Акт от 02.07.2020, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ гр.Русе, 02.07.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд –

Русе, в публично заседание на 24 юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА

ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА и с участието на прокурора ПЛАМЕН ПЕТКОВ като разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА адм. дело № 209 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от АПК.

Образувано е по протест прокурор при Окръжна прокуратура-Русе, уточнен относно предмета на оспорване и петитума с молба вх.№1364 от 04.05.2020 г. по описа на АС-Русе /л.29 от делото/, против разпоредби от Наредба № 19 за определяне размера на местните данъци на територията на община Борово, приета с Решение № 24 по Протокол № 4 от 30.01.2008 г.; изм. с Решение № 169/29.12.2008 г.; изм. с Решение № 310/28.12.2009 г.; изм. с Решение № 474/31.01.2011 г.; изм. с Решение № 343/18.12.2013 г.; изм. с Решение № 158/28.09.2016 г.; изм. и доп. с Решение № 498/30.01.2019 г., всички решения на ОбС-Борово, както следва: чл. 11, ал. 1 и ал. 2 – само в частта „…от 1 март….“; чл.40; чл.45, ал.5; чл.46, ал.1 – само в частта на двете изречения от разпоредбата „……. от 1 март ……“; чл.46, ал.3 - само в частта на изр. второ: „Заплащането на данъка се удостоверява с представяне на издаден или заверен от общината документ“; чл.52, ал.1, т.4 и чл.64,ал.2.

Иска се отмяна на разпоредбите като незаконосъобразни по аргумент за несъответствието им с нормативен акт от по-висока степен, като се претендират и направените разноски по производството.

Ответникът Общински съвет - Борово не взема становище по протеста.

Съдът, като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото и извърши проверка по реда на чл. 168 във вр. с чл. 196 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Протестът е процесуално допустим. Подаден е против административен акт, който подлежи на съдебен контрол. Наредбата, по дефиницията на чл. 75, ал. 1 от АПК, чл. 7, ал. 2 и чл. 8 от ЗНА и чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА, съставлява подзаконов нормативен административен акт. Съобразно разпоредбата на чл. 185, ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от АПК той подлежи на безсрочно оспорване пред съда, като това право има и прокурорът (чл.

186, ал. 2 от АПК), който може да подаде протест срещу акта.

По съществото си е частично основателен.

Наредба № 19 за определяне размера на местните данъци на територията на община Борово е подзаконов нормативен акт, приет от Общинския съвет-Борово като орган на местната власт и местното самоуправление.

Съгласно чл. 8 от ЗНА всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Според чл. 75, ал.2 и чл. 76, ал.3 от АПК нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен.

По силата на законовата делегация, разписана в чл. 9 от ЗМДТ,

Общинският съвет приема наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги, каквато е процесната Наредба № 19, приета от ОбС-Борово. Оспореният частично подзаконов нормативен, включително последвалите му изменения, е приет от компетентния за това орган, видно от приложените решения на колективния орган на стр.43 до стр.47 от делото.

С протеста нормата на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от Наредба №19 е оспорена само в частта й - „…от 1 март….“.

Целият текст на разпоредбите, в действащата им редакции на подзаконовия нормативен акт, е следният:

Чл.11 /изм. Решение №474/31.01.2011 г./

/1/ Данъкът върху недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в следните срокове: от 1 март до 30 юни и до 30 октомври на годината, за която е дължим

/2/ На предплатилите от 1 март до 30 април за цялата година се прави отстъпка 5 на сто.

Съгласно чл.28, ал.1 ЗМДТ /в сила от

01.01.2015 година/ данъкът върху недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим, а според ал. 2 /в сила от 01.01.2015 година/ на предплатилите до 30 април за цялата година се прави отстъпка 5 на сто.

При съпоставка на цитираните по-горе текстове от Наредбата и ЗМДТ се налага изводът, че чл. 11, ал. 1 и 2 от Наредба №19 противоречат на чл.28, ал.1 и ал.2 от ЗМДТ, в частта на въведената начална дата за заплащане първата вноска на данъка - 01 март, каквато в закона не е посочена и по подразбиране заплащането може да се извърши от 01 януари на съответната година. С даденото разрешение в Наредба №19, в противоречие на законовата регламентация, се ограничават правата на гражданите и организациите да заплатят първата вноска от публичното задължение и преди 01 март на съответната година, респ. да ползват отстъпката при заплащане на цялото задължение и преди 01 март на годината. Нормата на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от Наредба №19 следва да бъде отменена само в частта й - „…от 1 март….“ .

Според протестирания чл. 40 от

Наредба №19 – „Собствениците на превозни средства декларират пред общината по постоянния си адрес, съответно седалище, притежаваните от тях превозни средства в двумесечен срок от придобиването им по реда на чл. 54 от ЗМДТ“ Относими към преценката за законосъобразност на оспорения текст от Наредба №19 са нормите на чл.54 от ЗМДТ.

Според чл.54,ал.1 от закона:Размерът на данъка се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи, и се съобщава на данъчно задълженото лице.

Според чл.54,ал.3 от ЗМДТ /Нова – ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) – ал.1 не се прилага, когато:

1. пътното превозно средство е придобито по наследство;

2. пътното превозно средство е собственост на повече от едно лице;

3. собственикът/собствениците на пътното превозно средство няма/нямат постоянен адрес, съответно седалище на територията на страната;

4. са налице основания за предявяване право на освобождаване от данък;

5. (отм. – ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г., нова, бр. 96 от 2019 г., в сила от 1.01.2020 г.) са налице основания за ползване на данъчни облекчения по чл. 59, ал. 4.

