Решение № 229 от 04.03.2026, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. Варна, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова мл.с. Ива Бл. Благоева при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20263100500253 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. И. Д. срещу Решение № 4254/27.11.2025 г., постановено по гр.д. № 2034/2025 г. по описа на ВРС, XLII състав, с което е отхвърлен искът й с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за приемане за установено, че Н. Д.

Б. й дължи, както следва: сумата от 1500 лева, представляваща дължима главница по неформален договор за заем от 27.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 13.06.2024 г., до окончателното изплащане на задължението; сумата от 739.88 лева, представляваща законна лихва за периода от 28.12.2019 г. до 13.06.2024 г., за които парични вземания е издадена Заповед № 3189/14.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 7324/2024 г. по описа на ВРС, XLII състав.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено при съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила.

1

Релевира се и незаконосъобразност на същото като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло предявеният иск. Претендират се разноски.

Въззиваемата Н. Д. Б. в срока по член 263, алинея 1 от ГПК депозира отговор по така подадената жалба, като оспорва същата като неоснователна и отправя искане решението на ВРС да бъде потвърдено.

В съдебно заседание страните, чрез процесуалните си представители, поддържат изразената позиция по спора, като претендират присъждане на сторените в производството разноски.

По отношение на въззивната жалба:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по същество на спора. Правният интерес от предявяване на същите се обосновава с наличие на непогасено парично вземане от насрещната страна.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по искове на М. И. Д. против Н.

Д. Б. с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл.

2

86 от ЗЗД за осъждане на последната да заплати, както следва: сумата от 1500 лева, представляваща дължима главница по неформален договор за заем от 27.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 13.06.2024 г., до окончателното изплащане на задължението; сумата от 739.88 лева, представляваща законна лихва за периода от 28.12.2019 г. до 13.06.2024 г., за които парични вземания е издадена Заповед № 3189/14.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 7324/2024 г. по описа на ВРС, XLII състав.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Н. Д. Б., с който оспорва вземането, като твърди, че между страните не е налице сключен договор за заем и тя не познава Д..

От събраните по делото доказателства съдът, намира за установено следното от фактическа страна:

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 от ГПК.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ОТ

ГПК, ВР. С ЧЛ. 240, АЛ. 1 ОТ ЗЗД:

Основателността на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се обуславя от съществуването на следните материалноправни предпоставки: 1/ постигнато между страните съгласие за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума; 2/ фактическо предаване на сумата.

От представеното преводно нареждане се установява, че на 27.06.2019 г.

М. И. Д. превежда по банковата сметка на Н. Д. Б. в „Банка ДСК“ АД претендираната с исковата молба сума от 1500 лева. Получаването на паричната сума не се оспорва от насрещната страна. Следователно безспорно е налице втората от посочените материалноправни предпоставки за уважване на иска. Контроверзният между страните въпрос е за правното основание, на което сумата е предадена.

В константната практика на ВКС се приема, че не може да се 3 презюмира, че предаването на суми от едно на друго лице винаги има за правно основание договор за заем, като в тежест на ищеца е да установи основанието, на което е извършено предаването /в този смисъл Решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 695/2008 г., I Т. О., ТК; Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV Г. О., ГК; Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV Г. О., ГК; Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV Г. О., ГК; Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV Г. О., ГК/. Следователно доказателствената тежест да установи, че е дала заемните средства е върху ищцата, претендираща връщането им. При оспорване на иска, ответника следва да докаже релевантните си възражения: напр., че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята; че задължението е погасено и др. факти съобразно характера на въведените възражения срещу иска.

В конкретния случай е видно от преводното нареждане представено по делото, че на 27.06.2019 г. при извършване на превода е посочено основание „даване заем от М. И. Д.“. Според настоящия съдебен състав ищецът е доказал основанието за предаване на съответната сума чрез изричното посочване на същото в платежния документ. Когато платецът е посочил в платежния документ основание за плащането, това е извънсъдебно признание, че основанието съществува /Решение № 151 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2014 г., IV г. о., ГК/.

