Решение № 17 от 25.01.2024, Районен съд - Карнобат

РЕШЕНИЕ

№ 17 гр. Карнобат, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРНОБАТ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тонка В. Мархолева при участието на секретаря Петя Н. Ганчева като разгледа докладваното от Тонка В. Мархолева Гражданско дело № 20232130100760 по описа за 2023 година

Предявен е иск от В. Ц. С. с ЕГН **********, с настоящ адрес: село Ц.,община Карнобат, област Бургас срещу „Сити кеш“ ООД ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска", № 29, ет. 7, представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев за прогласяване на нищожност на сключения между тях договор за потребителски кредит №766242 към искане №9142771 и за връщане на платената въз основа на него сума в размер на 2 300 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноски от процесуалния представител на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Ищецът твърди в исковата молба, че на 18.11.2022 г. сключил със „СИТИ КЕШ" ООД Договор за потребителски кредит № 766242 за сумата от 1 700 лв., които следвало да се възстановят на 10 вноски, при уговорен ГПР в размер от 48.42 % и ГЛП 40.05 %, като общата сума, която следвало да заплати ищеца възлизала на 2 104, 60 лв. Договорът съдържал задължение за кредитополучателя за представяне на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя, скрепено съгл чл. 11 от договора с неустойка за неизпълнението му в срок. В чл. 5 от договора за кредит били предвидени и условията, на които да отговаря поръчителя и банковата гаранция. Твърди се, че общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 1 895.40 лева за целия срок на договора за потребителски кредит. Ищецът прави извод, че в крайна сметка следвало да заплати сумата от 4000 лева, която включвала: 1) 1 700 - главница; 2) 404.60 лева - лихва; 3) 1 895.40 лева неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в 3-дневен срок. Срокът на кредита бил до 18.09.2023 г. Настоява, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски формуляр не било посочено какво точно се включвало в ГПР (напр. въпросната неустойка). Твърди още, че е погасил изцяло задълженията си по процесния договор, тъй като ги рефинансирал с нов кредит, но от ответното Дружество не са му предоставили документ, доказващ това обстоятелство. Твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. На първо място изтъква, че изискването, което е заложено в чл. 5 от договора за потребителски кредит (за осигуряване 1 от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва) е очевидно нищожно като представляващо скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Освен това била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти.

Изтъква, че не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н.) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР и че в практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Освен това ищецът настоява, че са на лице изключително високи изисквания към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, както и набора от документи, които поръчителите следва да предоставят (в тридневен срок от сключването на договора), при все, че невъзможността му да осигури подобни обезпечения в толкова кратък срок била очевидна. Сочи, че кредитодателят не е изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка. На второ място твърди, че подобна уговорена неустойка в общ размер от 1 895.40 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като е необосновано висока. Подобни уговорки между страните прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди счита за пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Освен това предвидената клауза за неустойка намира за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.

Твърди, че с предвиждането на такива разходи за неустойка, посочени в Договор за потребителски кредит се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съгласно която:

„ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС."). Събирането на такива разходи счита за част от дейността по управление на кредита и следва да бъде включено в ГПР. Освен това поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Сочи практика на СЕС, която приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставя потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, като посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се 2 окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.

Поради гореизложеното счита, че процесният договор за кредит е нищожен на осн. чл. 26, ал.1, предл. 1 във връзка с чл. 11, т. 9 и 10, във връзка с чл. 22 от ЗПК. Допълва, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД поради множеството изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и краткия срок, в който следва да се предоставят, коеот на практика прави задължението неизпълнимо. Освен това размерът на предвидената неустойка представлявал 90,05 % от общо дължимата сума (главници и лихва), т. е. изначално е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер сума, почти равна на главницата и всички възнаградителни лихви по кредита, поради което противоречала и на добрите нрави като нарушаваща принципа на справедливост без да се вземат предвид реалните вреди от неизпълнението. Поради това и заплатената от ищеца сума в размер от 1 895.40 лева била недължимо платена и подлежи на възстановяване.

Допълва, че съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. Сочи, че към датата на сключване на договора -18.11.2022 г., основният лихвен процент е 0. 59 %, от което следва, че размерът на законната лихва е 10. 59 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40.05 % годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

Поради това и сумата, представляваща дължимата възнаградителна лихва за целия срок на Договора за потребителски кредит до предсрочното погасяване на същия в размер от 404.60 лв., също счита за недължимо платена и подлежаща на възстановяване на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД на ишцата.

По отношение на иска за връщане на даденото по сочения за недействителен договор за кредит, сочи, че съгл. чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 1 700 лв.

(главницата). Ищецът е заплатил към момента на предявяване на иска сума в размер на 4 000 лева, тъй като е рефинансирал задължението си, сключвайки нов договор за потребителски кредит с ответното Дружество. Поради това счита, че е надплатил 2 300 лева, които следвало да му бъдат възстановени. Претендира минимално адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата по двата иска.

Ответникът „Сити кеш“ ООД в отговора на исковата молба признава, че на 18.11.2022г. е сключил договор за потребителски кредит № 766242 с В. Ц. С. за сумата от 1700 лева, по който били предвидени 10 погасителни вноски, последната от които с дата 18.09.2023г. и че в договора е определен ГПР в размер на 48,42% и ГПЛ в размер на 40,05%. Твърди още, че на 30.05.2023г. В. С. е изплатил предсрочно своя кредит. Оспорва иска за нищожност на целия договор, като сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на целия договор, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона. Възразява, че възнаградителната лихва е дължима, като ако съдът счете, че е налице частична недействителност на процесния договор за паричен заем, то това обстоятелство не обвързвало задължението на кредитополучателя за погасяване на сумите за главница и възнаградителна лихва по процесния договор. Счита, че изискванията на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД са надлежно изпълнени, с оглед на което възнаградителна лихва в полза на заемателя се дължи. Изтъква, че неустойката не е включена в ГПР, като сочи, че твърдението на ищеца било в пряко 3 противоречие, както с разпоредбата на чл. 19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, според която „За целите на изчисляването на ГПР се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит", така и на транспонираната в същия смисъл разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която „при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Прави извод, че неустойката/обезщетението за неизпълнение на договорни задължения, не попадат в общите разходи по кредита и не могат да се вземат предвид при изчисляване на ГПР, поради което неустойката не следвало да се калкулира в посочения размер на ГПР и същата не може да се приравнява на лихвата, тъй като според уговореното между страните, тя нямала такава функция. Освен това сочи, че ГПР трябвало да се изчисли в момента на сключване на кредитния договор, а не впоследствие, когато настъпила изискуемостта на неустойката, тъй като не било ясно дали кредитополучателят ще допусне неизпълнение на задълението си.