Съгласно чл.54,ал.4 от ЗМДТ – “Собствениците на превозни средства, с изключение на случаите по ал. 1, декларират пред общината по постоянния им адрес, съответно седалище, притежаваните от тях превозни средства в двумесечен срок от придобиването им. За превозните средства, които не са регистрирани за движение в страната, двумесечният срок започва да тече от датата на регистрацията им за движение. При придобиване на превозно средство по наследство декларацията се подава в срока по чл.32, като в случай че същата не е подадена в посочения срок, служител на общинската администрация образува служебно партида за превозното средство въз основа на данните, налични в общината и в регистъра на населението”.

Анализът на законовите норми, в тяхната взаимна връзка, налага извода, че законът – чл.54, ал.4, предл. първо от ЗМДТ въвежда задължение за собствениците на ПС за декларираните на притежаваните от тях такива в двумесечен срок от придобиването им, но предвижда и изключения от това общо правило с препратката на ал.4 към ал.1 на чл.54. Отделно от това, общото правило по чл.54,ал.4, изр. първо ЗМДТ, не се прилага в уредените случаи в предл. второ на текста – срокът за деклариране е също 2 месеца, но началният момент е различен - датата на регистрацията за движение на нерегистрираните ПС, а също и в предл. трето на текста - чрез препратката към чл.32 от ЗМДТ е предвиден 6 месечен срок от откриване на наследството за деклариране на придобито ПС по наследство. В атакуваната норма – чл.40 от Наредба №19 такова разграничение не е направено. Въведеното общо задължение за собствениците на ПС за деклариране на притежаваните от тях такива в двумесечен срок от придобиването, с наредбата се разпростира недопустимо и за случаите на изключенията, предвидени в закона и коментирани по-горе, за които по силата на нормативния акт от по-висока степен това общо правило е неприложимо. Това прави протестираната разпоредба незаконосъобразна.

Според оспорената по делото норма на чл. 45, ал. 5 от Наредба №19: „Екологичните категории „Евро 3“, „Евро 4“, „Евро 5“, „Евро 6“ и „ЕЕV“ се удостоверяват чрез предоставяне на документ, от който е видно съответствието на превозното средство с определената от производителя екологична категория“. Тази норма е съответствала на новелата на чл.59,ал.5 от ЗМДТ, приета с ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.

Понастоящем законовата разпоредба е изменена и в действащата редакция на ДВ, бр.

98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г., гласи: „Когато в регистъра по чл. 54, ал. 1 няма данни за екологичната категория на моторното превозно средство, се приема, че превозното средство е без екологична категория“. Със законовата промяна е отпаднало задължението за собствениците за представяне на документ, удостоверяващ екологичната категорията на ПС от „Евро 3“ и нагоре, поради което недопустимо с подзаконовия нормативен акт такова задължение продължава да им е вменено. Създаването на задължения за субектите, които не са разписани в закона, има за последица незаконосъобразност на протестирания чл. 45, ал. 5 от Наредба №19.

Оспорената е и разпоредбата на чл.

46, ал. 1 от Наредба №19 – само в частта на двете изречения от разпоредбата „……. от 1 март ……“.

Целият текст на разпоредбата, в действащата й редакция на подзаконовия нормативен акт, е следният:

Чл.46 /изм. Решение №474/31.01.2011 г./

/1/ Данъкът върху превозните средства се плаща на две равни вноски в следните срокове: от 1 март до 30 юни и до 30 октомври на годината, за която е дължим. На предплатилите от 1 март до 30 април за цялата година се прави отстъпка 5 на сто.

Относимият законов текст към уредбата е този на чл.60,ал.1 от ЗМДТ, според който: Данъкът върху превозните средства се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. На предплатилите до 30 април за цялата година се прави отстъпка 5 на сто.

При съпоставка на цитираните по-горе текстове от Наредбата и ЗМДТ се налага изводът, че чл.46,ал.1,изр.първо и второ противоречат на чл.60, ал.1 от ЗМДТ, в частта на въведената начална дата за заплащане първата вноска на данъка - 01 март, каквато в закона не е посочена и по подразбиране заплащането може да се извърши от 01 януари на съответната година. С даденото разрешение в Наредба №19, в противоречие на законовата регламентация, се ограничават правата на гражданите да заплатят първата вноска от публичното задължение и преди 01 март на съответната година, респ. да ползват привилегията при заплащане на цялото задължение и преди 01 март на годината. Нормата на чл. 46, ал. 1 от Наредба №19 следва да бъде отменена в частта й на двете изречения „……. от 1 март ……“.

Основателно се претендира и отмяната на чл.46,ал.3 от Наредба №19 – само в частта на изр. второ: „Заплащането на данъка се удостоверява с представяне на издаден или заверен от общината документ“.

Съгласно чл.60,ал.6 ЗМДТ (Изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., доп. - ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г., изм. - ДВ, бр. 92 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) - Заплащането на данъка е условие за редовност при периодичния технически преглед на превозното средство.

Заплащането на данъка се удостоверява с:

1. проверка чрез автоматизиран обмен на информация между информационната система за електронно регистриране на извършените периодични прегледи на пътни превозни средства, поддържана от Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, и: а) системата за обмен на информация, поддържана от Министерството на финансите в изпълнение на чл. 5а, или б) съответната система за администриране на местни данъци и такси на общината, или 2. представяне на издаден или заверен от общината документ.

Законът регламентира два алтернативни и равностойни способа за установяване на факта на плащане на данъка за превозното средство - проверка чрез автоматизиран обмен на информация между съответните системи по т.1, б“а“ или б.“б“ от горецитираната норма или чрез представяне от задълженото лице на документ, удостоверяващ плащането, издаден от съответната община.