В случаи като този, когато договорът за заем не е обективиран в писмена форма, доказването на постигнатото съгласие за сключването му е взаимносвързано с доказване на релевираното от ответника възражение, че парите са предадени на друго основание. По настоящото дело ответницата не релевира твърдения и съответно не ангажира доказателства, че сумата от 1500 лева й е преведена на друго правно основание, различно от договор за заем.

Същата единствено твърди, че не познава изобщо ищцата, което се опровергава от показанията на свидетеля В. З., който случайно е присъствал на среща между страните в Морската градина на гр. Варна, на която е ставало въпрос за пари.

В тежест на ответника е да установи, че заемната сума е върната, като доказателства в тази насока обаче не са представени.

Следователно към момента на приключване на устните състезания пред 4

ВОС задължението на заемателката за заплащане на сумата от 1500 лева, представляваща незаплатена главница по неформален договор за заем от 27.06.2019 г. не е погасено, поради което и предявения против нея иск с правно основание 422 от ГПК, вр. с чл. 240 от ЗЗД се явява основателен и като такъв следва изцяло да бъде уважен.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ОТ

ГПК, ВР. С ЧЛ. 86 ОТ ЗЗД:

Съгласно твърденията на ищцата, обективирани в исковата молба, по сключения договор за заем е бил уговорен падеж – 27.12.2019 г. Тъй като тези твърдения са неподкрепени с доказателства, а и в обясненията си по чл. 176 от ГПК Д. не посочва точна дата за връщане на заемната сума, следва да се приеме, че договорът е бил сключен като безсрочен. В този случай е приложима разпоредбата на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. От доказателствата по делото се установява, че изрична покана не е изпращана до Б., но същата се счита поканена да върне предоставената й в заем сума с връчването на 05.02.2025 г. на издадената Заповед № 3189/14.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 7324/2024 г. по описа на ВРС, XLII състав.

Настоящият състав приема, че именно от тази дата е започнал да тече едномесечният срок по чл. 240, ал. 4 от ЗЗД. Същият е изтекъл на 05.03.2025 г. вкл., като от следващия ден /06.03.2025 г./ длъжникът е изпаднал в забава. От тази дата се дължи законна лихва върху главницата от 1500 лева.

Акцесорната претенция по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 86 от ЗЗД се явява неоснователна за сумата от 739.88 лева, представляваща законна лихва за периода от 28.12.2019 г. до 13.06.2024 г., както и за периода от датата на депозиране на заявлението в съда – 13.06.2024 г. до 05.03.2025 г. вкл.

Като е достигнал до различни крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил отчасти неправилно решение, поради което същото следва да бъде частично отменено, като вместо това въззивният съд постанови ново, с което да уважи предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като бъде признато за установено, че Н. Д. Б. дължи на М. И. Д., сумата от 766.94 евро /1500 лева/, представляваща дължима главница по неформален договор за заем от 5

27.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.03.2025 г., до окончателното изплащане на задължението, за които парични вземания е издадена Заповед № 3189/14.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 7324/2024 г. по описа на ВРС, XLII състав. Искът с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл.

86 от ЗЗД за сумата от 378.29 евро /739.88 лева/, представляваща законна лихва за периода от 28.12.2019 г. до 13.06.2024 г. и за законната лихва за периода от датата на депозиране на заявлението в съда – 13.06.2024 г. до 05.03.2025 г. вкл. искът се явява неоснователен, поради което и първоинстанционното решение в тази му част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение № 4254/27.11.2025 г., постановено по гр.д. № 2034/2025 г. по описа на ВРС, XLII състав също следва да бъде ревизирано.

В първоинстанционното производство ищцата Д. е отправила искане с правно основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски, като такива следва да й се присъдят съобразно уважената част от исковете, поради което ответницата Б. следва да бъде осъдена да заплати сумата от 214.07 евро /418.68 лева/, представляваща заплатена държавна такса – 125.20 лева и заплатено адвокатско възнаграждение – 500 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие /лист 44/.

Ответницата е отправила искане с правно основание чл. 78, ал. 3 от ГПК /с отговора на исковата молба/, но поради липса на представени доказателства за извършени разноски, такива не следва да бъдат възлагани в тежест на насрещната страна.