Решение № 265 от 18.09.2024, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 265 гр. С., 18.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20242200500333 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 347/25.04.2024г. по гр.д.

№ 3404/23 г. на СлРС, с което:

- е признато за установено по отношение на И. А. М. с ЕГН ********** от гр. С., кв. „Д. **, че ДЪЛЖИ на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1421, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54 сумата 5635.85 лева главница по договор за кредит № 7053223845/12.11.2021 г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение 29.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата;

- са отхвърлен предявените искове за признаване за установено по отношение на И. А. М. с ЕГН ********** от гр. С., кв. „Д. **, че ДЪЛЖИ на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.

София, п.к. 1421, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54 главница над размера на сумата 5635.85 лева до пълния претендиран размер от 14596.03 лева, договорна лихва в размер на 2733.02 лева за периода от 15.08.2022 г. до 27.01.2023 г. и 394.27 лева обезщетение за забава за периода от 15.08.2022 г.

1 до 16.03.2023 г. като неоснователни;

- е осъдена И. А. М. да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, гр. София, разноски в производството по ЧГД № 1245/2023 г. в размер на 162.72 лева и - е осъдено „Ти Би Ай Банк” ЕАД, гр. София да заплати на И. А. М. разноски в размер на 1556 лева.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът атакува цитираното решение частично, само в отхвърлителната част за разликата над 5 635, 85 лв. до 14 596, 03 лв. главница и за сумите за договорна лихва от 2 733, 02 лв. и обезщетение за забава от 394, 27 лв., като твърди, че в нея съдебният акт е неправилен и незаконосъобразен.

Счита, че съдът неправилно е приел за недействителен процесния договор на осн. чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и неоснователно и неправилно е приел, че е дължима само част от неизплатената главница. Заявява, че всички изисквания на ЗПК в чл. 10 са спазени, ГПР е 49, 55% и е в рамките на законовия лимит. Посочена е с думи и цифри общата дължима сума от потребителя от 32 437, 51 лв., описани са всички взети предвид допускания, липсват неясноти. Твърди, че начинът на формиране на ГПР е ясен и съобразен със законовите изисквания и в разходите по кредита не следва да се включва застрахователната премия от 4 456, 53 лв., тъй като сключването на договора за застраховка не е задължително условие за получаване на кредита. Позовава се на пар 1 на ДР на ЗПК и чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Сочи, че експертизата е стигнала до заключението, че ГПР по договора с включени застраховки е в размер на 49, 82%. Развива подробна аргументация, с която обосновава основателността на претенциите си.

Поради всичко изложено моли да се отмени атакуваната отхвърлителна част на обжалваното решение и да се уважат исковете и за тези суми. Претендира разноски за всички инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

2

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива подробни доводи, с които оборва релевираните с нея оплаквания, като заявява, че решението на страда от пороци, водещи до неговата отмяна.

Заявява, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че застрахователната премия представлява разход по кредита, който не е взет предвид при изчисляване на ГПР и в такъв случай последният се изчислява от вещото лице на 90 %, което надвишава значително законовия лимит от 50%.

Това прави ДПК недействителен и се дължи само чистата сума по кредита, както правилно е приел решаващият съд. Излага детайлна аргументация в подкрепа на виждането си. Моли да не се уважава въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение в атакуваните от въззивника части. Претендира разноски за тази инстанция. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В отговора не са направени нови доказателствени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли да се потвърди като правилно и законосъобразно атакуваното решение. Претендира разноски за тази инстанция, представя пълномощно, договор з аправна защита и съдействие за въззивното производство и списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.

3

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е неправилно в обжалваната си част, поради което следва да бъде отменено в нея и бъде постановено ново решение по същество.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

По ч.гр.д. №1245/2023г. на СлРС, образувано въз основа на заявление от 29.03.2023г. по чл. 417 от ГПК от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, гр. София, била издадена заповед №734 от 30.03.2023г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.чл. 417 от ГПК срещу И. А. М. за сумата 14596,03 лева - главница по договор за потребителски кредит № 7053223845 от 12.11.2021 г.; 2733,02 лева - договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. до 27.01.2023 г.; 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022 г. до 16.03.2023 г., държавна такса от 354, 47 лв. и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

След подаване на възражение от длъжника, в законовия срок заявителят е предявил установителния иск по чл. 415 от ГПК за горните суми.

С атакуваното решение съдът е счел, че ДПК е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 19 ал. 1 и 2 от ЗПК и е приел, че се дължи само сумата 5 635, 85 лв. остатък от главницата, за която е уважил иска, а го е отхвърлил за разликата до 14 596, 03 лв. главница и за останалите претендирани като дължими суми за договорна лихва от 2 733, 02 лв. и обезщетение за забава от 394, 27 лв.

Ключовият правопрепятстващ довод на въззивника се състои в отричане недействителността на договора, поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като заявява, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че липсва информация за начина на формиране на ГПР, не са посочени взетите предвид допускания и че ГПР е в размер от 90 %, а в договора е посочен по-малък.

Точката на противопоставяне между страните е дали сумите за заплащане на застрахователни премии следва да се включат при изчисляване на ГПР и съответно – дали последният действително надвишава законовия максимум от 50%.

Въззивникът-ищец счита, че посоченият в ДПК процент ГПР е действителен, получен при спазване на законовите изисквания и е в рамките 4 на допустимия – 49,55%, при изчисляването му не следва да се включват застрахователните премии. Въззиваемата-ответница поддържа тезата, че в посочения ГПР не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, което влече след себе си последицата на чл. 23 ЗПК и съответно ищецът има право да получи само чистата стойност на кредита.

Установено е, че едновременно с договора за потребителски кредит ответницата е избрала да сключи и договор за застраховка, като застрахователните премии в общ размер на 4 456, 53 лв. е включена в общия размер на главницата, като при това положение ГПР се изчислява съгласно законовата методика на 49, 82%. Съгласно експертното заключение, ако ГПР се изчисли при главница по кредита 11 350 лв. и разход по застрахователни премии в размер на 4 456, 53 лв., ГПР се увеличава на 90%.

Точка 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК предвижда, че в ДПК се посочва „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.

Член 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК императивно забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

В случая не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати застрахователна премия в общ размер на 4 456, 53 лв., която се равнява на около 40% от главницата по кредита и не е взето предвид при калкулациите на ГПР.

При преценката дали по реда на чл. 19, ал. 1 от ЗПК е трябвало да бъде включен този разход, доколкото ГПР изразява общите, преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, следва да се държи сметка за съдържанието на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“

5

Легалната дефиниция за него се намира в пар. 1 на ДР на ЗПК и чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В случая категорично се установява от представените в оригинал по делото документи, че в ДПК, чл. 19, изрично е посочено, че „при сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент.“

Потребителят е подписал заявление-декларация, в което в т. 13 ръкописно е отбелязано заявеното желание и даване на съгласие за сключване на застраховка от банката-кредитодател, действаща като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане клон България“ КЧТ.