и на юрисконсулта, осъществил защитата на банката, както и прецени каква конкретно е извършената от адвокат П. работа по изготвянето на кратък отговор на въззивната жалба и защитата на ответницата по нея с явяване в съдебното заседание на апелативния съд. Съответно, като ориентир при конкретните обстоятелства по делото съдът ползва разпоредбите на чл.25,ал.1 и ал.2 от НЗПП. Действително, адвокат П. не е юрисконсулт, а адвокат на свободна практика и той не получава заплата, а по начало получава адвокатски възнаграждения за положения труд. В конкретния случай обаче той не е получил адвокатско възнаграждение (в което да включи евентуално и част с оглед поддържаната от него свободна практика), тъй като сам е избрал да защитава безплатно близък, съответно, сам е приел, че ще получи адвокатско възнаграждение, което съдът ще определи (и ще осъди другата страна да го заплати). Водещ по начало при определянето на възнаграждението на юристите, които защитават страните по делото, следва да бъде принципът, че техният труд е съизмерим и следва да бъде съпоставимо оценяван.